Стоян Михайловски: Истинското възраждане се постига чрез възход на Духа

Къде ни отвежда прогреса, културата. Какво означава Възраждане? В деня на 24 май ви споделяме мисли на Стоян Михайловски, който всички ние познаваме като автор на химна Върви Народе възродени. Какво обаче влага в думата ВъзРаждане Стоян Михайловски? Слова сякаш писани днес..

За Стоян Михайловски, Елеазар Хараш казва:

 Роден е през 1856г. в гр. Елена. Това е писател размирник, неодобрен и от политици, и от християни. Това е политик, но странен политик – политик със силен стремеж към духовност (което веднага означава, че си е объркал пътя, щом е влязъл в политиката). Казва:„Диви зверове бродят в нашата политика“. Същевременно той е поет и философ, има много ценни прозрения. Още от малък се вижда неговата различност. Например, той дарява смъртта с поезия и остава неразбран. Изпадал е често в религиозен екстаз. Носел е в себе си гореща вяра, която му е давала вдъхновение. Чрез тази вяра той се е докоснал до някои вечни истини. Не само странен, но дори и често изглеждал неадекватен и нелогичен. Но и стилът му е такъв: разхвърлен, бунтовен дух, подобен на отшелник, носещ в себе си нещо мълниеносно и неукротимо. Поради силно буйстващият огън в себе си, той е стигнал, както казах, до много хубави прозрения. 

Стоян Михайловски, из Политико-философски размисли и размишления:

Едва ли има по-груба научна ерес от твърдението, че благодарение на един закон човешкото същество ще престане да бъде такова, каквото е - за да стане такова, каквото сме възмечтали да го направим.

Лесно е да създадем нова форма на управление чрез съзаклятие и преврат; това може да бъде работа за един-два часа; но за да всадим тая нова форма на управление в духовете - потребен е дълговековен труд. Всякой път, когато историята ни говори за някакъв недълготраен обществен ред, тя ни дава да разберем, че тая недълготрайност е произлизала от липсата на хармония между духовете и държавното устройство.

Мнозина законодатели думат:

Чрез закони ние ще уредим само външните отношения между хората - сиреч само външния живот на хората... А това е доста... Истинският ред е вещественият ред... Вещественият ред не може да замести нравствения ред. 

Вещественият ред - за да бъде дълготраен - трябва да почива върху нравствения ред.
Обществените закони биват отсвет от законите на живота; каквото ни учи опитността за условията на щастлив развой у човешкото същество - ние го поставяме в общите си уреждания.

За да упражни влияние, за да тласне към подвиг, идеята трябва да се превърне в благородно чувство, в доблестно влечение, в свещена страст - да премине от интелекта в сърцето…

И най-важната поука, която ни дава историята на миналото, е, че:

Нов ред и подновен дух са работи неразделни, че те са едно и също нещо, че въобще човешките действия не могат да бъдат друго нещо освен конкретизирано духослужение.

Иначе казано, истинският обществен прогрес е въпрос за превъзпитание; пътят на прогреса е път, който отива от нов човешки тип към нов тип на общество, от пресъздаване вътрешно към пресъздаване външно.

Раболепни инстинкти, рабски нрави можем да срещнем у хора, които минават за свободни, които се показват, че живуват волно, които обладават широка ученост и начетеност, които имат най-бистро понятие за благата на свободата, които даже би могли да държат лекции върху същността на свободните институции!

Публичният живот на българите почива - от четиридесет и шест години насам - на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода.

Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода ( E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques).

Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science).

Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек.

За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика - да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади.

Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване.

Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свободен човек, но напразно!

Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота.

Той вреди и на хората, понеже - робувайки на зли инстинкти - той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава - та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.

За да охарактеризират публичния живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.

Свобода е друго - и друго е освобождение.

Свободата, както рекох, е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане.

Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено.Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание.

Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие - и да дойде в един ден.
Българинът не е свободен: българинът е само освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България.

Българските млади политикани вярват във всемогъществото на революционерството.
Да, революция у безкултурен народ - разбира се, ние се изразяваме неправилно, когато говорим за революция у безкултурен народ, такъв народ е способен да прави само сокашки безчиния и метежи - да, революция може да донесе освобождение, сиреч материална волност.
Но революция не ражда свобода, сиреч духовна волност.

Младите политикани и кабинетни мечтатели, навикнали да зачитат само онези мъдродумства, които ласкаят техните влечения, силно протестират против твърдението, че за да променим публичното духослужение, потребно е да работим през дълъг наниз от десетилетия, а може би и столетия.
Те думат:
-Искаме ускорено назряване! Искаме бърз прогрес!

Уви, те не знаят що искат! Те не знаят, че прогрес изкуствено усилен не е нищо друго освен изкуствено приближен упадък и изкуствено докарана провала.

И действително, епохите и фазите на напредъка са епохи и фази на живота - та като ускоряваме напредъка, сиреч като съкращаваме казаните епохи и фази, ние всъщност съкращаваме живота!

Нашите читатели знаят какво се нарича в Западна Европа enfant precoce - дете преждевременно развито; дете, у което умствените, нравствените и физическите сили са добили необикновено развитие и усиляне; дете, което на дванадесет или четиринадесет години мисли, чувствува, говори и действува като четиридесетгодишен мъж. Такива деца преживяват твърде бърже своето земно битие - като вземат, тъй да речем, три години в една година: те минават и отминават, без да оставят диря, като същински призраци.

Такива биват и онези народи, чието унапредване е било безмерно ускорено, нека речем лудешки ускорено. Тяхното битие е един минутен сън. Тяхната история е история на едно видение.
Принципът - или както го нарича Спенсер, историческият закон за мудността на прогреса - почива върху факти, които констатираме, когато наблюдаваме живота на обществата.

Тези факти показват у човека един звяр - сиреч едно същество, у което злите наклонности се продължават от поколение на поколение.
Тези факти ни дават да разберем, че звярът у човека се усиля, когато искаме - изведнъж, без всяка градация - да го превърнем в същество чисто, светло, ангелско; тези факти ни дават да разберем, че няма по-зловредно насилие от подобрение извършено извън всяка еволюция, от импровизирано съвършенство.

За да се издигне в светлите висини на истинното, доброто и хубавото, човешката душа има нужда от повседневно и дългогодишно култивиране. Тя е като едно деликатно градинско цвете, което почва да глъхне и да вехне - ако не се грижим за него - и най-после бива удавено в трева и буренак.

А тълпата - предадена на тежка и непрекъсвана работа, осъдена, както дума Библията, да се прехранва с пот на челото си, не е годна за никаква бърза самопросвета, за никакво оживително пречистително самовъздействие. Поради това по пътя на прогреса човечеството едва ли прави по една стъпка на столетие.