Учени от САЩ и Япония догонват д-р Тимен Тимев. Може ли Планета 9 да е зараждаща се черна дупка? (ВИДЕО)

В продължение на няколко години астрономите и космолозите излседват съществуването на допълнителна планета с маса 10 пъти по-голяма от тази на Земята, разположена в най-отдалечените райони на Слънчевата система. Тази хипотетична планета, движеща се по много широка орбита, наречена Планета 9, може да бъде източникът на гравитационните ефекти, които биха обяснили необичайните модели в орбитите на транс-нептуновите обекти (TNOs). Това са небесни тела, които обикалят около Слънцето и се намират отвъд орбитата на Нептун.

Наличието на черна дупка е пряко свързано с наличието на големи групи вълни на съзнания (а също и на мозъчни вълни), което същевременно е свързано с изкривяването на време-пространството и гравитационните вълни, открити от Айнщайн преди почти 100 години и потвърдени едва преди 3 години, за което бе присъдена Нобелова награда.
* повече за времето за зараждане на черните дупки, можете да прочетете в края на материала, или да изгледате изключителните видеа с д-р Тимен Тимев.

Въз основа на проучвания, проведени през последните няколко години, Якуб Шолц и Джеймс Унвин, изследователи от Университета Дърам и Университета Илинойс в Чикаго, наскоро проведоха разследване, проучващо възможността Планета 9 да е изначална черна дупка. Тяхното изследване, публикувано в Physical Review Letters, хипотезира, че аномалните орбити на транс-нептуновите обекти и излишъкът от събития с микроелементи, наблюдавани в 5-годишния експеримент за оптично гравитационно легиране (OGLE), могат да бъдат обяснени едновременно с наличието на специфична популация от астрофизични тела (една от които би била Планета 9). По-конкретно, те въвеждат идеята, че Планета 9 и останалите от тези тела може да са първични формирования на нови черни дупки (PBHs).

Няколко месеца след като започнаха да проучват хипотезите за същността на Планета 9, друг изследователски екип от Токийския университет повторно анализира данните, събрани като част от експеримента OGLE, който е изследователски проект, осъществен във Варшавския университет, включващ заснемане на изображения на небето с помощта на модерни телескопи за дълги периоди от време.

Реанализата на набора от данни на OGLE ориентировъчно посочва съществуването на популация от зараждащи се малки черни дупки с маса, подобна на тази, която астрономите прогнозираха, че ще бъде масата на планетата 9. 

„Финалните парчета от нашето изследване наистина се събраха, когато разбрахме, че ореолите от тъмната материя, които заобикалят първичните черни дупки, биха били начин да наблюдаваме Планета 9, ако е зараждаща се черна дупка, поради рентгеновия / гама-лъч сигнала, който излъчва", посочи Шолц.

„В някакъв смисъл целта на нашето изследване наистина беше да предадем посланието, че идеята за изначални черни дупки, обикалящи около Слънцето, не е толкова абсурдна, колкото изглежда, и че може би трябва да обръщаме по-голямо внимание“.

Важно е да се отбележи, че формирането на черните дупки е пряко свързано на квантово ниво с излъчванията на мозъци и съзнания.

Българският учен д-р Тимен Тимев казва за черните дупки:
Не знам дали знаете, но се оказа, че галактиките са навързани на една връв, поради това, че централните черни дупки на 10-15 или 30 галактики са свързани и се въртят с една и съща честота и в една и съща посока, т.е. те действат симултантно по някакъв общ ордер. По отношение свързаността на нашите мозъци има много теории, които потвърждават наличието на колективното безсъзнателно и това, че нашите мозъци са свързани независимо от нашата индивидуална воля. Оказва се, че черните дупки и нашите мозъци са свързани и са изградени по една и съща матрица. Аналоговата структура води до аналогово поведение. Аналогичната структура води и до аналогично чувстване. Аз съм давал следния пример: Защо всички дървена по Земята се чувстват едно друго? Защо всички звезди се усещат? Защо всички хидрогенни и водородни атоми по Вселената си влияят, защо изобщо има телепатична връзка във Вселената?! – Защото ако Вселената е изградена 99% от водородни атоми, което е така, тяхното изгаряне ги превръща в хелиеви ядра – това пък са звездите. Вселената е изградена не само от едно и също вещество, но е изградена от едни и същи динамични матрици, от една и съща динамика, кинематика и статика. Всичко това означава, че коефициента на подобие и коефициента на симетрия е обвързал цялата Вселена, фракталите са частен случай на това.

Вселената всъщност е родена от различни актове и автоинверсии на симетрична сила, аз обобщено ги наричам общи симетрични сили. Тук може да поговорим за двата вида взаимодействие, които провокират различни въпроси: Защо квантовото взаимодействие е нелокално като има квантова телепортация, а защо нашето взаимодействие в този макроскопски свят е локално?

Каква е същността на локалните взаимодействия? Те преди всичко са взаимодействия посредством различия. Локалните взаимодействия са тези, които, за да може примерно една частица да взаимодейства на друга, то тя трябва да взаимодейства причинно, чрез някакви сигнали. Сигналите обаче не могат да се разпространяват по-бързо от скоростта на светлината и от това следва, че имаме най-вече 2 вида взаимодействие. Едното взаимодействие е чрез различие и асиметрия, което изисква пренасяне на сигнали. Да вземем примерно гравитацията, тя се пренася посредством частицата гравитон или светлината, която се пренася чрез фотона, имаме глуони и други частици, които един вид са преносители на силно и слабо взаимодействие. Всяко взаимодействие си има своя частица преносител, а Вселената е изградена от два вида частици – едните са частици, които са субекти на взаимодействието, а другите са тези, които реализират, т.е. те са медиатори на взаимодействията между тях. Частиците са сигнали, които действат с крайната скорост до скоростта на светлината. Освен това взаимодействие чрез сигнали съществуват и друг род взаимодействия – взаимодействието чрез симетрия. Примерът за симетрично взаимодействие, който дават Декарт и неговият ученик Хюйгенс е, че ако поставим два или повече часовника един до друг и ги навием да вървят едновременно и точно, те не взаимодействат физически помежду си, но показват едно и също време. Лайбниц нарича симетричното взаимодействие, взаимодействие чрез хармония, затова той говори за пред-установената хармония. Аз продължавам тази мисъл и говоря за взаимодействие чрез симетрия, което е взаимодействие чрез памет, което е телепатичното взаимодействие и което показва защо всички звезди във Вселената общуват телепатично помежду си, защо всички водородни атоми или всички дървета по Земята се чувстват един друг. Ще повторя формулата: една и съща структура – аналогичната структура води до аналогично поведение и до аналогично чувстване, затова се обяснява и телепатичното взаимодействие, както е в парадокса на Айнщайн – Подолски - Розен квантовото преплитане и нелокалните взаимодействия.

Дълги са научните екскурзии, но да се върнем на въпроса за черните дупки. Изисква се последователност, за да се разяснят последните открития във физиката, тези теоретични бумове, които направиха Хуан Малдасена, Стивън Хокинг, Хоровиц, Ленард Съскинф, Хоофт – все големи физици, някои от които инобелови лауреати, за новооткритията, на които следва да говорим. Стивън Хокинг и Хоровиц откриха, че информацията в черната дупка вместо да показва цялото тридименсионално тяло (черната дупка е едно триизмерно тяло), тя се появява само на повърхността, на площта на нейния хоризонт. Оттук се създаде хипотезата, че Вселената е някакъв тип холограма. Хуан Малдасена с негови ученици, сред които Ленард Съскинд и Герардус ’т Хоофт (нобелов лауреат за 1999г.) доказаха нещо много по-голямо! Те доказаха всъщност, че описанието на една Вселена, която приема статус на черна дупка и на друга Вселена, която няма статус на черна дупка могат да бъдат взаимно симетрични и взаимно биактивни, т.е. можем да опишем по един и същ начин, аналогично, две вселени, които имат съвсем различен статус. Преди малко говорихме, че нашата Вселена е затворена в светлинния конус, а светлинния конус – това е светът на пространството и времето, в който живеем. Казахме, че нито едно събитие не може да премине през скоростта на светлината и остава вътре в фотонното сферично огледало, в което се намира нашата енергетично-геометрична Вселена. Ако погледнем пак схемата (вижте видеото по-долу), на нея ще видим, че ако едно време се движи перпендикулярно на линеарното време на светлинния конус, то деформира и реформира конуса и накрая целия светлинен конус, целия наш пространствено-времеви свят влиза в светът на съзнанието – това е от гледна точка на трансцеденталната психология. Тръгвайки от откритията, направени с Хуан Малдасена, Ленард Съскинд обаче доказа, че това, което е вън от светлинния конус се намира вътре в световната черна дупка! Във високите теоретични среди това откритие стана като един модерен афоризъм, който на английски звучи така: „what is outside of light cone, is inside of black hole, and what is outside black hole, is inside of light cone“.

Оказва се, че това, което е вън от светлинния конус попада вътре в световната черна дупка, сякаш Вселената е обградена от една световна черна дупка, а това, което е вън от хоризонта на събитията на световната черна дупка, това пък е вътре в светлинния конус. Какво означава всичко това? – Означава, че границата на светлинния конус и хоризонта на събития на световната черна дупка съвпадат! Съвпадането на тяхното съвпадане означава, че е достатъчно да излезем от светлинния конус и ще попаднем в черната дупка и обратно – модерните изследвания, с които Хокинг вече се съгласи, установиха, че информацията не се разрушава и губи в черната дупка и е възможно тя да излезе от нея.

Едно от големите тайнства на мозъкът е може би идентично на тайнството на черната дупка. Всъщност тайнственият механизъм на черната дупка е, че като приема енергия и информация, тя е способна да трансформира енергията в информация, а всъщност това прави и нашият мозък.

Оттук ние се навеждаме на аналогията не действа ли и не функционира ли нашият мозък подобно на черна дупка? Още в моето юношество, когато за първи път заговорих за черни дупки, си казах, че щом Вселената е възможно да създаде черна дупка, в която рухват всички закони на физиката и всички физически частици изведнъж се разрушават и стигат до техните идеални елементи като молекулата я разрушаваме до атоми, атомите до протони, протоните до кварки, а по-надолу от кварките какво?! – Получава се някаква квантова пяна, някаква енергия защото материята е само кондензирана енергия, нали? А енергията е някаква собствена възбуда на нещо, което стои в основата на всичко – това е информацията или мисълта. В този смисъл, още тогава ми хрумна, че черните дупки всъщност, приемайки енергия, събития, светлина, изобщо всичко, те трансформират, успяват да интерсиметризират.

Най-трудната операция, която все още е невъобразима за нас, е превръщането на енергията в информация, но нашият мозък и черните дупки я прави! Да превърнеш един процес, който е енергетичен, в процес, който е информационен е удивително защото това са най-далечно стоящите процеси. Процесите, които са информационни са едни, а процесите, които са енергетични са съвсем други. Въпросът е в това, че черните дупки са способни на някаква взаимна трансформация посредством процес, който аз нарекох интерсиметризация, когато създадох модел на мозъка като черна дупка.

Интерсиметризацията представлява следното: енергията се разпада до частици, до все по-малки и по-малки частици, до все по-малки и по-малки кванти, които кванти са вече способни да станат симетрични на тези кванти, на които се разпада и самата информация. Може да си въобразим едно ниво по-високо от енергия и от информация, в което събитията – конструкцията на енергиите и тази на информацията стават идентични и могат взаимно да се трансформират, да се превръщат едни в други.

***
Какво са черните дупки според конвенционалната наука?
Черната дупка е област в пространство-времето, която не може да бъде напусната от нищо, дори от светлината. Общата теория на относителността предвижда, че достатъчно компактна маса би могла да деформира пространство-времето до такава степен, че да се образува черна дупка. Около черната дупка се образува математически определима повърхнина, наречена хоризонт на събитията, която маркира мястото, от което връщането е невъзможно. Наименованието „черна дупка“ отразява свойството на този обект да поглъща цялата светлина, която достига до хоризонта, без да отразява част от нея, точно като абсолютно черното тяло от термодинамиката. Съгласно квантовата механика черната дупка все пак излъчва като черно тяло с крайна температура. Тази температура е обратно пропорционална на масата на черната дупка, което затруднява наблюдаването на излъчването при черни дупки със звездна или по-голяма маса.

Идеята за обекти, чието гравитационно поле е прекалено силно, за да бъдат напуснати от светлината, е обмисляна за пръв път през 18 век от Джон Мичъл и Пиер-Симон Лаплас. Първото съвременно приложение на общата теория на относителността, което характеризира черните дупки, е разработено от Карл Шварцшилд през 1916 г., макар че интерпретацията на неговото решение като област от пространството, която не може да бъде напусната от нищо, е оценена напълно едва четири десетилетия по-късно. Теоретичните изследвания през 60-те години на 20 век показват, че черните дупки, разглеждани дълго време като чисто математическа чудатост, са съществено следствие на общата теория на относителността, а откриването на неутронните звезди предизвикват интерес към гравитационно колабиралите компактни обекти като към възможна астрофизическа реалност.

Очаква се черни дупки със звездна маса да се формират при колапса на много масивни звезди в края на техния жизнен цикъл. След образуването на черна дупка тя може да продължи да расте, поглъщайки маса от заобикалящото я пространство. Чрез поглъщане на други звезди и сливане с други черни дупки, може да се формират свръхмасивни черни дупки с милиони пъти по-голяма маса от тази на Слънцето. Според общото разбиране свръхмасивни черни дупки съществуват в центровете на повечето галактики. Има съществени данни за наличието на черна дупка с повече от 4 милиона слънчеви маси в центъра на нашата галактика, Млечния път.

Въпреки невидимата им вътрешност, присъствието на черните дупки може да бъде установено чрез тяхното взаимодействие с друга материя, както и със светлината и с друго електромагнитно излъчване. По движението на звездите може да бъдат изчислени масата и местоположението на техен невидим съседен обект, като в някои случаи единственият известен обект, отговарящ на данните, е черна дупка. По този начин са идентифицирани множество кандидати за звездни черни дупки в двойни системи.

ВИЖТЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЦЕННО ВИДЕО ПО ТЕМАТА: