Подкрепям Портал 12!
Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции!
Виж повече
Истински се раждаме в деня, когато за пръв път почустваме дълбоко, че има нещо важно и неочаквано в живота. Едни веднага виждат, че не са сами под небето. Други, целувайки или плачейки съзират изведнъж, че източникът на всичко по-хубаво и свещенно от Вселената до Бога е скрито зад една нощ, пълна с много далечни звезди...Трети е видял божествената ръка да се простира между неговата радост и неговото щастие, а други пък е разбрал, че само мъртвите имат право. Друг някой е почувствал състрадание, друг един е изпаднал във възторг, а някой пък само се е изплашил...
Често пъти е достатъчна само една дума, един жест, една дреболия, която не е даже мисъл. "Най-напред аз те обичах като брат - казва един от героите на Шекспир пред една постъпка, която носи възторг - най-напред, аз те обичах като брат, но днес, аз те почитам като душата си." Вероятно в този ден се е явило някое същество на света...
Ние можем по този начин да се раждаме не един път и при всяко от тези раждания, доближаваме малко своя Бог. Но почти всички ние се задоволяваме да чакаме някое събитие, пълно с непреодолима Светлина, което да проникне така силно в нашите мракове, че въпреки нас - да ни осветли. Но светлина има във всичко, което се случва и най-великите от хората са били велики, само защото са имали навика да отварят очите си за всички светлини.Дали е необходима да умре в ръцете ви вашата майка, да загинат децата ви в катастрофа или самите вие да минете покрай смъртта, за да разберете, че живеете в един непостоянен свят, където един Бог живее вечно сам със своите създания?
Дали е необходимо да загине вашата мила в някой пожар или да изчезне пред очите ви във водите на океана, за да съзрете за минута, че последните граници на царството на любовта лежат много отвъд пламъците на Мира, Алтаир и Косата на Вереника? Ако очите ви бяха отворени, не бихте ли могли да видите в една целувка това, което днес виждате в една катастрофа?...
Трябва ли само скръбтта да събужда Божествените спомени, които спят в нашите души? Мъдрецът няма нужда от тези потреси. Той гледа на сълзата, на жеста на една девица, на падащата капка вода...той се прислушва към мисълта, която лети, стиска ръката на ближния си, доближава се до устните с отворени очи и с открита душа. Той може непрестанно да вижда онова, което вие сте съзрели само за минута.
Защото всичко онова, което наричат "мъдрост", "добродетел", "героизъм" и "велики моменти" на живота не са нищо друго, освен моментите когато повече или по-малко сме излезли от себе си, и в които сме могли да спрем, макар за минута, на прага на един от вечните Портали, откъдето се вижда, че най-малкият вик, най-бледната мисъл и най-слабият жест не падат в небитието или пък ако паднат в него, това падане е достатъчно да придаде един висш характер на нашия живот.
Ако вие имате само една малка стая, мислите ли, че Бог не е там и че е невъзможно да се води в нея един възвишен живот? Ако се оплаквате, че сте сами, че нищо не ви се случва, че никой не ви обича, че не сте обичали никого, мислите ли, че думите не ви мамят, че е възможно да бъдеш сам, че любовта е нещо, което се знае, нещо, което се вижда и че събитията се теглят като злато или сребро?
Всичко, което ни се случва е Божествено и велико и ние живеем винаги в центъра на един голям свят. Но би трябвало да привикнем да живеем като ангел, който току що се е родил, като жена, която обича, или като човек, който умира...Ако знаехте, че ще умрете тази вечер или просто, че ще се отдалечите завинаги, бихте ли видели за сетен път тварите и нещата, както сте ги виждали до днес? И нямаше ли да ги обикнете, както никога не сте обичали?...
Но само като си кажете, че Бог е велик и че вие се движите в неговото Сияние, вие ще живеете в красотата и в плодотворните Му дълбочини. И не е достатъчно да владеем Истината, трябва Истината нас да ни владее. Всеки човек може да се издигне духовно до върховете на добродетелния живот и да знае във всеки момент, какво би трябвало да прави за да действа, като герой или светец. Но не това е важното. Трябва духовната атмосфера около нас да се преобрази до такава степен, че най-после да заприлича на атмосферата на прекрасните земи от златния век на Сведенборг, където въздухът не позволявал на лъжата да излиза от устата.
Идва една минута тогава, когато най-малкото зло, което би искал да стори човек, пада в краката ни, като оловен куршум върху бронзов диск, и където всичко почти се превръща, без наше знание, в красота, в любов и в истина.
Но тази атмосфера обвива само онези, които са се погрижили да пречистват по-често своя живот, надзъртайки понякога от вратите на другия свят. Само ако си близо до тези врати, можеш да видиш. Само до тези врати се обича. Защото да обичаш своя близък, не значи да се отдадеш всецяло нему, а да служиш, да подпомагаш и подкрепяш другите.
Да обичаш своя близък в неизмеримите глъбини - значи да обичаш това, което е вечно у другите, защото ближен е главно онзи, който най-много се приближава до Бога, т.е. до онова, което е чисто и добро в хората. И само когато стоите винаги около “вратите”, вие бихте открили Божественото в душите. Тогава вие бихте могли да кажете с великия Жан-Пол:
...когато искам да обичам много нежно някой скъп човек и да му простя всяко нещо, аз само го гледам безмълвно известно време.
Трябва да се научиш да виждаш, за да се научиш да любиш. “Аз живях цели 20 години при сестра си - ми казваше един приятел - но я видях за пръв път в деня на майчината ни смърт”. Трябвало е и тук смъртта да отвори буйно една вечна врата, за да се видят две души в един лъч от пра-светлина.
За щастие, даже в онези, които най-малко виждат, винаги има нещо, което в мълчанието действа, сякаш те виждат. Ето защо е важно човек да свиква да гледа събитията в живота в една Божествена атмосфера. Ние сме в един Свят, където Истината царува в основата на нещата и където не Истината, а лъжата се нуждае от обяснение.
За всички онези, които не мислят за нищо, съществува същата Истина, както и за тези, които мислят за Бога. Тя е малко по-далеч от прага, това е всичко. Около нас има хиляди и хиляди нищожни същества , които не са видели нищо добро в целия си живот! Те ходят и работят в мрак - мислиш, всичко е мъртво и никой не обръща внимание на това..? И ето, че някой ден една проста дума, едно непредвидено мълчание, една малка сълза, която иде от самите източници на красотата, ни показват, че те са намерили средство да издигнат в сянката на душата си един идеал, хиляди пъти по-красив от най-красивите неща, които ушите им са чули и очите видели досега.
О, благородни и бледни идеали на мълчанието и мрака! Вие сте, които разбуждате усмивката на ангелите и които се изкачвате направо към Бога! В кои хижи несметни, в какви мизерни стаички, в какви тъмници, ви хранят в този момент със сълзите и най-чистата кръв на една клета душа, която никога не се е усмихвала?
Също като пчелите, когато всички цветя вече са умрели, предлагат още на тази, която трябва да им бъде царица един мед хиляди пъти по-ценен от меда, с който хранят своите малки сестри на делничния живот...
Кой от нас не е срещал и то не един път, из пътищата на живота, напусната душа, която обаче не е изгубила мъжеството да кърми мисъл в мрака - по-Божествена и по-чиста от всички мисли, които други са имали възможност да изберат в Светлината?...И тук простотата е любимата робиня на Бога и достатъчно е, може би, само няколко мъдреци да знаят това, което трябва да се прави, за да действат и останалите, сякаш знаят.
Морис Метерлинк, 1917
