Пътуващ семинар разкрива връзката между Богомилите и Ренесанса (ПЪТЕПИС)

Преди дни завърши поредният пътуващ духовен и опознавателен семинар в Италия, организиран от Фондация „Български Център Просветление“ на тема „По стъпките на предците ни“.

Този път фокусът на посещенията бе върху „Богомилите и Ренесанса“. "Проследяваме пътя им от Венеция, където патриарх Стефан, един от първите посветени от Боян Мага в Богомилското Учение, основава първия извън България богомилски център и потегляме на юг.", споделя пред Портал 12, проф. Дамян Попхристов и разказва:

"Красотите на градовете, през които минаваме естествено ни завладяват – всички различни, със свой собствен облик, чар и излъчване – Падуа с катедралата с мощите на Св. Антоний, светеца, силно повлиян от духовността на Св. Франциск; Болоня с най-стария си университет и със забележителното българско присъствие в него на Булгаро дей Булгари (Пепе Булгаро), потомък на преселници от Самуиловите българи, и основател на гражданския правен факултет още при създаването на учебното заведение (1088 г.), човекът в чиято чест и върху чиято собственост е построена „Капела Санта Мария дей Булгари“, съществуваща и до днес, човекът, който на времето завладял сърцата на хората с блестящите си речи и те нарекли в негова чест аудиторията, в която пледирал „Златната уста“, днес преименувана на „Стабат Матер“. Залата пленява въображението с множеството гербове на видните личности, преминали през университета…сред тези гербове е и този на фамилията Булгари. Тук вълнението е съвсем обяснимо, защото в аудиторията още присъства духът на Пепе Булгаро."

"Пристигаме в Равена…и тук ни завладява вечният Данте, човекът, силно повлиян от богомило-катарската философия (според собствените му признания). Движим се из малките уличките, гледаме с възхищение прекрасните византийски мозайки в катедралата, но като че ли сред нас и пред нас върви духът на самия гениален поет и ни води в едно друго пътешествие – това на скритото познание за света и човешкото съзнание, предадено в духа на Богомилското Учение (поводът за нашето пътуване). Пред гроба му е стълпотворение от хора, но ние получаваме и специално внимание – точно, когато нашата група е пред гробницата завалява много лек дъжд – като истинска благословия към нас….поне ние така го чувстваме, защото минути след това се показва отново слънцето…Душите ни се вълнуват и от още един факт – Данте е от рода Алдъгьори, което на езика на кубратовите българи означава „Вървящият отпред“…коментарът е излишен."



" И пристигаме в Асизи – величественият манастир ни посреща от хълма с ореол – дъга от скорошния дъжд. Тук емоциите ни въвличат в своя шемет – тече меса, звучат псалми, от стените ни гледат фреските на Джото…и като че ли и това не е достатъчно, защото, когато се изправяме пред мощите на Св. Франциск в подземието, дъхът просто спира…не един и двама от нас получават послания от светеца, чиято простичка философия за единството на света на хората и животните, за природните елементи, за Добротата и за всепроникващата Любов на Създателя ни обладава напълно.



Някои наричат това пантеизъм, а в същност тази философия неусетно ни зарежда с РАДОСТ, радост от живота, от съществуването, от единението с Божествената реалност и ни зарежда не просто с оптимизъм, а с желание да прегърнеш целия свят….много, много са емоциите, трудно се обхващат, още по-трудно се описват…Излизаме отвън и спонтанно споделяме, че тук усещаме нещо много родно….това е поразителното сходство между Св. Франциск и Св. Иван Рилски…разделят ги няколко столетия, но Единният Дух ги обединява в едно Небесно Единство…този Дух ще ни съпровожда до края на нашето пътуване, защото Св. Франциск вече ни е поел в прегръдката си и ни носи леко, ефирно, ненатрапчиво, повдига ни над земята с радостта, която влива в нас…



Едва след това се замисляме и за още една връзка със светеца – неговата майка е посветена катарка…ето това е духовната му връзка с богомилите, а оттам и с България…Предстои ни и още една приятна изненада – хотелът ни се намира в самия стар център на Асизи…така продължаваме да сме в прегръдката на Св. Франциск…отново се чувстваме приласкани и радостни…Какво по-добро нещо да  си пожелае човек на Великден, защото днес е Великден по нашия православен календар!

И ето ни на следващия ден високо в планината пред манастира, основан от светеца през 1218 година…поразява ни аскетичността на килиите, дървеното легло, камъка-олтар, където се е молил…всичко това изглежда непостижимо в днешния толкова материален свят…

Продължаваме през „Свещената гора“ към двете пещери – едната на Св. Франциск, а другата в която е живял и Св. Антоний. И двете са толкова малки, че в тях трудно се побира човек, при това не може да стои прав….и отново нахлуват асоциациите със Св. Иван Рилски…Сред величествената гора сме застанали в кръг и произнасяме Молитвата на Св.Франциск… гората, листата, птичките, мушичките, цялото Съзидание я подемат и пренасят някъде в Небесата, а ние….ние сме отново в прегръдката на светеца.

Продължаваме пътя си все така приласкани и обичани, радостни и щастливи. Посреща ни Сиена с пищната си катедрала и ни предлага една съвсем друга гледна точка – пищност, помпозност, смазващи пропорции и обеми…тук са работили едни от най-видните ренесансови творци – Микеланджело и Донатело, Николо Пизано и Лоренцо Гиберти, Пинторичо и още и още…и тогава съпоставката с аскетичността, която видяхме предния ден, ни дава една друга перспектива – тази на човешкия гений в служба на прославата на Бог… Осъзнаването на този факт заличава различията, защото и едното и другото са дела в името на Божествената Реалност…еднакво значими.



Така заредени пристигаме в перлата на Ренесанса – Флоренция. Тук разходката из забележителностите е изморителна, но и удовлетворителна и насищаща…отново се преплитат имена и събития, свързани с нашата история – стоим пред паметника на изгорените патарени, така се наричат италианските богомили, свеждаме глава пред гроба на Йосиф II, незаконният син  на цар Иван Шишман, който е Константинополски патриарх, дошъл тук на Фераро-Флорентинския събор (1437-1439 г.) с мисията да обедини източноправославната и католическата църква. Успял е точно преди да почине във Флоренция да състави не само текста на унията, но и да уговори нейното подписване, акт, с който Йосиф II се превръща в първия „Обединител на Европа“ на духовното поприще… После обаче съдбата решава друго – Константинопол е превзет от турците и решенията от събора никога не влизат в сила…, но духовният подвиг на Йосиф II впечатлява още на времето Медичите, които спонсорират събора, и в знак на почит изографисват влизането на Йосиф II във Феррара на стените на своя флорентински дворец. В последствие ликът му се появява и върху бронзовата врата на катедралата „Св. Петър“ в Рим.

Идва ред на поредната емоционална връзка – посещението ни във Винчи – родното място на Леонардо да Винчи…Завладява ни не толкова експозицията с моделите по скиците на Леонардо, защото за тях знаем не малко, а един друг малко познат факт – Леонардо е незаконен син, неговата майка е прислужница в семейството на баща му и ….и е от български произход…този факт се допълва с катарското му посвещение!



Така съвсем естествено малкият „магичен кръг“ с невероятната акустика в родната къща на Леонардо ни задържа дълго в един, бих го нарекъл духовен унес, който ни кара да пеем, да играем упражнения от Паневритмията…и да медитираме…

Вдъхновени от гениалния художник, и все така носени в прегръдката на Св. Франциск, продължаваме нашия път.

Посреща ни Милано с величествената си катедрала. Това постижение на човешкия гений ни изпраща към Даманхур. Даманхур е магическо място със седемте си подземни храма на Човечеството, не без основания наречени „Осмото чудо“ на света.



Тук ни очаква едно 5 часово изживяване, което ни превежда през всичките лабиринти и зали на подземните храмове, за да доведе до нас едно общочовешко послание – за духовното обединение на човечеството, за обединение на всички духовни общества и религии в името на Единството, Мира и разбирателството между хората, защото всички сме създания на Единния и Единствен Творец…послание, напълно в духа на богомилите и на Св. Франциск.

Окрилени от това послание пристигаме в Комо, за да отдадем почит на един велик български поет – Пенчо Славейков, прекарал, с огорчението и обидата на прокуден от родината си човек, последната година от живота си в малкия хотел в Брунате.


Ние сме тук само няколко дни след неговия рожден ден – 27-ми април. Посрещат ни нашият консул в Милано г-н Росен Руфев и директорката на местната библиотека, в двора на която е поставен и паметника на поета. Пристигат и други местни италианци.



Скромно, но много емоционално, отбелязваме заедно с италианските ни домакини паметта на Пенчо Славейков – кратко слово, прекрасно изпълнение на „Неразделни“ от актрисата Таня Карбова, която от години живее в Комо, спонтанните думи на Диана Сутер, която пътува с нашата група и  е родом от Трявна…Разговорите след тържеството са непринудени и емоционални, гледките към езерото Комо са прекрасни…не ни се тръгва…, но…



Очаква ни едно друго красиво място – малкото средновековно градче Сирмионе на брега на Лаго ди Гарда…Това градче е било център на една от най-големите богомилски комуни в северна Италия…Разходката из неговите малки тесни улички е повече от очарователна…



Следва Верона, също свързана с България – тук се установяват голяма част от българските войници, които участват в завоевателните походи на Лонгобардите.

Българите са толкова многобройни, че в определен момент целият район наоколо се е наричал „Булгария“, после естествено пак тук се оформя и голям богомилски център, а в една от църквите в града („Санта Мария“) се намира и стенопис с образа на цар Борис I Покръстител…



Достоен финал на нашето пътуване става Венеция, град, свързан през вековете с нашата страна, мястото на първата богомилска общинария извън България…тук думите са напълно излишни…
Така все още в прегръдката на Св. Франциск приключва това наше пътуване по стъпките на предците ни. Всички заедно с един Дух, едно Сърце и една Мисъл осъществихме не просто посещение на знакови за нас места в Италия, но успяхме да създадем един духовен мост между нас и нашите предшественици и техните последователи на Апенините, мост, който трябва да бъде съхранен и доразвит в името на Богомилския девиз: „Свобода, Равенство, Братство чрез ЛЮБОВТА“!     
 
Дамян Попхристов