Теодосий Спасов: Колкото повече човещина отглеждаме в себе си, толкова повече Божественост пристига като отражение.

Обичаш ли да се връщаш назад, гледаш ли назад?
Не, като че ли съм оставил едни вълни да пристигат самостоятелно от миналото, ако дойдат – дойдат. Те са главно възбудени от интуицията и от интуитивно усещане в движение, но ги оставям да дойдат. Развих в себе си таланта да изтривам вече отминали неща и съм повече в сегашното пространство, с лека мечта за утре, но не толкова сериозна. Като че ли западния маниер на планиране, той беше източен някога, ме уморява… с тия петилетки, с тия планирания напред за две години, за три години напред.

Виждам, че например в музиката не е фатално, ако не си си планирал, ако не си напълнил календара за две години напред. Те нещата се случват и календара ти се пълни по естествен начин и пътищата за реализация са различни. Те не са само във вида, в който мечтателите за кариера смятат, че биха могли да се движат и да се развиват.

Ако трябва да направиш портрет на Теодосий Спасов на 25 години, какво би казал?
О, това беше безгрижно време. Моите родители бяха живи. Те ме подкрепяха много, бях семейно обвързан. Свирих по много часове на ден. Програмата ми беше заета с най-различни изяви – от звукозапис, през сватби, народни празници, през джазови фестивали и концертна дейност, дори пътувания в чужбина… и дори едно от посещенията на любимите ми места – над Амфитеатъра в Пловдив, Музикалната академия. Много слънчев период.

Ти тогава беше много затворен човек, но със сигурност си много променен. В какъв аспект според теб?
Разбира се, човек трябва да се развива, да се променя, да се отскубва от консервативното в характера си. Аз бях възпитан доста патриархално и в консервативен музикален вид. Бях по онова време завършил музикално училище, бях в Академията. Там много задълбочено се занимавахме с традициите, въпреки че аз бях потеглил вече в по-авантюристични посоки. Но нашият живот е за това – до края да сме пълноценно заети с нашето усъвършенстване, с развитието ни. И ако можем да се облагородим на път за благородните места на нашите души – добре дошло. И би трябвало да посветим живота си на съвършенството, на любовта, на труда, на развитието и човещината. Всъщност колкото повече човещина отглеждаме в себе си, толкова повече Божественост пристига като отражение.

Кога за последно ти се прииска да се качиш на сцената между свои колеги. Кога беше сред публиката и ти се искаше и ти да бъдеш част от това, което се случва на сцената?
Е, аз нямам такива подбуди. Може би това желание е останало в моите младежки години. Сега съм се превърнал в прекрасен слушател, зрител, част от публиката. Слушам много качествено, анализирайки чисто музикантски, актьорски, всякак… психологически какво се случва на сцената и се забавлявам истински от мястото на публиката.

Добре тогава - последното, най-чисто забавление в този смисъл?
На един концерт на оркестър за народна музика, последно, в първо студио. Имаше гости, солисти в оркестъра, които познавам от най-различни места и  от различно време. Ето това е момент на връщане в миналото, точно в такъв момент се домогвам до моите впечатления от миналото. Много интересно, защото чух една ръченица, да речем, на Валери Димчев беше. И се сетих как се е родила, как е композирал тая ръченица, от къде е взаимствал. След това го поздравих и му казах „адреса“, той беше забравил... самият автор беше забравил от къде беше се вдъхновил за тази ръченица. А ние бяхме слушали едни записи на Михаел Загмайстер, една звезда немска, която покори софийската публика в зала Универсиада 80-те години на джаз фестивал…. той беше пропуснал това.

След броени дни ти предстоят различни пътешествия отново. Един проект в много твой стил? (Музикално турне Дунавско братство)
Да, това е инициатива на Унгарския културен център, Министерството на културата, във връзка с годишнината от националните ни празници през месец март – в календара на месец март е и унгарският национален празник. И благодарение на моите приятелства, побратимявания по света, събрахме една група от седем души: петима унгарски музиканти и двама от България сме – моя милост и Пейо Пеев, а от унгарска страна са – Никола Паров, който е мулти инструменталист, неговата съпруга – Агнеш Херцку, певица, Михай Борбей – изключителен джазов музикант на Унгария, един от активните, също мулти инструменталист, с неговото трио. Много интересно трио – Миклош Лукач е цимбалист. Той е от цигански произход, но много образован и култивиран. Завършил е Музикалната академия, факултета по джаз. Печелил конкурси джазови на името на Талониъс Монк. Един също много активен и предпочитан от доста унгарски и международни проекти, перкусионист – Андрюс Деш. И в тази група ще направим една програма от наши авторски композиции, аранжименти на традиционни неща, и може би с пиеса, която да бъде и едно внимание към Балабарто, който тази година има годишнина от рождението си.

Интервюто можете да чуете в сайта на БНР: http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100664117