Юрий Ангелов: Цивилизацията уврежда хората и пъди доброто

"Аз съм много гъвкав, като тръстика, която може да се огъне от поривите на вятъра, не съм дъб, който може да бъде скършен на две от първата буря, казва за себе си актьорът Юрий Ангелов. 

По думите му това е азиатска техника за оцеляване. Преди 25 години той се отказва от апартамента си в София и напуска Народния театър. Избира да живее на морския бряг. Причината е, че е зле със здравето. Съдбата тогава го среща с лечителя Петър Димков. Той го приема в кабинета, в малката си къща. Нелегално, защото му е било забранено да лекува. „Беше вече доста възрастен, но когато го видях, ме заля усещане за младост. Знаех, че преди много години е спасил дядо ми от бюргерова болест. Без да му вземе стотинка.

Седнах срещу него и той ми заговори с един много хубав глас: Ела, мойто момче, седни тук. Хвана ми главата, опря челото си в моето и започна да говори на някакъв чужд език. Приличаше ми на молитва, но не беше. После взе фенерче, освети зениците ми и каза: Момче, ако не се излекуваш от този тежък хроничен синузит става зле, главата ти ще гнояса. Ще ти кажа как да се изцериш, останалото е от теб. Тогава изведнъж, не знам как, го попитах: “Дядо Димков, да си отида ли на село”. Настъпи тишина. После:

“Мойто момче, българинът направи голяма грешка, той се откъсна от земята. Тя е нашата майка, тя ни храни, тя ни лекува”. Толкова каза, но това ми стигаше да тръгна да търся пътя, който ще ме върне сред природата.”

Днес актьорът се лекува тялото и душата си като чисти изоставени извори в Странджа планина. Близо до земята и до водата.

Г-н Ангелов, природата ли е най-големият ни лечител?
Да. Мен ме излекува контактът с природата. Всичко, което съм си наумил, съм го материализирал с тези две ръце, включително и здравословното си състояние, боравейки с водата и със земята. В момента се лекувам, като чистя чешмите в село Кондолово. Нямам търпение да се съмне и понеже в караваната ми има много прозорци и виждам кога се развиделява.

Ставам почти по тъмно. Хващам една пътечка и това, с което се занимавам напоследък, е да чистя баталясалите чешми на селото.

Има няколко извора с много хубави имена. Първо се захванах с Мънье. И като го хванах Мънье, почистих го – с кирка и лопата. Свикнал съм да ми викат луд. След Мънье ме чака друг извор – Потьо, но преди него ще чистя големия Врис. Те всички са с много хубави имена – Каинчето, Корубчето.

Представете си как навремето хората са ставали по тъмно, ходели са по 20 км до нивите, жените са раждали на полето, а вечер са отивали изморени, изпотени на Каинчето и Корубчето и какво удоволствие е да напиеш ожаднялото си тяло.

Днес никой няма да дойде в тая гора да пие от Каинчето, щото вече няма ниви, няма и хора. Обаче аз съм го свършил. Такова чувство на удовлеторение рядко изпитвам в театъра. Седя в гората ей така – гроги съм, водичката се е обистрила вече, чучурика си и си викам – абе що ми е така хубаво бе?! Не усещам и умора. Гледам, че и другите от селото взеха да се кефят.

Вие как се излекувахте преди години?
Бях много зле - в средата на 30-те с цироза на черния дроб, без да съм пиел, с болни бъбреци и хроничен синузит от казармата. Пиех антибиотици с шепи. Имах срастване, главоболие, постоянна температура 37,3 - според лекарите на нервна почва, защото съм артист и си внушавам много. Ходех с възпаление на простатната жлеза, хемороиди, гастрит и колит, от който припадах. Изчистих всичко с 30-дневно гладуване - само на вода. Каква вътрешна козметика е! Оттогава не пия никакви антибиотици. Сега мога да изям чиния люти чушки.

Споделихте ми, че в живота ви е имало само добро, а трудните моменти как ги посрещате?
Тежките моменти са били за осъзнаване. Съществувам като някакъв странен съвременен номад. Ходя в различни села. В основата на всичко, което ми се случва, е любовта ми към природата. Към това ме насочи навремето и лечителят Петър Димков. И аз поех, напук на здравия разум. Тогава всички в Народния театър ме обявиха за луд. Имах всичко на разположение. Бях ухажван от много жени, и то красиви, имах апартамент, роли, всичко, но не бях щастлив в града. И ето ме сега пред вас. Аз съм един щастлив човек.

Защо от село Фазаново, Бургаско се преместихте да живеете в каравана в село Кондолово, близо до Странджа?
Защото се напълни с граждани. Има природа, но тя става безлична, когато няма общуване. Обичам вечер с хората от с. Кондолово, да се съберем при кмета. 5-6 жители сме. Работим яко през деня, а вечер приказката тръгва. Говорим, ей така, за миналото. Страх ни е да се докоснем до бъдещето и това какво ще се случва с децата ни.

Защо се объркаха толкова стремежите ни?
Днес хората живеят с неистов страх от живота. Ужасяваме се, защото той е непълноценен. „

Имаме объркани стремежи и вървим усилено в една посока, а когато тя е сбъркана, още повече се отдалечаваме от целта.

Вселената е направила така, че ние да бъдем щастливи с тези съвършени тела, които имаме. Те не зависят от нашия ум. Ако тялото зависеше от моя ум, аз щях да го поразя и аз го правех това. Ние сме създадени да дишаме, да пеем песни, да се трудим и да бъдем щастливи в резултат на това. Малко май сме се отклонили от целта. Цивилизацията уврежда хората и пъди доброто. Пък то не може да дойде, като не го чакаме. Чакаме само лошото, а това вреди на трептенето на живота.

Не лекарствата, а природата лекува хората. Хранете се от това, което дава земята - не заводите. Споделяйте си, общувайте повече.

Не знам как би могло да настъпи пробуждането. Пустее земята българска! Помня, когато беше градина до градина България. Ние захранвахме Русия. Сега лютеницата ни е с американско пюре с ГМО. Млякото ни е сухо - свръхпроизводство на Европейския съюз. И как да се възроди духът, когато тялото ни е унищожено. Психолози и лекари обсъждаха, че 70 на сто от момченцата са импотентни. Това е национално бедствие! Това трябва да обсъжда Съветът за национална сигурност. Не се движат, нямат контакт с природата, не спортуват и са цял ден на компютъра. И пропаганда на хомосексуализъм! Какво си затваряме очите? Защо не се бие камбаната!? Не съм песимистичен, но не мога да мълча. Това ме вълнува всеки ден. Нацията деградира.
И ако остане здравата част на нацията, тя ще се възроди. Много е жалко! Аз съм отрасъл, когато селото беше в пълна сила. Когато българската продукция беше впечатляваща и се изнасяше. Когато имаше всичко - плодове и зеленчуци, а сега уви – ядем праз лук от Турция. Нося от Бургас сланина, кисело мляко и сирене в Странджа, която беше естествен резерват на животни. По това може да се види какво е падението на нацията. Ние сме били най-коравият народ в Европа. Най-много столетници е имало! Сега сме най-болните.
Ванга и Дънов са казвали, че българската земя е свещена и това ще ни предпази като народ...
Това не значи, че трябва да съществуваме като кюфтета и да се успокоим. Щом ясновидците са казали нещо, ми ние трябва да изпълним това.

Духът е атрофирал, но пробуждане има, виждам го. Сега загледах едни малки деца, които танцуваха страшно хубаво в парка. Има светлина. Природата не търпи празно, но е много бавно.

Как се роди идеята за създаване на конна база в сърцето на Странджа - село Кондолово?
Когато се връщам в планината, след Бургас, често посещавам Дома за хора с увреждания. Сърцето ми е разтърсено при всяка от срещите с тези хора. Раждането на идеята беше предопределено. Аз там живея, наричам мястото Бермудски триъгълник. На 7 км оттук е прочутото село Българи. В него хората танцуват в огъня. Малко по-надолу е Граматиково, където е пренесена от Велико Търново школата на Патриарх Евтимий. Там носят гена на граматиците, на просветителите. На третия връх в триъгълника е село Кондолово, има логика името да произлиза от корена „кон”, та затова...

Просълзявате се, когато стане дума за кобилата ви Сорента, защото са я отровили, на какво ви научи това мъдро животно?
Имам двама сина, но благодарение на тази дива кобила, която отгледах от малка, осъзнах какво е майчинството. Тя роди конче в гората и дойде в селото, за да ми го покаже. Отидох и го видях, имаше локви... Беше още крехко, с треперещи крачета. Аз го гушнах. Майка му пасеше отстрани и ме предупреди да не го пипам, като изпръхтя с ноздрите си, което значеше – „разкарай се”. Аз пренебрегнах това. Както беше на метър и нещо, тя ме гепи за ръката. Не гризна, само ми пообели кожата. Държеше ме и ме гледаше в упор.

Тогава проумях, че начинаещият живот не трябва да се докосва.

Когато и тя разбра по очите ми, че съм я разбрал, ме пусна и продължи да пасе, но ме гледаше. Научих, че животът идва от утробата и е уязвим, а жените са силни, за да го пазят. По-куражлийки са. Изнасят по-голямата тежест. Майката ражда, отглежда и пази. Мъжкият си взема тоягата и емигрира.