Николай Райнов - разказ - Кожух

По широките китни ливади пасяха царските стада: среброрунести овце и едри овни с гордо завити рога хрупаха трева, а между тях припкаха пълни агнета и весели очи.
Овчарите си приказваха.
По пътеката, долу, ина окъсан говедар, който караше две костеливи крави; той извърна глава към царските овце, изгледа ги със завист, позапря се и викна към едного от овчарите:
- Хей, момко! Чии са тия овце?
- На царя са, - отвърна гордо овчарят. - Чии други овце ще бъдат толкова хубави и угоени?
Селякът отмина, па изръмжа, като удари с тоягата кравите, сякаш за да си изкара на тях яда:
- Проклет цар! Той яде тучни агнета, пък ние мрем от глад. Бяс да го тръшне!
И се извърна, та погледна отново стадото.
А Проклетията бръмна като оса, из устата му, полетя над ливадата и се засели о руното на най-близката овца.
Но никой не видя черната оса, понеже и овчарят и говедарите бяха слепи за невидимото.
Ужилената овца усети осата и подскочи, па почна да се върти.
- Пощуряла ли си, та се въртиш, като пумпал? - вика един от младите овчари. - Дявол да те вземе, проклетнице!
И я удари с тоягата си.
Тутакси от устата му излетя прилепче с червени рога и жълти очи - и се залепи о гърба на овцата. Но момъкът не видя прилепчето; той удари още веднъж овцата - и тя се усмири под ударите на тоягата, но прилепът и осата останаха на руното ѝ.
Тогава един по-стар овчар викна на оногова, който беше набил овцата:
- Що я биеш, поразнико? Ще ти счупя вълчата кратуна! Дано чума да ти изпие кръвта!
В тоя миг от устата му изхвръкна едра пеперуда с мъртвешка глава на гърба и с нозе, завити като куки; тя кацна върху главата на друга овца и се впи в кожата ѝ.
От мъка и тая овца се завъртя, като прщръкляла, но овчарите я дори не погледнаха, понеже бяха почнали да се карат.
Един викаше:
- Защо ревеш на момъка, бе, обеснико? Защото сестра му не те иска, нали? Че коя ли ще те вземе тебе таласъм такъв? Дано те таласъми отмъкнат - и над гроба ти жито да ядат!
От устата на тоя овчар изпърха червено крилато джудже с дълги уши, изплезен език и остри зъби.
То се лепна на друга овца и я засмука, но никой ги не видя, както никой друг овчар не бе съзрял и мъртвешката глава.
Друг овчар крещя:
- Потрябвала му е нему сестрата на тоя непрокопсаник! Малко са такива като нея! Дето има подхвърлени деца, все те ги раждат! Треска да ви тресне - и вас, и сестрата!
Изведнъж от устата му изсъска едър въгарец с женска глава и пръсти като клещи - и кацна на трета овца.
Но и него никой не видя.
Овчарите се сбиха.
И след като ги разтърваха, те се още ругаеха един другиго.
А в това време от устата им излитаха чудновати животни - с нозе като шипове и зли очи; те кацаха по агнетата, овните и овцете, но никой не ги виждаше.
Когато се свечери, овчарите подкараха стадото за надолу.
По вълната на животните висяха, като бреме, толкова много духове на проклетията, яростта, хулата и омразата, че стадото едвам вървеше.
Дойде време да откарат част от овцете на пазара, тъй като за царя имаше премного месо.
Когато ги поведоха, животните вървяха весело, защото се лъжеха, че ги извеждат на паша. Те бяха свикнали да носят на гърбовете си бремето на бесовете.
Но когато ги отбиха с тояги от пътя към ливадите, овцете се смутиха.
Те почнаха жално да блеят.
А като стигнаха на пазарния площад, всред глъчката, праха и навалицата, те дочуха жални писъци и рев на животни, докарани за продан, и страхът сля в сив облак простите им души.
Те всички отведнъж разбраха, къде са ги довели.
Тогава страхът ги стисна, като с ледени клещи. Той разтърси телата им - и от тия тръпки бесовете на гърбовете им почнаха бързо да наедряват, сякаш са ги наситили с обилна вкусна храна.
Отпосле, когато продадените овце бидоха откарани в кланицата, те усетиха, че по гърбовете им се налепват нови духове; червените дяволи, които се бяха напили с кръв от заклани животни и висяха по стените, наскачаха по тях, за да си поприказват с гладните бесове и да ги утешат, че скоро ще пируват заедно.
- Кръв ще се пролее доста, - казваха те на своите прегладнели другари. - Ще има и за вас, и за нас, па и за месаря, който ще направи кървавици. Чакайте само! И свини ще докарат, и телици, и волове, и кози. За всички ще има кръв: и за нас, и за людете, които плащат на месаря. Добре ще бъде: не бойте се!
В това време овцете почнаха да треперят от ужас, понеже около тях се носеха призраците на заклани и одрани животни.
Те ги виждаха - и виждаха още, че сами ще станат призраци, като тях.
И отсетне, когато заколвачът замахваше с острия нож, за да пререже врата на овцата, той хулеше другите двама, че не държат яко животното.
Тия хули изхвръкваха като човекоглаави стършели от устата му - и се впиваха в кожата на полудялата от ужас овца.
А после дерачът също хулеше и проклинаше, че дере кожи за другите, а сам мръзне без дрехи.
И тия хули и проклетии просъскваха, подобно на крилати змии; Те се впиваха в одраното руно и никой не можеше да ги откъсне от него, понеже никой не ги виждаше.
Ядосваше се и шивачът, когато щавеше кожата с вар и нечистотии; той се гневеше, че му плащат малко за тая гнусна работа.
И кълнеше не само господаря си, но и оногова, който ще носи дреха от ощавената кожа.
Неговите проклетии се залепваха о кожата, прилични на скорпиони с много жила.
И кожарът, когато обработваше кожите, па и работникът - кожухар, когато кроеше от тях кожуси, също хулеха, проклинаха и се ядосваха.
Но и те не виждаха жилата на прежните чудовища, които се бяха залепили за кожата, ни ония, които се залепваха, излизайки от устата им.
Тъй всеки кожух биваше накрая накичен със смъртоносния накит на хулата, яда и проклетията.
В него стояха впити много бесове и други изроди, но никой ги не виждаше.
А те чакаха там и се не отлепваха.
Те чакаха човешка кожа -  и човешка кръв - и човешки живот.
Но, най-сетне кожусите бяха готови - и висяха, наредени на панаирската стъгда, тъкмо пред Коледа. Те всички бяха хубави, пъстри, добре ушити, украсени с цветни кожички и сребърни пулове.
Най-хубав беше един от тях - оня, на който висяха най-много бесове, и трески, и холери, и дяволи, и чуми, и уроки, и огници - и всякакви други чудовища.
Но тоя кожух бе скъп.
Който бедняк мине-замине, спираше се, поглеждаше го, па казваше:
- Хубав кожух, дявол да го вземе! За някой богаташ е направен. Който го купи, ден да не го носи! А ние голи ще мръзнем…
Кожухът беше здрав, добре ушит и пъстро украсен.
Но беше скъп, много скъп.
Който запита, колко струва, като чуеше цената, отминаваше и хулеше през зъби.
И нови чудовища се залепваха за хубавата дреха.
Надвечер един богаташ се загледа в кожуха, спазари се и го купи.
Пратиха момче да му го занесе в вкъщи.
Когато имотникът облече у дома дрехата, за да я премери още веднъж, неговата невеста - набожна и кротка жена - му рече:
- Честит ти кожух! Със здраве да го носиш! Само едно да не забравиш: извикай свещеника да го прекади и да му прочете молитва! То е за здраве. Не дай Боже! - всичко става…
А мъжът се изсмя и каза:
- Молитва ли рече, да се е чуло на кожух да се чете молитва! То е за здраве. Че то не е коливо или Гергьовденско агне! Хайде, де!
И премери кожуха, но - като го закопча - рече навъсен:
- Дявол да го вземе - тоя проклет кожухар! Зашил е пуловете накриво! Мир да не види и на оня свят!
* * *
Жената рече плахо:
- Недей проклиня, когато обличаш нова дреха! Не е на добро. По-добре - прекръсти я!
А мъжът се сопна:
Какво ще прекръствам тоя кожух, да не е пеленаче, което более от уроки, та да го прекръствам?
Нито жената забележи, нито мъжът видя, че след проклетията за кожуха се залепи едър червен дявол и почна да се хили.
А кожухът стоеше добре на богаташа.
Невестата преши пуловете - и дрехата се закопча както трябва.
* * *
На Коледа имотникът и жена му тръгнаха по сродници и приятели, на гости.
Когато се върнаха, мъжът се оплака, че го наболявала глава.
Жената пак настоя:
- Викни свещеника да прекади кожуха! Той ще те благослови дълго да го носиш и да бъдеш здрав и жив. Послушай ме!
Стига - тия попски суеверия! - викна мъжът. - Ще седна кожух да опявам, като че ли е мъртвец! Не бой се, нищо ми няма! Ще ми мине. От умора е: цял ден сме ходили по града.
На другия ден богаташът стана късно.
Главата го наболяваше, но слабо.
След обяд отново тръгнаха по гости.
Всеки хвалеше кожуха - и на мъжа беше приятно да слуша хвалбите.
А мнозина му завиждаха и си казваха на ума:
“На тоя кожодер ли се падна да носи такъв хубав кожух? Марен да го убие!”
Надвечер мъжът отведе жена си у своя тъст.
Намериха го тежко болен.
Не стояха дълго, защото беше късно.
Когато се върна вкъщи, богаташът заболя.
Лежа две седмици - и умря.