Подкрепям Портал 12!
Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции!
Виж повече
В духовните традиции на Изтока буквите са носители на сила, живи символи и следи от невидимия ред, чрез който Божественото се отпечатва в света. В суфи метафизика всяка буква притежава вътрешна природа, духовен дъх и космическо отражение. Затова и мистиците на исляма са съзерцавали Корана освен като свещен текст, но и като океан от знаци, в който всяка буква разкрива пластове на битието.Сред тези тайни особено място заемат буквите Каф (ق) и Нун (ن) - две букви, които според суфи учители стоят като полюси между Скритото и проявеното, между Божествената заповед и самото раждане на световете.
В Корана се казва:
„Неговата повеля, когато пожелае нещо, е само да му каже: „Бъди!“ — и то става.“ (Коран 36:82)
Тази кратка Божествена заповед - „Кун“ („Бъди“) се превръща в едно от най-дълбоките съзерцания на суфи традиция. За мистиците тя е самият импулс на Сътворението. Началото и краят на това тайнствено „Кун“ са свързани именно с Каф и Нун - букви, които символизират двете страни на космическото проявление.
Суфите виждат в Каф силата на Божественото Величие. Това е онзи невидим хоризонт, от който слизат съдбините и предопределенията. В класическата ислямска космология дори съществува образът на мистичната Планина Каф , която не е физическа планина, а метафизична граница между видимия свят и света на тайната.
Каф е звук, идващ от дълбините на гърлото, тежък и властен. Според някои суфийски тълкуватели той носи усещането за Божественото „джалал“ - величието, пред което човешкото същество изпитва благоговение и разтваряне на егото. Затова и пътят към истинското познание често започва със съкрушаване на илюзията за отделност.
От другата страна стои Нун , която е буквата на вместилището, на океана, на първичното приемане.
В Корана четем:
„Нун. Кълна се в Калема и в това, което пишат.“ (Коран 68:1)
Ранните суфи виждат в Нун символ на космическата мастилница. Това е океанът, в който се съдържат всички възможности на битието.
В традицията на ислямската езотерика Калемът - Божественото Перо записва съдбините върху Скрижалите на съществуването, но именно Нун съдържа мастилото, от което тези съдбини се раждат. Затова Нун е символ на възприемчивостта, на утробата на творението, на скритото пространство, в което формите чакат да бъдат проявени с безкрайните си потенции.
Големият андалуски мистик Ибн Араби разглежда цялата Вселена като Божествен език. В своите трудове „Ал-Футухат ал-Маккийя“ и „Фусус ал-Хикам“ той пише, че буквите са „народи сред народите“ и това са живи реалности със собствена духовна функция.
За него съществуването не е отделено от Божествената Реч. Светът е непрекъснато изговаряне на невидимото във форма. Вселената е „написано съществуване“.
Тази идея напомня и за мислите на Джалал ад-Дин Руми, който говори за света като за флейта, през която диша Божественият Дух. За Руми цялото творение е Зов за завръщане към Източника, а човешкото сърце е мястото, където този зов може да бъде чут.
Сходни са думите и на Абдул Кадир ал-Джилани, според когото човекът става истински жив едва когато престане да бъде воден от собствената си воля и позволи на Божествената заповед да се движи през него като през чист съд.
Така между Каф и Нун се разгръща самата драма на съществуването. Каф е импулсът на Величието, а Нун е пространството на приемането и между тях възниква светът.
Тази тайна не се отнася само до Космоса, а се разгръща и вътре в човека в Микрокосмоса. Суфи учителите често описват духовния път като движение между страхопочитанието и любовта, между унищожаването на егото и разширяването на сърцето.
Първо идва Каф - мигът, в който човек осъзнава собствената си ограниченост пред Безкрайния. Това е състоянието на вътрешно преклонение, в което личната воля започва да се разтваря.
После идва Нун - океанът на мекотата, приемането и вътрешната тишина. Тогава сърцето става способно да приема Божественото присъствие, както водата приема отражението на луната.
В суфизма това състояние често се свързва с фана или още разтварянето на ограниченото „аз“ в Любимия. Но след фана идва и бака , което е завръщането в света с ново съзнание, в което човек вече не действа от лична амбиция, а като проводник на по-висша воля.
Именно тук се появява и едно от най-дълбоките състояния в суфи традиция - ḥayrah, свещеното удивление.
Ибн Араби пише, че колкото повече човек се приближава до Безкрайния, толкова повече осъзнава, че Той не може да бъде побран в нито едно понятие. Истинското познание не завършва с интелектуално обяснение, а с Тишина.
Затова и науката за буквите в крайна сметка води отвъд самите букви. Отвъд думите. Отвъд мисълта.
Суфите казват, че светът не е завършено събитие, а непрекъснато случващо се откровение. Всеки миг Всемогъщият изрича „Бъди“, а цялото творение отговаря чрез своето съществуване.
И може би именно затова човекът, който навлезе дълбоко в сърцето си, започва да усеща, че животът не е поредица от случайности, а непрестанно изговаряне на една невидима Реч, която твори в Мига.
Между Каф и Нун….Между заповедта и приемането…..Между тишината и проявлението.
