Радослав Гизгинджиев: Поемете отговорността да бъдете свободни! (ИНТЕРВЮ)

Здравейте, Радослав Гизгинджиев, радвам се, че днес с Вас ще може да си поговорим и не само за литература, но и през призмата на писателя да споделите с нашата аудитория важни неща, които са свързани с вътрешното развитие на човек, с духовните му стремежи и в началото на нашият разговор искам да ви попитам първата от вашите книги - “Рай”, от вашата трилогия, върху какво фокусира вниманието и защо я нарекохте “Рай”? Мястото, на което се намираме тук, на земята, не веднъж сме говорили, че го оприличаваме като ада?
“Рай” е книга, която е фокусирана към много неща. Основно към това как ние възприемаме света, в който живеем и за да отговоря накратко защо Рай, всъщност Рай е съзнанието, с което гледаш ти света. Когато ти наблюдаваш света с този вторият чифт очи, с който всъщност носи душата и когато го обединиш с истинските си очи, тези с които виждаме всички, тогава ти можеш да достигнеш този Рай и да разбереш всъщност, че Рая е тук и Рая е връзката между хората. Много беше трудно в началото, когато ме питат за какво се разказва книгата, аз да направя едно резюме, така да се каже, защото в тази книга има истории, които са няколко и се преплитат и всяка една от тези истории изразява различна част от нас - страхът ни, духа ни, разума, бунта в нас.

По един наистина много докосващ художествен начин говорите за разумността на Вселената и свързаността на всеки един от нас помежду ни и затова как нищо не се случва само на другите, а е част от съдбата на всеки един от нас и на практика всичко е преплетено. Доколко го осъзнаваме в този начин на живот, днес, всичко това и как влияе върху нашите връзки, емоции и израстване?
Хубаво е да кажа, че когато писах книгата и цялата философия в нея, всъщност е моята философия за живота и аз вярвам за тази свързаност между хората и то не се изисква много, за да се усети тази връзка защото има моменти, в които, когато човек наблюдава другите и разбира всъщност, че всичко, което чува от тях, всичко, което вижда около себе си променя пътя му, променя живота му. Оттам насетне той може да се осъзнае като едно парче от един пъзел, който всъщност градира към една голяма картина и той да разбере, че е част от тази голяма картина. Защото какво имам предвид, ще го каза много просто: примерно аз срещам Вас днес на улицата и ние разговаряме 1 минута, аз ще се забавя към мястото, към което съм тръгнал 1 минута заради Вас. Това нещо - аз ще срещна или няма да срещна съответно други хора, ще закъснея или ще пристигна малко по-рано на друго място и оттам насетне целият ми път е променен заради срещата ми с Вас. Съвсем отделна е темата ние заедно какво може да говорим и да си разкажем, а то ако е важно или някаква дума после да ми дава отговор за следващи въпроси в моето най-нормално битие, тук дори няма нищо свръхестествено, изключително логично е дори, че ние непрекъснато си даваме и отнемаме минути едни от други, ние си даваме и отнемаме време. Даваме си думи, предизвикваме сами по себе си думи и всичко това променя из основи живота ни на принципа на ефекта на пеперудата. Хората днес не осъзнават този ефект.

По този начин ние проектираме и реализираме реалността, в която живеем, но ако трябва да сложите на кантар, къде човек трябва да предаде по-голяма тежест, на съзнателните си решения и избори, които прави или на интуицията?
Много пъти, платил съм цената, за да разбера, че бих искал да върна времето назад, точно в тези моменти, в които съм слушал разумът си, а не интуицията си. Много се надявам хората да слушат своята интуиция защото гласът на интуицията, според мен, е гласът на духа. Интуицията знае какво ще се случи и знае кое е най-добро за теб и за другите и колкото и да е нелогично това послание, което казва тя на моменти, аз никога не съм съжалявал тогава, когато съм слушал интуицията си.

А според Вас кои са ключовете за стимулиране, за отключване на силата, която е скрита в интуицията?
Живеем в свят, в който нямаме време да се слушаме, нямаме време, в което да останем сами. Ние непрекъснато сме обградени от изключително много информация, която дава фантомни гласове в самите нас, гласове, които не са наши. Ние не чуваме естествените звуци на света - шума на реката, листата, вятъра. Това са неща, които дори съм чувал, че има хора, които изпитват нетърпимост към естествени звуци. Вече толкова сме оттренирани да слушаме клаксони, двигатели и т.н. неща, които произвеждат неестествени шумове, а тези неестествени шумове предизвикват неестествени гласове в самите нас. Може човек да чуе своите вътрешни, истински гласове, когато остава повече време сам със себе си. Не да се изолира от света, не казвам това да бъде отшелник, а просто да си дава времето и търпението да се погрижи малко за онова първично нещо, което всъщност движи целият свят.

Наскоро с хора, с които разговарях, така коментираха, че голяма част от хората, приспани от начина на това модерно ежедневие, което тече сякаш изпитват страх да останат сами със себе си. Малко преди да започне това интервю, Вие казахте, че хората очевидно искат да ги е страх и търсят страха. Защо?
Може би защото искат да бъдат наказани и това, което правят е всъщност да търсят неща, от които да се страхуват. Неща, които да ги накажат. Тук е въпросът защо искат да бъдат наказани тези хора? Може би защото нещо не е наред, защото има нещо, което се прави неправилно. Едно е ти да усетиш адреналина на живота - да го усетиш в пълнота, да го осъзнаваш чрез кожата си, чрез други така да се каже изразни телесни средства, а съвсем друго е да си тревожен и да ходиш там… Ние дори се обграждаме от хора, които ни наказват, ние много често ги наричаме тези хора приятели. Хора, които не ни позволяват ние да бъдем тези, които се търсим, за да не се огледат пък те в нас. Може би заради това, може би има още причини, но съм сигурен, че днес съвременният човек има много голям проблем.

Наистина много хора са обградени от фалшиви образи, образи скрити зад много маски, както казвате, някои от тях предпочитат да ги наричат приятели, но всъщност те са техни врагове, които ги дърпат надолу, но да не би това търсене на страха и това предпочитане за живеене на бързи обороти, на една много интензивна динамика да е всъщност бягство от самотата и каране на ума постоянно да е заангажиран със злободневните ежедневни неща само и само за да не мисли за важните неща, да не мисли за Бог, за смъртта като преход и като врата?
Това, че хората се обграждат с много други около тях не означава, че са самотни. За жалост не всички са го разбрали още, защото има хора, които могат да предизвикат самота около нас. Хора, които да те отричат чрез това, което очакват от теб. Ние искаме да е шумно около нас, да е неестествено шумно около нас, защото се страхуваме от естествения шум, който ще предизвика онези естествени гласове, които казах. Ние не може да избягаме от себе си, колкото и някои от нас да го искат и може би това е щастието и нещастието на човечеството. Зависи кой какво търси. Много е важно човек да цени времето си и да се опитва да осмисля колкото се може това, което е около него в красотата му. Но когато казвам красота, не казвам красота - визуална красота или красота, която няма да ни донесе болка… Красотата в онзи смисъл, в който е с разумност, със сетивност, с една и друга сетивност на други нива. Нещо, което е като красотата да се пробие почвата и изникне онова красиво после.

Във вашите книги пишете за невидимите нишки, които свързват всички нас, но пътят не е ли по-ясен само когато има една, тази осъзнатост, за която говорите и една чистота, които да са условие хората да вървят по правилните пътища един към друг и какво се случва всъщност, когато го няма това осъзнаване и тази чистота?
Специално за невидимите нишки, това са тези енергийни нишки, които ни свързват един с друг и в книгата специално това са нишките, които предават болки, страсти, радости и всякакъв тип емоции, които ние може да почувстваме чрез другия. Ние можем да ги изживеем чрез другия, сякаш ние ги изживяваме. Специално за тези нишки това исках да кажа, а другото е за пътищата. Хората трябва да разберат, че пътя към другите е насочен навътре към самите нас, за да стигнем другите трябва да разберем себе си и че всъщност всички други са разпилени фрагменти от самите нас. Всичко, което виждам - цветя, хора, деца, старци - това съм всъщност аз, но съм разпилян в материята.

Много пъти съм задавал въпроса на различни личности. Всъщност този свят, тази реалност, в която живеем дали не е единствено проекция на нашето собствено съзнание и всеки един от нас да има собствени паралелни реалности? Дори в този разговор между мен и Вас, от една страна, едната реалност да е проектирана по един начин от вашето съзнание, а от друга страна тя и самото интервю и вие да съществувате само в моята реалност, която аз се опитвам чрез личности като Вас да вдъхна вдъхновение на зрителите?
Много интересен въпрос е и много хубав. Ще започна от там, че ние живеем в много странен свят. Хората ако се замислят и ако се огледат по внимателно около себе си, съвсем логично, даже дори и без толкова да усещат с душата си, могат да разберат, че ние живеем в съзнанията на много хора. Дрехите, които носим, предметите, които ни обграждат, колите, които виждаме и караме, домовете ни - всичко това е било в нечие съзнание, в съзнанието на архитект, на дизайнер, на хора, които са създали тези предмети и реално всеки един фрагмент от този свят е от реалността на нечие съзнание. Оттам насетне си представете, че материалният свят реално е един панаир на съзнания, на материализирани идеи. Оттам насетне си представете какво ние носим като потенциал и какви паралелни светове бихме могли да създадем. Реално цели книги могат да преобърнат света. Една книга може да преобърне света! Може да направи революция и да смени гледната точка на много хора. Затова ние непрекъснато сме с… пътешествието е изключително интересно, така да се каже. Толтеките смятат, че света е като такава луковица, която непрекъснато се бели, отиваме, след това отново се изгражда и ние непрекъснато сме и тук и там, и чрез събирателната точка, която се сменя и с която възприемаме света.

Но ако може да определите вашето лично схващане, света по-скоро реален ли е или не е реален и ако до известна степен е нереален в материалното, то колко е по-голям мащабът му в невидимото?
Да, точно така! Много добра препратка отново за това... материята е реална, ние имаме тази обвивка и не случайно е много добър въпроса защо? Защо сме и в тази реалност и защо имаме съзнанието в материалната обвивка? Съзнание, което може да поражда хиляди други реалности. Ако отговоря на такъв въпрос може би ще се решат много казуси, но това, което мисля аз е, че нещо трябва да се преодолее щом сме в тази материя, която е изключително ограничителна. Поне така стои на пръв план, а в същото време осъществява нашите идеи, изобразява нашите идеи и ние тези идеи може да ги показваме на другите.

Именно тук е огромната ни отговорност в това как прекарваме буквално всеки един миг от живота си защото постоянно реализираме реалността, нали? В една от вашите книги казвате, че природата на истината и лъжата е една и съща. Казвате, че и двете са безпощадни, и двете могат да променят всичко - и истината, и лъжата. Накъде обаче ни води истината и накъде лъжата по спиралата на този и на следващите ни животи?
Ако говорим в истината, в абсолют истината е нещо, което истината за света, за онези високите енергии - аз смятам, че истината не може да се напише, не може да се изрече, а че истината се знае от определени хора и истината дори може да се предава и потвърждава дори само чрез техните погледи. Само, че с това как те е погледнал определен човек дори да не го познаваш, че това може да дава и дава информация. Лъжата. Лъжата… Ние живеем в невероятни лъжи, в безобразни и непрекъснати лъжи, виждате докъде води лъжата - до тотална самозабрава на хората. Хората не разбират, че това, което движи мравката, движи и самият него. Не се и замислят за това. Но природата на истината и лъжата е, че и двете влизат в самите нас и този цитат завършва с това, че и двете всяка сутрин ни гледат от огледалото, т.е. ние сме това, което сме чули, изричали и повярвали. Ние може да повярваме и на лъжа, а ако ние вярваме на лъжа, ние се превръщаме в лъжа.

Каква е цената, която човек ще плати ако не направи правилният избор и склони към лъжата?
Между другото цената и на истината е изключително скъпа, даже смятам, че е по-скъпа от цената на лъжата. А какво ще се случи после с духовете на хората, които са градили себе си върху лъжата? Аз не мога да знам, но знам, че истината е по-скъпа.

А като писател можете ли да определите, че думите на практика пречат на истината и че истината вирее по-добре в тишината? Сам казахте, че тя дори може да бъде обменена в един поглед между двама души.
Да, думите не могат да изобразяват истината. Могат на едно ниво да припомнят за нея. Истината вирее наистина в тишината. Няма какво да добавя.

В една от вашите книги казвате също, че жаждата (аз го тълкувам като метафора естествено, така искам и вие да го коментирате) се появява в необходимия момент, за да разпознаем от какво имаме жизнено важна нужда. Може ли обаче душата или части от нея да пресъхне от жажда ако не разпознаем истинските й сигнали?
Може и често се случва защото, отново казвам, наблюдавам, че когато един човек върви по път, по който не иска - всеки ден се оплаква, разказва, че не е доволен от работата си, от ежедневието си, от живота си, когато му се предостави шанс той нещо да промени, той не го прави. От друга страна и това е точно заради това, че тези неща, той вече не ги разпознава като жажда. Това е някакво ехо в предишните му гласове, които той вече не желае да промени, защото той се е затворил и е пресъхнало нещо в него. Много е важно да слушаме това, което искаме. Имах един може би (как да кажа) много плосък пример ще дам: видях лунапарк скоро и изпитах жажда да се кача на люлката, на такава люлка, която сериозно се върти и си казах “Не, аз съм вече голям човек”, но в същото време аз си казвам “Аз изпитвам жажда да се кача”, истински го искам. Аз много малко днес истински искам някакви неща и си казах “Защо трябва да си го отнемам” и отидох и се качих на люлката, мога да ви кажа, че изпитвах невероятно щастие след това. Човек трябва да прави това, което желае дори да изглежда някакси наивно, не дотам подходящо. Когато иска, да каже “Не желая да се чувствам отговорен точно в момента за това нещо”, защото света няма да се срути ако ти си позволиш някакъв лукс. Вече сме толкова уплашени от това, че не вървим в някаква норма… вече нормата е станала като религия. Религия, която не позволява ние да правим неща, които същински искаме. Просто тази норма е изключително глупава и тя е породена от егото на хората, защото хората смятат, че другите ги наблюдават. Хората въобще не наблюдават другите хора. Човек си мисли, че света се върти около него и ако той се качи на люлка примерно кой знае какво впечатление ще направи, а всъщност на човек не му пука другия какво прави. На него му пука как той изглежда в очите на другите. Ние живеем в такъв свят и затова човек трябва да съзнава всъщност защо си отнема нещо и доколко е важно мнението на другите хора.

Интересно е как определихте ключовата дума религия като символ на нещо, което ограничава?
Аз смятам, че в религиите има много истини, които са рамкирани в много ограничения, а силното в религията е, че хората инстинктивно разпознават там къде е истината, а противоречието, което изпитват е от рамкирането на тази истина. Това рамкиране на нормалност, кое е нормално в този свят и кое - не, вече е станало толкова смехотворно за интелигентния човек, че той започва да изкарва цинични и самоиронични, ако щете, течения, разкази и истории. Просто вече хората, които имат повече интелектуални натрупвания започват да се смеят на глупавите хора, което не знам доколко е правилно, но на мен повече ми прилича на едно: “Ние се отказваме да се борим за еволюция!”

Сякаш модерният човек живее ден за ден, бягайки от отговорности, бягайки от себе си…
Де да живееше ден за ден човека, модерния! Модерния човек смята, че е безсмъртен. Той живее сякаш ще живее вечно. Той прави толкова безумни неща, толкова предмети. Трупа около себе си само ограничаващи неща, непрекъснато се актуализира с най-новите технологически тенденции, за да показва на другите, че той е модерен, а той всъщност е човек, който днес може да бъде блъснат от един камион, колкото струва един телефон, за който той мисли в момента.

На практика всичките тези натрупвания всъщност са едно трупане на карма.
Трупане на карма, трупане на лъжа, трупане на безживотие. Точно на безживотност е това! Това е нещо, което... живеем в някаква дигитално... толкова крехка като памук представа....

Всички тези неща, които казвате като автор на книги, които са толкова свързани с духовното и с невидимите неща в нашия живот, които са обаче по-реални, не предизвиква ли с този си начин на живот човек едно огромно разочарование в очите на съществата от другите измерения?
Не знам, аз по-скоро, доверявайки се на интуицията смятам, че даже ако има същества от други измерения, които ни наблюдават, те даже не изпитват разочарование, защото мисля, че не изпитват такъв тип емоция, а по-скоро има някакво очакване, така си мисля аз. И то към… не всеки може би трябва да се издигне. Не всеки може би трябва да достигне до онези нива, към които определени хора имат стремежи и са тръгнали без да имат тези стремежи. Може би онази тайна градина не е за всеки.

Излишно е да ви питам дали е случайно, но все пак споделете с нас каква е връзката, логическата и под повърхността, връзката между имената, които сте избрали във вашата трилогия на книгите, като последователност: “Рай”, след това “Вратите” и след това “Пеперудите”. На практика ако тръгнем от тази зона, която в началото нарекохме Рай, след това преминаваме през Вратите и накрая стигаме до Пеперудите и всеизвестният ефект на пеперудата ли?
Пеперудата между другото има много значения. Тълкува се във всякакви народи по различен начин, но тя съдържа общо взето семантиката на душата. Представих Рай, Вратите и Пеперудите като идеята ми беше да заведа хората да видят този Рай, който аз видях, да отворят Вратите на тези пространства и да освободят Пеперудите от себе си, защото смятам, че в нас не винаги има една душа и ако има прераждания, ние носим всъщност душите. Можем да носим и душите на други неща. Въпросът е всички тези неща да бъдат освободени, видяни, преосмислени и оттам човек да опознава себе си, колкото и дълбока и огромна бездна да е той. Затова и бездната използвам често в книгите си.

Всъщност при нашето запознанство преди 1 година, изречението, цитатът от една от вашите книги, който мен ме грабна беше:
“Защо ме роди, Господи, в Бездната?!”
Това е нещо, което за да го напише човек, той го изтръгва точно от своята си бездна това, защото когато човек преосмисли себе си като бездна и всичко около себе си като бездна, той разбира, че живее в едни пространства, които са хем вдъхновяващи, хем страховити. Всъщност това е като един въпрос може би, който няма отговор. Просто говори за това ниво, до което съм стигнал самият аз, за да го напиша.

Има ли някакъв елемент на фатализъм в този въпрос или по-скоро възхищение от творението на Бог?
И двете може би, и двете, защото човек, когато гледа живота в очите - аз моите неща, които правя, моята цел е винаги да провокирам другите да гледат живота в очите на неговия ръст, защото живота не е толкова високо горе. За някои Е, но зависи как са го поставили. И не е толкова долу или под земята. Той е всъщност на нашето ниво и човек трябва да го гледа смело този живот в очите и да се заявява непрекъснато защото както ние материализираме идеите в този свят, така и пресътворяваме себе си в този свят. Ако хората смятат, че животът е пред тях и че има цял живот някой пред себе си - това е изключителна химера, защото живота се държи на косъм.

В примера, който дадохте с люлката, с импулсът да се качите на люлката, там има много метафора, но аз искам да направя една препратка към мечтите. Голяма част от хората днес загубват вътрешното си усещане и импулс в това да имат мечти. Как може да се възроди това вътрешно усещане да генерираш, да акумулираш мечти?
Това е така точно защото на хората вече не им е интересно да мечтаят и аз знам защо. Защото ние получаваме емоции и сбъднати дигитални мечти всеки божи ден. Когато се превърта социалната мрежа, ние виждаме дигитално сбъдване на нашите мечти. Някой изкача от някъде, някой прави нещо, някой създава нещо. Ние изпитваме емоция за 30 секунди и прехвърляме на следваща емоция. Ние изживяваме за тези 30 секунди някаква емоция, ние сме такива създания, много странни, които тази емпатия пък тук играе лоша шега, защото това са някакви леки кулминации на емоции, които пък ни ограбват нашите мечти. Освен това ние сме загубили вътрешният си диалог, истинският, заради неестествените шумове около нас и другото, което исках да кажа е, че има други, които мечтаят за неща, които са свързани изцяло с материята и свързани изцяло с парите. Има хора, които мечтаят за нещо изключително достижимо като да си починат. Аз си задавам въпроса “Защо не си починат? Ако трябва напуснете работа. Вземете си неплатена отпуска. Поемете отговорността вие да бъдете свободни.” Не може да мечтаеш, че искаш да си починеш! А хората в момента масово го използват, защото те не желаят да поемат отговорността. Човек може да мечтае, но той не желае да поеме отговорността за сбъдването на своята мечта и това е основното нещо. Другото е, че вече мечтите са се превърнали в нещо безинтересно, което е изключително страховито за мен.

Все пак има ли някакви малки тайни, дори да са персонални за човек, но все пак според вашата гледна точка, някакви малки ключета, които да стимулират човек да започне да има по-високи мечти?
Да се върне в онова детско, чисто съзнание, в което той наистина е мечтал. Да си спомни за себе си, да си спомни за детето в себе си. Да си спомни, че ние сме тук за много малко. Нашите души може да са вечни, да отидем в други измерения, но специално в този свят сме за малко и всъщност всичко, което не харесваме, се “налага” да правим не бива да е на всяка цена, че реално никой не стои да се занимава с нас и да ни кара нещо да правим. Всичко е само и единствено в главата ни, а малката тайна каква е? Малката тайна е хората да четат качествена литература, да ходят на изложби, да слушат хубава музика. Това са все неща, които могат да те вдъхновят и нека хората не забравят, че докато едни превъртат социалните мрежи, други мечтаят много смело и създават социални мрежи.

В една от вашите книги, героят Калоян вижда пеперудата на всеки, който срещне. Преди малко казахте, че пеперудата символизира много неща, но най-вече душата на човек. Ако аз разговарям с Калоян в този момент, в това интервю, каква е моята пеперуда, която той вижда?
Със сигурност голяма пеперуда. Голяма, искряща!

...Но на големите пеперуди са им по-тежки крилата и им е по-трудно да летят?

Да, но те имат по-голям обхват и докосват повече от света.

Накрая на това интервю да споделите с нас какво пишете в момента? Какво работите?
В момента работя по 2 проекта, както е модерно да се казва. Единият е роман, който се казва “Повече от Любов”, няма да казвам с какво е свързан толкова подробно, защото не обичам да изговарям нещата си преди те да бъдат написани, но само ще подскажа, че там е вложена много емоция и е свързано със съдбите на тези, които са ни родители и на самите нас и за онова време на онези откраднати животи и онези хора, които са в заклещените пространства от социализма и демокрацията. Не е политическо, става въпрос за светогледи.

И изворът на това са реални истории?..
Да, бях в Слънчев бряг, но не онзи Слънчев бряг, който хората познават, а Слънчев бряг, който се намира до Ловеч. Отидох да видя кариерата, в която десетки, стотици хора са били избивани, които не е имало и защо да ги избиват. За онези периоди, в които са били избити едни от най-интелигентните и духовни хора на България. За онези времена, които никак не са далечни. Остатъка от онези времена и днес - онези луди, млади хора, които са жадни за баланс и за истини. Те искат да чуват истините и да ги казват, и да питат. А тези които не искат може би ще се наложи да ги чуят някои неща.

Кога да очакваме допир до книгата?..
Със сигурност до края на годината - или края на лятото, или началото на есента. А паралелно с това, всъщност това, което ме бави е, че подготвям един изключително интересен проект, свързан с българският фолклор и с визията на вампира в българският фолклор, по-точно в народната песен, защото ние си имаме и такива народни песни. Много са малко, но са с изключително въздействащи текстове и този образ, който аз го виждам не само в тъмнината, а между тъмнината и светлината.

През последните години има много автори, които тръгват да работят на база ресурси от автентичният български фолклор. Там все пак е трудно да се спазва чистотата и баланса и да не се допусне изкривяване...
Много е трудно защото първо фолклора е една вселена. Всеки, който се е потопил в това море ще разбере, че всеки един предмет и още 5 книги зад себе си. Слънцето какво значи? Босилека какво значи? Водата какво значи? Определен тип растения какво значат? Всичко, което се използва в този обред, в другия обред, има изключително много значения. Едно нещо, което е за смърт може да бъде и за живот. Много е важно как се борави с тези неща защото думите са нещо, което е като жива енергия, която пълзи през души и много внимателно трябва да се пипа там и затова аз с респект докосвам тези текстове. Много мисля и се опитвам да ги осмислям така, да си върна прачовека в себе си, за да успявам да ги разбирам нещата по-ясно.

Очевидно ще имаме и допълнителни теми за разговор с Вас, много ви благодаря за това интервю!
Благодаря и аз!

 ИЗГЛЕДАЙТЕ ИНТЕРВЮТО: