Хуан де ла Крус: Желанията са слепота и тази слепота е силно препятствие по пътя към Бога

Хуан де ла Крус (на испански: San Juan de la Cruz, ок. 1542 – 1591) е испански светец, мистик, поет и реформатор на Кармелитския орден. Хуан де ла Крус е една от най-светлите и дълбоки мистични фигури, родени в християнската културна среда, но Духът му принадлежи на една по-висока, надцърковна Истина. Роден в бедно семейство в Кастилия, още от дете се среща с болката, глада и лишенията. Майка му, останала вдовица, пренася децата си от село в село, за да намират прехрана. Хуан прекарва известно време в приют, където вместо да се озлочести, сърцето му се разтваря към неизразимото, към Божието Присъствие, което той започва да усеща в тишината между болките на хората.

Още в ранна възраст проявява дълбоко привличане към вътрешния свят и съзерцанието. Един от най-интересните моменти от младостта му е, че вместо да приеме предложенията за по-лесен църковен живот, той избира строга аскеза. Търси нищетата като път към прозрения, към сливане с Висшето. В зрелостта си преживява дълбоки вътрешни тъмнини – и буквално, и духовно. Една от тях е 9 месечният му затвор, в който го хвърлят монасите, понеже настоява за вътрешно пречистване на ордена. В своята тъмна килия, лишен от всичко земно, той получава едни от най-дълбоките си откровения, които по-късно се претворяват в мистичната поезия на „Тъмната нощ на душата“ и "Възлизане в планината Кармел" ( Кармел (на иврит: הַר הַכַּרְמֶל‎, Har HaKarmel), която се намира в днешен Израел, близо до Хайфа. Той описва познанието за Бога като духовен огън, който поглъща личността и оставя само Чистото Съзнание, Единството.

Гносисът на Хуан де ла Крус не е рационален. Той е безсловесен, той е пречупване през болката, преминаване през пустинята на Аз-а, докато остане само Светлината. Той казва, че „за да достигнеш до всичко, не бива да искаш нищо“. Това е освобождение – от представи, образи, желания и дори духовни утешения. Сам Бог трябва да те изгори (отвътре), за да Го познаеш.

Свързан е дълбоко с Тереза от Авила (1515 – 1582), наричана още Света Тереза Исусова, която е испанска мистичка, съзерцателка и духовна учителка, една от най-големите фигури в християнската мистична традиция. Двамата вървят рамо до рамо в мистичното дело на вътрешната реформа, свързани от дълбоката и съкровена Любов на Душата с Духа.

Техните разговори, макар да не са напълно съхранени, са били срещи на две същности, съзерцали Вечността. Мъдростта ѝ е сходна с тази на жени като Миряна от Суфийската традиция или Рабия ал-Адевия: нежна, всеотдайна и пламенна в любовта си към Божественото. Заедно с Хуан де ла Крус реформират Кармелитския орден, връщайки го към строгост, тишина и съзерцание.

Съществуват и прилики между Хуан и източните мистици като Руми и Кабир – всички те говорят за Любовта като Огън, за Бога като Пълнота на празнотата. Гносисът на Хуан е жива опитност. Той не обяснява Бога – той Го преживява. И в това преживяване човек изчезва като отделност, остава само съществуването в Сърцето на Тайната.

Хуан де ла Крус казва:
След тъмната нощ Бог дава на душата съвсем други познания за Бога в Бога и сменя старите човешки знания в нова Любов към Бога. След тъмната нощ душата става олтар. Църквата няма олтар, душата има олтар. След тъмната нощ душата става олтар и Сам Бог излива Любовта Си в нея, и Сам Бог люби в нея и пребивава в нея.

Великата душа не допуска доброто в себе си, тя допуска само Бога. 

Желанията са слепота и тази слепота е силно препятствие по пътя към Бога.

Когато душата утоли своите желания, ще бъде още по-обременена. Желанията сътворяват в душата празнота и глад. Елеазар Хараш допълва: "Както знаете, колкото и вино да пият някои, още повече им се пие и блатото става по-голямо. Желанията никога не утоляват глада, защото те са изоставили Единствения, Който дава реално насищане. Желанията пленяват душата с мъчение и празнота."

Хуан де ла Крус казва още:
Пътят на желанията е помрачение и заслепение, след което се пропада в по-голямо зло. Щом има желания, няма воля за чиста, за истинска Любов към Бога.

Когато душата влезе в божествения мрак и го претърпи, тя вече става скрита от лицето и от погледа на Сатана. Тази душа вече е оградена от Сатана, защитена, а вярата й е тайнство. 

В тъмната нощ за душата настава голяма тишина и тя навлиза в тази тишина, в този древен дом, в своята най-висока разумност. Тъмната нощ на душата е осветителна нощ, т.е. мракът е осветителен. От този мрак се заражда истинското знание.

Казва Хуан де ла Крус: Старай се винаги да се склоняваш не към лекото, а към трудното, не към вкусното, а към невкусното, не към това, което дава отдъхновение, а към това, което изисква труд, не към това, което утешава, а което не е утешение. И казва: Трябва да достигнеш до това, което не можеш да узнаеш.

В Исайя е казано:
Този, който върви след своите желания и който е заслепен от тях, дори и да му се яви блясъкът на Истината, той ще види само това, което би видял в тъмнотата, той ще види илюзия.