Йордан Камджалов: 'Етюди на бъдещето' е копнеж на душата към съкровеното

"Tръгнах от малко провинциално градче в Североизточна България, в което нямаше и няма нито симфоничен оркестър, нито опера, нито университет. Животът и моят устрем към смисленост ме отведоха в някои от най-престижните учебни заведения в Европа, срещнаха ме с редица от най- големите диригенти и музиканти на планетата, ангажименти в много от най-големите зали в Америка, Европа и Азия. Носител съм на знакови международни отличия...

Тук обаче, в „Етюди на бъдещето“, става въпрос за нещо съвсем друго, за нещо, което не може да се научи никъде, в никое учебно заведение, от никой ... Това е един копнеж на душата към хиперпространството на звука и на посланието; към нещо крайно съкровено, което нито се купува, нито се продава, нито се учи, нито човек може сам да постигне или изработи. Тази зона на екстремен риск, на екстремна творческа свобода е онова, заради което целият ми професионален път си струваше.

 

Бях на 15 години, когато чух тези песни и те ми се сториха елементарни, прости, скучни... Отне ми време да стигна до разбирането за голямото в малкото. И точно този опит, който събирах през годините с цялата световна музикална литература, работейки с десетки професионални състави по света, ми даде възможност, в противовес на типичния класически звуково-структурен максимализъм, да прозра как тези семпли песни на Учителя Петър Дънов представляват малки семенца с колосален потенциал, които тепърва могат да бъдат посадени дълбоко в най-съкровените пластове на човека.

Започнах постепенно да осъзнавам как едва във вътрешното необятно хиперпространство на душата тези „звукови зародиши“ могат да започнат да разгръщат от своето макро-съдържание. Феномен, който постепенно започнах да наричам музика на абсолютното съдържание - хилядолетното дърво, заложено в малката семка.

КОНЦЕПЦИЯ
Зазоряване на нещо, което няма да залезе...

Музика на абсолютното съдържание – идея, по която работя вече почти 20 години. Нейна кулминация е проектът „Етюди на бъдещето“ – етюди за ум и сърце. Доколкото ми е известно, тази концепция няма аналог в световната практика. Нещо, което не мога да сравня с нищо, което познавам от музиката през вековете. При все това го смятам за нещо незавършено, несъвършено, за едно начало – един крайно смел и дързък опит по пътя в търсенето на звукова неръкотворност, в търсенето на пространство, което ражда звук, в търсенето на звук, който ражда пространство. Винаги съм бил убеден, че измервателната единица и критерий за качеството на музикалния процес е пространството, което той създава.

И ако един звук или една композиция не създават собствено пространство, то те не ме интересуват. Точно на търсенето на тази неръкотворност, от която се ражда хиперпространство, е посветена идеята на „Етюди на бъдещето“. Неизменната свобода и импровизацията (зони, които варират, при всяко едно изпълнение; без партитура), обхващаща около 70% от цялото време на звуково-пространствения спектакъл, се реализира предимно от вокалния ансамбъл на Музикална лаборатория за Човека и от инструменталния ансамбъл на GENESIS ORCHESTRA, имащи функцията да генерират усещане за звукова утроба, симулирайки хиперпространствения недискретен океан, от който изплуват дискретните „острови“ – десетте песни. Това наричам генезис на звуково пространство. Всяка една от песните „изплува“ от безвремието. Всяка една песен „изплува“ от пространството.

Търсили сме същественото, което за мен лично е безграничното и безкрайното. Един път за акордиране на пространството. Един път за акордиране на човека. Това вътрешно акустично пространство, проектирано и озвучено във външното акустично пространство е идеал и цел на нашата работа. Това е звукът, в който аз искам да живея. Това е звукът, който е вътре в мен. Това е пространство, заради което си струва всяко усилие. Това е пространство, което е постижимо единствено и само в зона на абсолютен риск, т.е. в зона на абсолютно творчество.

По отношение на комуникация, изпълнителство, структура и форма, звуково-пространственият спектакъл изпълва целия диапазон – от абсолютната свобода до абсолютния ред. От една страна в по-голямата си част композицията протича в изключително сложен импровизационен модус (в който участват всички четири състава на сцената), а от друга – представлява изключително плътно концепиран и детерминиран 360-градусов спираловиден еволюционен цикъл. Той започва с излизане от Абсолюта (Махар Бену Аба). Mинава през катарзисно осъзнаване (Скръбта и странникът). В края прелива отново в Абсолюта – изгрява онази ослепителна светлина (постлюдия „Туй е рай, туй е рай.“).

Благодаря на всички, които „скочиха“ в непознатото. Нещо, което се създаде пред очите на хората – без ноти, без сигурност, без репетиции. Нещо непознато на класическата сцена. Това е една чиста лудост, в която колегите и приятелите повярваха. Едно чудо, след което аз бих се оттеглил от тази област и тази професия – понеже тази всъщност не-професия за мен е върхът и смисълът на един екстремно творящ музикален ръководител, вдъхновен от идеята за абсолютното съдържание, абсолютния смисъл и абсолютната чистота на посланието. Идея, служеща единствено и само за повдигането на човешката душа. Идея, заложена от една личност-явление, родена в моята родина, до чиито послания имах изключителната възможност да се докосна още в най-крехка възраст – Петър Дънов, Учителя. Признателността и благодарността ми са безгранични."