Подкрепям Портал 12!
Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции!
Виж повече
Когато двама или трима души се съберат, те все още не са заедно. Те са като марионетки, чиито конци са в различни ръце. Само когато една ръка направлява всички, тогава ги осенва някаква слятост, която ги заставя да се покланят или стоят. Така и силите на човека са там, където конците се събират в онази стисната властна ръка.Само в общия час, в общата буря, в онази стая, където се срещат, те се откриват. Само когато зад тях има фон, те започват да общуват. Нали все пак трябва да се позоват на една родина. Трябва навярно да се уверят взаимно, че носят със себе си свидетелството, белязано с волята и печата на един и същи господар.
Дали жуженето на газена лампа или гласът на бурята, дали диханието на вечерта или стенанието на морето, което те обгръща - всякога зад теб бди една протяжна мелодия, изтъкана от хиляди гласове и само от време на време в нея има място за твоето соло. Да знаеш кога трябва да встъпиш - това е тайната на твоята самота, както изкуството на истинското общуване се състои в едно - да оставиш възвишените думи и да се влееш в тази единствена обща мелодия.
Ако светците на Марко Базети имаха да си доверят нещо по-различно от блаженото си съжителство, те ни биха простирали тънките си, нежни ръце в предния план на картината, която обитават. Биха се отдръпнали, незабавно биха се снишили и биха поели един към друг по малките мостове навътре в унесената земя.
На предния план ние сме точно такива. Благословени блянове. Нашите сбъдвания са далеч нататък в сияйния фон. Там са движението и волята. Там се разиграват историите, а ние сме само техните неясни заглавия. Там ние се срещаме и разделяме, утешаваме и тъгуваме. Там ние съществуваме, докато на предния план само идваме и си отиваме.
Не ти ли се е случвало да попаднеш на хора, които са заедно, без да е дошъл за тях общият час? Да кажем, роднини, събрали се край смъртния одър на човек, когото истински обичат. Всеки е потънал в своя собствен спомен. Отправят думи един към друг, без истински да се познават. Ръцете им не се намират в объркването на първите мигове. Докато болката зад тях стане безмерна. Те присядат, свеждат чела и мълчат. Тогава зад тях се разнася шепот, като че шуми гора. И те са тъй близо един до друг, както никога преди.
Иначе, когато хората не ги смирява и сродява горестната скръб, един повече, друг по-малко долавя мощната мелодия на фона. Мнозина вече изобщо не я чуват. Те са като дървета, които са забравили за корените си и сега си въобразяват, че в шумоленето на клоните им са тяхната сила и техния живот. Мнозина нямат време да я чуят. Те не могат да изживеят никакъв час. Това са бедни бездомници, загубили смисъла на съществуването. Те удрят по клавишите на дните и свирят все същия еднозвучен и безплоден тон.
Искаме ли да бъдем посветени в тайнството на живота, трябва да познаем две неща:
- Първо, възвишената мелодия, в която се сплитат предмети и ухания, чувства и спомени, залези и копнежи...
- И след това: отделните гласове, които допълват и завършват този пълногласен хор.
Всяко раздвоение и заблуда се пораждат от това, че хората търсят общото в себе си вместо в нещата зад себе си, в светлия фон, в пейзажа, в началото и в смъртта. Така те губят себе си и не получават нищо в замяна. Те се смесват, защото все пак не могат да се съединят. Държат се един за друг и все пак не намират здрава опора, защото са несмели и слаби; а взаимното им желание за подкрепва изчерпва всичките им сили и ето, че външно не се забелязва и най-малък признак за някакъв общ ритъм.
Но общото предполага редица от различни самотни същества. Преди тях е имало просто Цяло, без всякаква вътрешна връзка, нищо повече от едно цяло. То не е било нито бедно, нито богато. От мига, когато различни негови части се отчуждават от материалното единство, то влиза в противоречие с тях, защото в растежа си те се отдалечават от него. Но то все пак не ги изпуска от ръце. Макар да не съзира плодовете, коренът все пак ги подхранва.
Като плодове сме и ние. Висим високо горе сред причудливо преплетените клони и сме изложени на ветровете. Което притежаваме, са нашата зрелост, сладост и красота. Ала силата, нужна за тях, струи от един ствол, влива се във всички нас от един корен, разпрострял се над цели светове. А за да разкрием неговата мощ, трябва да черпим от корена - всеки според най-съкровения смисъл на своята уединеност. Колкото повече самотници, толкова по-възвишена, по-покоряваща и по-силна е общността им.
Райнер Мария Рилке, 1916 г., близо до Базел, Швейцария
