Всяка душа се възвръща към своята praenomen - обективната психика на Вселената

Мъртвите мислят през цялото време за нас, а ние само понякога за себе си и почти никога за тях. Мъртвите изцяло ни принадлежат, те очакват с нетърпение мигът, когато отново ще помислим за тях, защото само тогава те съществуват не само в онзи, но и в този свят.

Много пъти са ми задавали въпроса как е по-правилно: да си припомняме общи мигове, които сме имали с умрелия или да концентрираме мисъл към душата му?

Припомнянето на сюблимни моменти с мъртвия и концентрацията трябва да вървят едновременно. Голяма част от психиката на тези, които умират се приема от мозъците на живите, особено първите часове и дни. В рамките на 40 дни вълната от психиката на мъртвия се излъчва изключително силно, затова е много важно да насочите цялото си същество – мисъл, дух, воля, емоция – така, че цялата психика да тече към него и не толкова вече да му помага, колкото да се осъществи завещанието.

Завещанието на умиращите е да предават своята психика и лъчите от нея да ги приемат живите мозъци.

Зовът ви трябва да бъде: „Потичай душа на (вашият близък) към мен, моят мозък е готов да те приеме“ – повтаряйте си тази формула често, особено първите няколко дни след настъпването на смъртта.

Мозъкът е приемащото и поглъщащото, той абсорбира това, което излиза от мъртвия и затова е добре човек да бъде близо край умиращия. Нашите мозъци са готови да приемат завещанието и този зов няма да попречи на пътуването на душата, на нейната миграция. Напротив, когато душата на мъртвия идва към вас, тя ще пътува по-добре. Завещанието, приемете, че това е вода, която трябва да дойде във вашата почва, в почвата на вашият мозък.

Хубаво е да запазите контакт с вашите починали близки, особено ако сте имали силна връзка с тях приживе. Вземете най-хубавите, любимите ви техни портрети и ги носете със себе си. Дълго време те ще ви помагат и ще ви дават насоки в трудните моменти.

Всички любими хора в първите няколко дни и седмици тъгуват, а след това ги хваща колелото на живота и това е неизбежно. Въпросът обаче е, не да се осланяме на безплодна тъга, а да вземаме плодовете на тъгата, да съхраняваме душата на мъртвия.

Голяма част от душата на умрелия остава у тези, които са живи.

Това е доказано експериментално с квантови датчици, не е само според древните предания. Тези вълни остават, дори след години може да усетите как с някои негови движения, мисли и чувства, вие мислите и чувствате, възприемате дадени ситуации.

Някои хора си мислят, че прилагат погрешни практики като изпращат молитви душата на мъртвия да се отдели от земното и да продължи напред в еволюцията си. Това не е така, а точно обратното, защото когато изпращаме контакти оттук, ние помагаме на душата да пътува истински. Психиката е нелокална, тя не е една рекичка, която може да спираме или да я връщаме към себе си. Тя е насочена във всички възможни посоки и всеки един призив към нея само увеличава общата й енергетична насоченост.

В някои от лекциите си съм го представял така, запомнете този образ: душата на мъртвия не е една река, която тече по силоза надолу и ние я спираме с нашите призиви и молитви, за да ни обърне внимание. Нашите призиви не са егоистично спиране от нейния път, а обратното – чрез тях, ние увеличаваме нейната енергия, инжектираме в нея допълнителни сили. Никой не може да спре водата! Душата на мъртвия не е река, тя е езеро, което расте и става океан.

Всяка душа се възвръща към своята praenomen (буквално – първо кръщелно име) или към обективната психика на Вселената. Всъщност, когато почиваме, нашата малка индивидуална душа тече във всички посоки, тя се разтваря, за да си възвърне световните размери.

Praenomen е обективната психика на Вселената или Anima Mundi. От всеки един спомен и призив, дори той да бъде формулиран в егоистична обвивка: „Душа, обърни се малко към мен, защо ме оставяш тук самотен?!...“ – тя получава приток на енергия и сила. Душата не може да бъде спряна защото тя тече във всички посоки.

Последната и най-важна формула, която е добре да запомните и да знаете е, че ние трябва да забравим всичко – че сме били всичко, за да се родим и да си спомним всичко, за да умрем. Ние трябва да си спомним, за да умрем и да забравим, за да се родим. Какво означава това? Спомняйки си всичко, ние се завръщаме към нашата всеобща обективна психика, която се разпръсква отново по цялата Вселена, а за да се родим трябва да забравим всичките си множествени Аз-ове и да се имплантираме в едно единствено тяло.

Пропуснах да кажа, че днес е доказано, че умиращият излъчва нещо като радиация. Особено първият ден след настъпването на смъртта донякъде е опасно и малки деца не трябва да седят продължително време в близост до мъртвия. Ако душата на умрелия е млада и несилна тази радиация влияе като радиоактивност, малко е опасна и трябва да се дозира, но поне половин или един час е хубаво да се стои край починалия.

Тези преживявания са тежки и скръбни, но те обогатяват и починалия, и нас. Трябва да се научим да си бъдем полезни и да извличаме плодовете на нашата скръб. 

из "Извън Матрицата на времето", Разговори с д-р Тимен Тимев