Ваклуш Толев: Агни йога подготвя Менталното поле за Духовната вълна на Мъдростта

Агни Йога (Огнена йога) е дадена на човечеството от Учителя Мория чрез Елена Рьорих в началото на XX век. Тя е една приложна програма за овладяване на мисълта и за признание на това, че Духът трябва да я осени. За нея Ваклуш Толев казва:

Всичко друго като тленност много по-лесно се разпада, но мисъл-формите имат голяма трайност. А огънят е, който и руши, и ражда мисълта. Водата храни астрала, огънят – мисълта! Затова Агни Йога култивира у човека поведение за чистота на мисълта, приканвайки Огъня да изгаря непотребностите. Така се подготвя телесната и астрално–менталната корпусност (защото са материални същности) за преминаването на Кундалини, т.е. на Змията–Огън.

Параграфите от Агни йога са жив плет от делотворна енергия, която обучава и калява мисълта за израстване в идеята за жертвата. Огънят е символ на Менталния свят, т.е. Агни йога е предходникът, който подготвя Менталното поле за навлизането на Духовната вълна на Мъдростта!
Агни Йога е като предшествие, като лития, която прави своята духовна церемония над човешкия род. Тя с нейните методи, правила и възпитание помага да извеждаме от неизмерността на душа и дух потреби за свобода. Това е и мотивът, с който Ваклуш Толев я вгръща в тълкувание на Посланията на Планетния Логос, които той дава от 1977-ма до 2004-та година. Представяме ви тълкувания на два от параграфите на Агни Йога, които той включва в Посланието за 1992 г.
 
Всеки, който може да наблюдава човешките аури, може да види живата игра на светлинните излъчвания. На принципа на този космичен поток е основан строежа на разумното действие. Всичко мъртво принадлежи към продуктите на тъмнината. Гдето са вълните на светлината, гдето става обмена на живите искри, там е нашият лъч.

Моето Учение може да разкрие вълните на търсената Акаша. Приветствувайте с радост техните искри. Не с променчивост, но с вглъбяване в задачата. Изявявайки Нашата воля, вие винаги ще се приближавате. Моето желание е да се пази красотата на Духа.

Всяко движение може да се превърне в успех за Духа.
Методите за цялостното ни познание са различни, но първият и основният – това е наблюдението. Наблюдението обаче може да прерасне в проницание. Това наблюдение, което тук се сочи, е нещо между зрението, което трябва да съсредоточим и будността, която не е минала още в проницанието или пророчеството, или в пробуденото око, защото искрите на аурата могат да се наблюдават с едно съсредоточаване. Те могат да бъдат улавяни и с цялата наша душевност, която наричаме интуиция, и тя също така може да мине като първичен израз на наблюдението. Само че тя е вътрешно съсредоточаване, докато нашето зрение ще трябва с волята да бъде упражнено за наблюдение. И както знаете, наблюдението може да бъде чрез микроскопа, наблюдението обаче може да бъде и с далекоскопа. И точно затова казах, че то може да бъде наблюдение на нашето вътрешно зрение, на нашата вътрешна будност. Аурата може интуитивно да я усетите от благодатта, която излъчва даден човек от себе си, или пък който притежава зрението, да я види в цветова гама. И в двата случая може да се определи каква е душевността на човека. Дали е един буден дух според цвета, или пък интуитивно усещайки – според топлотата, според оная неподкупност, с която даден човек ви взема при себе си. Това е благоразположението, душевната му чистота. Една духовна вълна, която той излъчва, е и рожба на тази аура. В другия случай е, както вече казах, когато зрящия види цветовете, които сплитат, образуват аурата и съответно отработва своето поведение.

Разбира се, че аурата сама излъчва – излъчвайки се от самия човек му създава и характера, от там и поведението. Има хора, чийто благороден, ако мога така да го нарека, гняв е приемлив; има хора, които и негневни не може да ги приемете. Това е еманацията, която иде от нашата вътрешна същност – яйцето (защото аурата е яйце), лотосовото яйце – лотосовото слънце, където е ядката на всичко, където от най-малкото до най-голямото е вложено. А това, което тя ни показва около дадения човек, свидетелствува докъде той е стигнал в своето развитие. Вътре е божеството, но другите нюанси, които дава са: човекът, звярът, благородникът. Така че, когато те говорят, че в нейния основен строеж можем да съзрем разумното действие, това можем да го изведем от един от цветовете, тъй като всеки цвят си има и своето определение – кое поле и кое тяло у нас той демонстрира, той показва. По този начин можем да съзрем дали имаме една разумност, дали имаме една интуитивност, дали духовността преобладава пред рационалността, от този спектър, в който се показва това нещо. Там, където имаме тъмнина, както е казано, тя е вече една минала светлина или едно непристойно деяние и мислене, които свидетелствуват. Ние не можем да правим сравнение от най-висшето с най-низшето и да сложим ключовото заключение – този е непоправим. Ако неговата еволюция сега го изнася на една среща с нас, ние не можем да му предпишем тъмнина, не можем да му предпишем липса на пълна еволюционност. Да не стане така, че когато се съзре някъде непълната светлина, да се каже, че това е тъмнина. Защото това точно може да го илюстрираме с нашето схващане за злото и доброто, че злото е нееволюирало добро. Не бива както са казали тука: всичко мъртво принадлежи към продуктите на тъмнината. Това не може – трябва да се види степента. И в такъв случай на една аура, която свидетелствува за битието на един човек, не бива да се слага знака на непоправимост, ако не сме видели еволюцията, в която този човек е вървял. Вложеното добро, при благоприятни обстоятелства и съхранение променя много бързо. И тук е ролята вече на така наречените Адепти, на невидимите помагачи, на самите общества, когато могат да вгърнат в себе си онези, които не са в една школа, които имат друго мислене, които от други лъчи се топлят – да ги променят и то много ускорено, без обаче да имат правото на обвиняване.

Ето защо винаги казвам: Приеми другия такъв, какъвто е, и тогава го направи, ако можеш, такъв, какъвто искаш. Това е огледалност, която ви връща и вие в другия винаги трябва да виждате себе си! И тогава много лесно може да му се прости, защото Христос с един хубав афоризъм Го е казал:

Може да видите сламката в окото на другия, но гредата в собственото си – не.

Не бива на една по-неблагоприятна аура да сложим знака на отрицанието. Тя трябва да бъде подпомогната! И тук има нещо, което ни насочва: Моето Учение може да разкрие вълните на търсената Акаша. В тази Акаша, в тези записи виждаме какво е било вложено, докъде е стигнал, защо дадена аура е светлосиня, другата е пурпурна, третата е червена, четвъртата – тъмна. Защо? Ето в тези акаши, в тези вълни, това Учение, което запознава с присъствието на различните тела или полета у нас е, което ще ни даде и основание за мотивирано поведение, но то никога не бива да минава границата на осъждането. Осъждане с мярка! И тук вече могат да се видят промените, тук могат да се приветстват „техните искри“. Там, където искрата на благоразположението, там, където светлинката е сложила – значи трябва да се ползва, да се приветстват тези искри.

Ако в цялата тази аура, една само зунчица намерите която светлее – тя е, която трябва да бъде приветствана, която трябва да бъде поощрена; тя е, която трябва с вглъбяване да бъде погледната, защото задачата има едно решение, но не е само в решението. Това е, което Учението дава – присъствие на акашиеви анали – като знаем, ние търсим цветността на аурата. Оправдаваме или не оправдаваме – поощряваме, не поощряваме ли – там е сложено и когато знаем тази първопричина, тогава вече ние приветстваме всяка искра. Безспорно, в това сътрудничество ние винаги ще призоваваме волята – волята на едно Учение. Защото Учението като словесност е израз, било на велика разумност, на духовна вълна, на интуиция, но като действие то е воля, то е енергия.

Една разумност трябва да бъде изстреляна. Една стрела е чудесна, но тя никога няма да отиде по-далеч от мястото, ако не се опъне тетивата – ето това е волята. Затуй те казват: Изявявайки нашата воля, вие винаги ще се приближавате. А волята на духа, на духовното пробуждане е една – да се познае Духът. И в този смисъл последната фраза разкрива друга тайна: Всяко движение може да се превърне в успех за духа. Пак казвам: ако тази съвършена мисъл се е родила, ако една благородна задача сте си поставили, но ако не се изпълни движението, т.е. енергията на волята не го вложи в осъществяване, не може да се чака успех. И в такъв аналогичен път, свързано със съответните стихове от Евангелието, ще се види как е съчетана хармонията за приложението и за развитието. В самите текстове, както са вече съпоставени, тази връзка ще се намери и тя именно трябва да се намери. И мисля, че има разлика между Евангелския текст и между параграфите. Разликата е голяма в годините. И тогава някой може да попита, защо ни е това? Къде е съпроводът? Съпроводът е в това, че тайните за бъдещите учения са винаги сложени в предишните. И тук можем да търсим доколко Агни Йога като страница, която подготвя, е изведена из самите свещени книги.

Агни Йога не може да бъде копие на Евангелието. Но има нещо друго: вложените енергии във всички свещени книги, които имат една обща задача – обожествяването на човека и са дадени степените за взаимно преливане – не късат връзката. И затова тези аналогии трябва да се прочетат и така да се стигне до сплитането на т.нар. плитка на Мъдростта, която прабългарите са носили.

Бездомието е необходимо за Учителя. Той има местопребиваване, но не и местожителство. Учителят влиза в живота, но е вън от числото на жителите. Учителят украсява спора, но не го удължава. Съжалява, но не оплаква. Учителят защитава, но не ръкомаха. Той утвърждава, но не смущава. Предупреждава, но не отлага. В случай на необходимост, поразява, но не ранява. Благодари, но не забравя. Оценява подбудите, но не проявява слабост. Внимателно се грижи, но не затруднява. Не се страхува, но не безумства. И тъй, пазете Учителя, който повдига духа. Духът трябва да расте съзнателно.

Бездомието това е, бих казал, една аксиома в окултните учения. Защо? Защото огнище на всяка духовна вълна ще бъде място на кладата. А клада се прави от Посветения, прави се от жертвеник – от определения жертвеник. Съпоставен във всекидневието, Той не бива да дава белези на различия, но носи в Себе Си различието. Тревога за бездомието не може да има, но пребиваване трябва да има. То е едно поведение за необвързаност. Но необвързаността не значи още свобода, защото свободата е в духа, а грижата за материалното е частица от необходимостта.

Пренебрежението не бива да създава в подчинения или учещия се израз на отрицание. Страшното е, когато уповавайки се или цитирайки поведението на Учителя, може да се стигне до отрицание. И тук много добре е казано: Бездомието е необходимо за Учителя. Той има местопребиваване, но не и местожителство. Местожителството е вече земно притегляне, а пребиваването е гостуване. Защото Той трябва да гостува във всеки дом, във всяка душа, за да посели, да посее своето. Но местожителството като формула на задължението не е Негово. Днес е тук, утре е в друга звезда, вдругиден е в друга земя и т.н. Той е в живота като формула, когато е гостенин във всеки дом и в същото време е вън от него; подчинен е на изискването на живота, но Той е господар на живите и е вън от числото на жителите. Именно в този смисъл е подчинен на изискването и е вън от това.

Другите съпоставки и изводи имат своето право дотолкова, доколкото Той желае да направи това. Доколко един спор е нужен? Той може да бъде позволен, но никога излишно удължен. И хората в спора искат да се докажат. Учителят няма нужда да се доказва – Той казва! И много добре в Евангелието пише: И рече, няма умуване там, и рече. А кой е разбрал? Докато обратно – човекът удължава спора не защото е важно, а защото иска да се докаже. И колкото повече се губи терен, толкоз по-дълъг става спора. Ето това е беда. И затова е казано, че Учителят украсява спора. Той може и да овладее спора, а не спорът да Го води. Овладяването е важно. А красотата на спора е нещо, което трудно може да се каже.

Той не може да не живее с бедата, но никога не бива да ѝ дава власт, защото оплакването е даване на по-низшите чувства право на живот. Това значи, че сте станали подвластни на страданието. Щом започнете да го изявявате, вие ставате негов пленник и по този начин несъзнателно сътрудничите на пречките. Когато оплаквате една пречка, тя започва да големее. Когато кажете, че може да минете тази река, тя става по-малка, по-плитка. Защо? Защото вие решавате въпроса. Но когато кажете: „Тази далечина не мога да я скоча“... В такъв случай вие правите реката по-широка, уплахата взема връх, и по този начин оплакването е станало вече за вас беда. В пътя винаги ще срещнете бедата, която иска да се наложи над някого, насилието да стане господар – тук Той защитава, както е казано, но не вади меч.

Ръкомахането – това е да разредите хубавата аура около себе си. Затова всеки жест трябва да бъде много прецизен. Затова всяка насока трябва да бъде премерена – на ръката, с която изливате енергия. Ръкомахането разрушава стабилността на аурата. И това нервничене, което правят понякога болните, точно това е нарушена хармония вследствие на излишни действия и тогава аурата става накъсана и започва нервния тик, ако така можем да го илюстрираме.
Той утвърждава, но не смущава. Вие можете да изявите несъгласие с някого, може да утвърдите едно по-вярно виждане в него, без човекът да бъде смутен от това, че сте му променили схващането. Това е мекотата на учителювото даване срещу крясъка, че отсрещния е казал глупост или че отсрещния е проявил невежество. Той утвърждава, но не смущава. В този смисъл, дори грешното схващане може много лесно да се освободи, без да бъде отсрещния смутен. Смутът е също действие, което нарушава вибрациите, а внасянето или утвърждаването на нещо ново, за което някой не е имал своето знание, без да смутите – това е голямото. Това е частичка от пробудността и тя е, която ражда благодарности вместо израза на смут.

Предупреждава, но не отлага. Когато човек пътува и знаете, виждате, че пътят му не е към доброто, вие може да го предупредите, но не бива да го наранявате, че е избрал лошия път. Нараняването също е смут. То е болка. Човекът се огорчава, че е проявил невежество и незнание. Но предупреждението с мекотата, с която го поднасяте, му дава вече сигурност и той, вслушан в гласа не се чувства вече наранен.

Благодари, но не забравя. Благодарността компенсира, но ако желанието в отсрещния е повече от една благодарност, Той не забравя да изпълни необходимото. Той не забравя, но остава да узрее, защото веднага платения дълг не е имал време да събуди (както в този, към когото го дължите, така и в този, който го дължи) размисъл – кармичната размисъл кой на кого дължи и кой кого ще освободи. Това е много важно. Понякога една благодарност създава по-голям дълг, отколкото килограм злато. Защото благодарността е енергия, а златото в пустинята е нищо. И когато човек с душата си влезе в пустинята, една благодарност на Учителя е повече от оазис, повече от злато.
Оценява подбудата. Вие можете и най-малкия кълн на желанието на човека да съхраните като го подкрепите, като го приемете, като го поощрите, дори и да сгреши. Тенденцията е важна, напътието е важно, отколкото да се прояви, както казват, слабост. Отчаянието, което предполага към слабост не бива да остава незабелязано! То трябва да бъде навреме прекъснато, защото слабостта или проявената слабост ще направи грешка, а грешката е много по-тежка от проявената слабост. Тя е консумирано поведение вече. Това, което трябва ученикът да знае е, че по един невидим начин Учителят винаги поощрява, а когато трябва да се даде урок за назидание, Той също го прави. Голямото в това е именно наречено грижа. Тази грижа е видима и невидима; понякога една подадена ръка е грижа към проявяваща се слабост; понякога една словесност като упрек е грижа за пробуда; понякога една дума е ключа за вратата. Лошо е, когато тези неща не се забелязват и тогава Той употребява малко по-острото слово за пробуда. Но никога безумство. Това е, когато някой проявява непресметната смелост. А тя е, както тук е казано, безумство.

Непресметната смелост е от ония, които искат да предварят себе си. А това не бива. Човек може да има много големи желания, но трябва да пресметне смелостта, с която ще направи крачката, за да не стигне до безумство. Ако някой мисли, че може да надскочи океана, това е безумство. Но ако е изградил в себе си крилете на орела – може. Тогава може. В другия случай – не.
И тъй, пазете Учителя, който повдига Духа. Духът трябва да расте съзнателно. Вярно е, че Духът трябва да расте съзнателно, но според будността, която човек притежава от посвещението си. Това е така. Това не може да бъде тълкувано. То е, което трябва да се направи.

Ваклуш Толев / 1993-а година