В този ден си струва да се замислим как традиционното разбиране за прошката може да израсне до дълбоко осъзнат духовен акт, който носи истинско изцеление и вътрешна свобода. Прошката има сила да преобразява човека отвътре, когато тя бъде преживяна с будно съзнание и с отворено сърце.
Учителя Беинса Дуно в беседата „Необятната любов“ разкрива мярката за истинската Любов чрез нейната способност да заличава погрешките и да възстановява мира в душата. Той казва:
„Любов, която не е в сила да заглажда греховете, не е любов! Това е първото нещо, първото качество на Любовта. И казва Бог тъй: „Ще залича всичките им грехове и сълзите им ще изсуша, ще ги изтрия“. Следователно, това е първото качество на Любовта. А силата в какво седи? Ако твоята Любов може да заличи вътре в теб твоите погрешки и погрешките на твоите ближни, това е Любов. Аз така определям Любовта. Мирът само тогава ще дойде, ако Любовта може да ги заличи. Не може ли да ги заличи, ще знаете, че това не е Любов. И когато Христос е казал онзи велик закон, че ако брат ти се обърне към тебе да го простиш, той приблизително е искал да каже това. И най-мъчното нещо е това.
Много мъчно е да простиш – не само да простиш, но да забравиш. Не само да забравиш, ами помен да не остане на това място, и там, дето са били най-лошите думи, да туриш най-хубавите думи за този, когото сте мразели.“
В думите „Не само да простиш, но да забравиш; не само да забравиш, ами помен да не остане“ се съдържа дълбока духовна мярка за силата на Любовта и за истинността на прошката. Те очертават прехода от външния жест към вътрешното преобразяване.
Обичайното разбиране за прошката често е свързано с представите за добро и зло, правилно и неправилно, жертва и виновник. В тази рамка човек възприема себе си като засегнат от външни обстоятелства и насочва вниманието си към другия като източник на болката. Осъзнатата прошка насочва погледа навътре и кани човека да види в преживяното възможност за израстване, за осветляване на собствените реакции и за по-дълбоко разбиране на законите на живота.
Тази по-висока форма на прошка е свързана с Божествената Любов и Истина и надхвърля противопоставянията, които разделят хората. Тя разглежда всяка ситуация като част от пътя на душата, в който опитността се превръща в мъдрост. В този смисъл дори грешките имат своето място в развитието на човека, защото чрез тях се пробужда съзнанието и се поражда стремеж към вътрешна промяна.
Учителя насочва вниманието и към ценността на осъзнатото поправяне, когато казва: „Предпочитам грешникът, който осъзнава и поправя грешките си, пред един праведник, който изобщо не греши.“ В тези думи се открива разбирането, че развитието се случва чрез движение, чрез опит и чрез будност, която превръща падането в стъпало към издигане.
Традиционната прошка често се опира на състраданието и милосърдието към другия, докато осъзнатата прошка включва и дълбоко себепознание. Човек, който съзерцава своя оскърбител с разбиране за човешката уязвимост, може да достигне до смирено признание, че при други обстоятелства и той би могъл да постъпи по същия начин. Това осъзнаване ражда мекота към другите и към самия себе си, както и усещане за общия път, който всички изминаваме.Осъзнатата прошка изисква вътрешна готовност и искрено желание за освобождение. Тя се случва тогава, когато човек позволи на Любовта да преобрази спомена, да смекчи болката и да превърне раната в извор на състрадание. В този процес прошката се преживява като дълбоко вътрешно събитие, което възстановява целостта на душата.
Когато прошката бъде изживяна чрез силата на Любовта, тя изпълнява думите на Учителя и достига до онова състояние, в което човек не само освобождава другия, но и сам се освобождава напълно, така че в паметта му да остане светлина там, където някога е имало болка.
