Подкрепям Портал 12!
Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции!
Виж повече
"Учителя казва: "Истинските сълзи нямат нищо общо с егото, с някакви желания." Те са сълзи за Братството, за изпуснатия Бог, за изпуснатата Истина. Сълзите показват, че изворите на живота са започнали да бликат. Блажени онези, на които изворите на живота никога не пресъхват. Да може да плачеш за нещо свещено, това са истинските сълзи..., че Учението е бавно, заради Братството, заради израстването, тези сълзи са на място." Елеазар
Древният Тот казва: Когато човек плаче за нещо истинско, за истинска Любов…не плачат очите – това са Тайните сълзи на Чистото Сърце. Там се намират истинските сълзи.
Скулптурата на Ехнатон (Аменхотеп IV), намерена в древния град Ахетатон (Амарна), по която не случайно има следи от сълзи, ни води към своя дълбок символизъм, скрит във вътрешната и мистична светлина на Египет. Дали сълзите са издълбани с длетото на някогашен скулптор или Ехнатон е "проплакал" не случайно в ерозията на времето - мистиката остава, за да ни кара да търсим. А щом търсим съкровено, все нещо от мъдростта на Древен Египет ще ни се разкрие. Затова Елеазар Хараш казва:
В онази епоха, подвластна на пантеон от богове и ритуали, Ехнатон дръзва да постави единственият Бог-Слънце в центъра на съществуването. Той не слиза на земята за да управлява и властва, а за да въздигне душите. Именно заради това бива отхвърлен, изтрит, обявен за еретик, защото Неговото Царство не е от този свят, а тези, които са превзели света, на чело със своя Княз (666), не искат Промяна.
Сълзите на Ехнатон напомнят на онези сълзи, пролети от Христос в Гетсиманската градина — не от слабост, а от Любов към хората, от състрадание към тяхната слепота и от мъка за Истината, която няма да бъде приета. Също както Христос плаче за Йерусалим, който "не разпозна часа на своето посещение" (Лука 19:44), така и Ехнатон плаче за един народ, който не успява да прозре светлината на Атон. Когато един Велик плаче, той не плаче за себе си. Той плаче за Бог — за това, че Творецът остава отхвърлен. Той плаче за изгубеното Братство между Духа и човека. Плаче, защото е видял бъдещето и знае какво ще бъде изгубено.
Огюст Роден казва, че скулпторът трябва да улови "душата на жеста" — тук обаче имаме не жест, а цяла епоха, събрана в едно лице. Ехнатон не търси съжаление, а безмълвно отправя призив към неродените тогава: нека този път - душите ви да провидят!...
Райнер Мария Рилке пише за "боговете, които от срам се превръщат в камък", когато хората престанат да ги разбират. Но Ехнатон не се превръща в камък от срам, а навлиза в него, за да продължи да гледа, да чака, да страда с упование...за постепенният изгрев на Новото. Той е и цар, и жрец, и поет на невидимото. Сълзите му са израз на една чиста и божествена тъга, породена от забравената връзка между човека и Източника. Затова и сълзите му са съчетани с усмивка.
Морис Метерлинк в своите мистични текстове споделя, че най-дълбоката мъдрост не се изказва, а се усеща...долавя се вътрешно.... Точно както сълзите на Ехнатон не говорят, но са Жив Призив! Ех, тези сълзи на Ехнатон!... Те носят в себе си дълбоката Тишина, в която състрадават Великите духове — не защото са победени, а защото са обичали света повече, отколкото светът е способен да обича самият Бог.
Нефертити и Ехнатон:
Учителя Беинса Дуно е категоричен: Земята не е място за човека, а той е пришълец в нея. Тя е за него т.нар. "плачевна юдол". Тая земя е покрита с плача и сълзите на милиарди същества, които са плакали, плакали и плакали. Ако вие градите вашето щастие на тази земя – излъгани сте, защото разполагаме и имаме друг Дом, неръкотворен, вечен. И когато чуете гласа на вашите ближни, отишли преди вас, ще разберете смисъла на живота.
И казва още Учителя:
Сълзите са Божествената вода, която измива очите, за да възприемеш Божествената красота. Ако ти считаш сълзите за свещени, ти ще си изтриеш лицето от тях насаме. И такива хора аз ги уважавам. Когато ония, които плачат, никой не ги вижда, те са свещени сълзи. Казвате: Ние не сме виждали Учителя да плаче. – Някога и аз плача, но само там, дето могат да съберат сълзите ми. Ако съм на място, дето не могат да съберат сълзите ми, там не бих плакал. Плачът е възвишено състояние, в което човек потъва. Чрез сълзите се излива нещо благородно.
Всички същества, които са завършили своето развитие, са плакали. И тия, които вървят към това, също плачат. Един ден, като влезете в Божествената градина, ще видите какви плодове са израснали от вашите сълзи. Все някое плодно дърво сте полели, всички страдания и скърби дават плодове. Какво изразяват сълзите? Сълзите на духовния човек са пълни всякога с благодарност, а сълзите на светския човек са пълни със скръб; когато плаче той, чувства се унижен.
Много мъже, жени и деца поливат своите градини със сълзи, които идат от дълбочината на техните сърца. Един ден, от тези сълзи, ще се родят сладки, вкусни плодове. Не се плашете от сълзите си! Не казвайте, че плачете, но кажете, че поливате своята градина. Не казвайте, че сърцето ви се разкъсва от скръб и страдание, но кажете, че разоравате нивата си. Разоравайте и поливайте Божествената нива, да даде изобилно плод. Това е смисълът на живота. Затова иде Христос в света.
Истински плач е този, когато очите само се насълзяват, и сълзите потъват навътре. Не е плач това, когато сълзите излизат вън от очите и се проливат по земята. Аз бих желал да виждам очите на всички хора влажни, просълзени. Това говори за благородство на човешката душа.
Духът е Единството, което се проявява във всички хора. Той е едно цяло, неделимо в себе си и във всички същества, затова трябва да го любим с една и съща Любов. Духът не може да се разделя, той крепи цялото Царство. Може да плачете, може да изливате много сълзи, но нямате ли Любов, Царството Божие е далеч от вас. Цял живот може да постите, постоянно да се разкайвате, но нямате ли Любов, Царството Божие е далеч от вас. Да се покаеш разбирам да разтвориш Сърцето си и да възприемеш Любовта вътре в него, друго покаяние не разбирам.
Матей 5:4
„Блажени нажалените, защото те ще се утешат“
И както Мойсей изведе народа си от Египет, така и една принцеса съхрани и изнесе искрата на Атон — далеч от омразата, в земя, където един ден тя отново да запламти. Това бе една от дъщерите на Ехнатон - Нефернефруатон (Съвършената красота на Атон).
Тя тръгна на Север, когато започнаха разрушенията на Амарна (ок.1336-1338 г. пр.н.е.) и жреците на Амон започнаха да връщат старата си власт. Тя беше предупредена от Ехнатон за бъдещото убийство на Тутанкамон и заедно с няколко жреци и предани войни, потегли, носейки със себе си 3 скъпоценни камъка, няколко папируса със Свещено Слово от баща си, както и 7 златни плочки със свещенни Имена.
Първо е посрещната в Левант (днешна Сирия / Ливан) и намира убежище в царството Угарит, след което поема още на север, където я очаква принцът на Хетите - Тцанандза, който обаче загива в сражение непосредствено преди да подслони Нефернефруатон. Това принуждава дъщерята на Ехнатон да подмине региона на Анатолия и хетското царство и да продължи към Черно море.
След векове, скъпоценните камъни, предадени от Ехнатон, стават част от магичните пръстени на тримата персийци, които посрещат Христос при неговото слизане на земята. 9 века по-късно, 2 от пръстените се доверяват на двамата сирийци, които предават основите и Принципите на богомилското Учение в Преслав. Третият камък и неговата синя светлина остават още скрити, и чакат своето време...за проява на Новото.
