В чест на лятното слънцестоене народи от цял свят палят пречистващи огньове

Какво е значението на Еньовските огньове и тяхната история през вековете, споделя билкарят и лечител Емил Елмазов, който възроди отглеждането на лимец у нас и работи неуморно в сферата на природното лечение и отглеждането на алтернативни култури и билки. Той е един от хората посветили живота си на обръщането на представите за здраве и лекуване. През изминалата събота и неделя доктор Елмазов организира и Първи майсторски клас по билкознание в България. Ето какво споделя ученият д-р Елмазов за тайнството на еньовденски огньове:

Времето, когато тези огнени празници се чествуват най-много в Европа, е лятното слънцестоене, т.е. навечерието на Еньовден (23 юни) или на самия Еньовден (24 юни). На тях е придадена лека християнска окраска, като са нарекли този ден на името на св. Йоан Кръстител, но не можем да се съмняваме, че чествуването датира от време, което далеч предшествува началото на нашата ера. Лятното слънцестоене или Еньовден е важна, повратна точка в движението на слънцето, което, след като с всеки изминат ден се изкачвало все по-високо и по-високо на небето, спира и започва да се връща назад, надолу по небесния си път.

Няма как първобитният човек да не е наблюдавал с тревога един такъв момент веднага щом е забелязал и е започнал да размишлява за пътя на големите светила; и все още неразбрал своята собствена безпомощност пред огромните циклични промени в природата, той сигурно си е представял, че е в състояние да помогне на слънцето в неговия привиден упадък — да подкрепи неговите олюляващи се стъпки и да запали наново притихващия огън на червената лампа в немощната му ръка. Може би и в мисли от такъв род трябва да търсим зараждането на еньовденските празници на нашите европейски селяни.

Какъвто и да е техният произход, те са разпространени навсякъде по тази част от земното кълбо, от Ирландия на запад, до Русия на изток и от Норвегия и Швеция на север до Испания и Гърция на юг.

Според един средновековен автор трите основни черти на еньовденските празници били големите огньове, шествията с факли из нивите и обичаят да се търкаля колело. Той разказва, че момчетата горели кости и всевъзможна мръсотия, за да произведат отвратителен дим и че димът прогонвал някои злосторни дракони, които по това време, възбудени от лятната горещина, се съвъкуплявали във въздуха и отравяли кладенците и реките, като изпускали семето си в тях; и обяснява обичая с търкалянето на колелото с това, че то символизира слънцето, което, стигнало до най-високата точка на елиптичния си път, започва да се спуска.

Главните черти на еньовденския празник на огъня наподобяват онези, които установихме при пролетните празници на огъня. Приликата между тези комбинации от церемонии ще проличи ясно от следните примери.

Автор от първата половина на XVI век ни уведомява, че в почти всяко село или град на Германия палят в навечерието на Св. Йоан Кръстител големи огньове, и млади и стари от двата пола се събирали около тях да се забавляват с песни и танци.

В тези случаи хората носели венци от див пелин и върбинка и гледали към огъня през китки от ралица, които държали в ръце, и вярвали, че това ще запази очите им здрави през цялата година. При тръгването си всеки хвърлял върбинката и дивия пелин в огъня с думите: „Нека лошият ми късмет си отиде и да изгори заедно с това!“

В Долен Конц - село, разположено на склон, надвесен над р. Мозел, еньовденският празник се чествувал по следния начин. На стръмния връх Щромберг натрупвали слама. Всеки жител или поне всеки стопанин трябвало да даде своя дял слама за купчината. При падането на нощта цялото младо и старо мъжко население се събирало на височината; жени и момичета не допускали да се присъединят към тях. Те трябвало да заемат място при определен поток на половината път надолу по склона. На върха стояло огромно колело, омотано отвсякъде с част от сламата, дадена от селяните; останалата правели на факли. Оста на колелото се подавала по на един метър от двете му страни и по този начин момичетата, които щели да го насочват по време на спускането му по склона, имали за какво да го хванат. Кметът на съседния град Сирк, който винаги получавал по една кошница череши за услугата, давал сигнал; към колелото поднасяли запалена главня и когато то пламнело, двама яки и бързокраки младежи грабвали дръжките му и започвали да тичат надолу по склона с него.

Чували се силни викове. Всички девойки и младежи размахвали пламтящи факли и се стараели да направят така, че да горят, докато колелото се търкаля по склона. Голямата цел на младежите, които насочвали колелото, била да го пуснат както пламти във водата на р. Мозел; усилията им рядко се увенчавали с успех, защото на пътя им се изпречвали лозята, които покриват по-голямата част от склона и колелото често изгаряло, преди да стигне до реката. Когато минавало покрай жените и момичетата при потока, те радостно го приветствували, на което мъжете от върха на планината отвръщали и възгласите им отеквали заедно с тези на жителите на съседните села, които наблюдавали зрелището от своите височини на другия бряг на Мозел.

Ако успеели да доведат огненото колело до брега на реката и да го угасят във водата, хората очаквали богат гроздобер през годината и жителите на Конц имали право да искат от околните села една каруца, натоварена с бъчви, пълни с бяло вино. От друга страна, те вярвали, че ако пропуснат да извършат церемонията, добитъкът ще бъде нападнат от световъртеж и конвулсии и неспокойно ще се мятат насам-натам из оборите.

Празнуването на лятното слънцестоене от мюсюлмански народи има особено значение, защото техният календар, който е чисто лунен, не е коригиран с вмъкване на дни и по необходимост не взема под внимание празници, които се падат на определени дни от слънчевата година; всички чисто мюсюлмански празници, поставени в зависимост от луната, постепенно се преместват заедно с това светило през целия период на обиколката на Земята около Слънцето. Сам по себе си този факт доказва, че също както при християнските народи от Европа, празникът на лятното слънцестоене е съвсем независим от религията, която хората публично изповядват и е остатък от далеч по-старото езичество.


Билкова дружина

Еньо Бильобере, Еньо Слънцегледе,
В дън гори те търсих, братец да ми бъдеш
Братец и учител - в тебе се покръстих!
Все трева разгръщах, дива и уханна,
Еньовче, камшичец, мента и тинтява.
Аз от тях се учих, тебе все те няма..
Тъкмо да си тръгна в старост белобрада,.
Ей те теб насреща, ха да те прегърна,
Ти ми се изплъзна, някак се извърна.
Гледам си ръцете, пълни с цветовете,
Аз да ги окичвам, аз да ги обичам.
Еньо Бильобере, Еньо Слънцегледе,
Ха да се спомина в самота и горест,
Ама се размина...Нека да ме има!
Оживя букетът, станахме дружина.
Всякоя тревичка си била момичка,
а пък цветовете криели мъжете.
И хоро извиха, и си песен пеят:
„Ти си Бильобера, Ти си Слнъцегледа!“
Ха да се не види, тази оправия,
Рипам, скачам, пея като млад гидия.

автор: Билкарят и лечител Емил Елмазов