Валерий Пощаров: Всички искаме да хванем времето, но то е като пеперуда, която не може да задържим жива (ИНТЕРВЮ)

Валерий Пощаров е роден в Добрич през 1986-а година. Изучава изобразително изкуство във Варна, а след това се премества в Париж, където учи пластични изкуства в Сорбоната. Има над 30 самостоятелни изложби у нас и в чужбина, основател е и на първата онлайн-платформа за произведения на изкуството в България- cavalet.bg. В интервюто, което даде за Портал 12, виждаме, че освен професионален фотограф изразяващ своите вътрешни усещания чрез черно-бялата фотография, то Валерий Пощаров е и своеобразен мислител на новото време.



Валерий Пощаров (снимка: Цветелина Белутова​)

Какво накара млад човек като Вас да избере именно черно-бялата фотография?
По образование съм художник, дори съм завършил Живопис - цветът за мен не е случайност, той е изразно средство. Използването му е обект на голямо внимание и мисъл. Привърженик съм на големия френски постимпресионист Пиер Бонар, който разчупва класическите представи: според Бонар рисунката е изказ на интуицията, а цветът - изказ на мисълта. За да се мисли в цвят във фотографията обаче, е често невъзможно, защото авторът е ограничен от реалността. Въпреки това често съм прекарвал часове в колебания дали определена фотография не трябва да остане в цвят. Цветът рядко носи послание. И затова, както твърди и може би най-големият философ на фотографията - Ролан Барт, цветът застава между фотографирания обект и зрителя. Цветът пречи на зрителя да стигне до същността.
 
Снимате предимно портрети и често в близък кадър, какво искате да покажете?
Аз съм хуманист, човекът ме вълнува. Като дете разглеждах една стара кутия със снимки на баба ми. Там намерих една фотография - портрет на жена с дълги черни плитки и пронизващ поглед. Питах баба ми, коя е тази жена, а тя каза: "Не знам, бабо, забравила съм". Обърнах снимката, а на гърба ѝ пишеше: "Дарявам лика си, защото времето минава, а човек се забравя". И да, тази жена беше все още там. Тя ме гледаше. Не знам как ще прозвучи, но обичам властта да увековечавам човешката преходност.
 
В снимките Ви се вижда движението на мига. Какво е за Вас времето?
Хората се страхуват от времето. Не ми ли вярвате? Вижте какво ли не правят хората, за да запълват времето си, за да не "скучаят" - дори има дума за "страх от времето". Хората се страхуват от времето така, както се страхуват от смъртта. Защото времето има силата да взема и да дава. То носи щастие, но също така и повлича след себе си забравата на същия този щастлив миг. Всички искаме да хванем времето, въпросът е, че то е като пеперуда, която не може да задържим жива, когато вече е в ръцете ни. Затова човекът е измислил фотографията.

Емоционалната тежест на снимките може ли да бъде режисирана?
С много чувство за такт, правилен подход и най-важното - липса на сценарий, тогава е възможно една фотография да бъде режисирана без това да развали красотата на Истината. Въпреки това добрият фотограф не е режисьор, а търпелив зрител на най-хубавия и безплатен спектакъл, наречен Живот. Никога не знаем кога ще дойде решителният момент, но трябва да държим сетивата си будни, за да не го пропуснем.
 
До каква степен има  значение техниката, с която работите?
Най-значимите фотографии в историята са правени с техника, която е на може би една десета от съвременните технически възможности. Голяма част от нещата ми са правени с една от първите дигитални огледално-рефлексни камери - апарат, който днес може да бъде закупен на цената на една вечеря за двама. Красотата на фотографията не е в прецизния фокус.

Често снимате хора, живеещи в бедност или социална изолация, какво послание носят тези снимки?
Не бих казал, че маргинализирания човек е тема, която ме вълнува особено. Всички виждаме грозното, но красотата също е навсякъде. Красотата е искрена и често гола, тя не е облечена в скъпи дрехи. Но не ме разбирайте погрешно, аз не съм фотограф на социалната фотография, аз съм фотограф хуманист. Не снимам хора в нищета и бедност, или ако го правя, не се интересувам от това обстоятелство. Търся общите човешки ценности.

Снимате ли пейзажна фотография и Природа като цяло?
Не. Обичам природата и се чувствам най-добре, когато съм близо до нея. Тя ме вълнува, защото докосва всичките ми сетива едновременно: виждам цветовете ѝ, улавям мириса на мокра трева, докато чувам вятъра в клоните и усещам дъжда върху дланите си, усещам умора, жажда и глад, ставам част от природата, усещам времето… Пресъздаването на всичко това не е по силите на нито едно визуално изкуство.


Можете да разгледате още фотографии на Валерий Пощаров тук : poshtarov.net