Предизвикателство в живота е да носим миговете на скръб и страдание с повече доверие

Опасно е само онова скърбене, което човек излага на показ пред другите. Самотното и дълбоко изживяното тъгуване носи ценни плодове за душата и нейното развитие. Такива плодове, щастието никога не може да ни предложи, защото само по себе си, щастието е наказание и погрешна цел. Тъгата и скръбта, които човек няма сили и съзнание да изживее разтърсващо и дълбоко обаче, а се опитва да заглуши - са като болести, лекувани повърхностно и неумело. Те само затихват и не след дълго избухват отново, още по-ужасни. Трупат се в душата и стават живот - неизживян, отхвърлен, разпилян живот, който може да погуби човек.

Ако можехме да видим по-далеч, отколкото се простира сегашното ни знание и ако можехме да се освободим напълно от предубежденията си, тогава бихме могли да носим тъгата и скърбите си с повече доверие, отколкото например носим мимолетните си и стоящи на повърхността на живота - радости.

Защото макар и тежки, трудни за разбиране и често връхлитащи ни като силна морска вълна, то тъгите и скърбите са всъщност онези (без)ценни мигове, когато в нашето съзнание и душа, нахлува нещо ново, нещо непознато. Тривиалните ни и ежедневни мисли и чувства замират в смут и всичко в нас се отдръпва, сякаш да създаде пространство и време за съзерцанието на тишината и новото.

Всъщност всички мигове на скръб и страдание са напрежение, което усещаме като парализа, защото вече не долавяме живота на странните си и повърхностни чувства и емоции. Защото пак оставаме сами с непознатото, навлязло в нас и най-вече, защото всичко привично и тривиално ни е отнето за миг. Защото това е едно преходно състояние, което не може да трае дълго.

Именно заради това и скръбта преминава, защото новото в нас се врязва в сърцето ни, стига до най-вътрешната му камера, но не се задържба там, а се разпръсква из цялата кръв. И често ние не узнаваме какво ние  донесло това ново чрез скръбта. Готови сме да повярваме, че нищо не се е случили и , че няма да бъдем променени, но ние всъщност сме преобразени, както се преобразява домът, в който е влязъл гост. Всъщност не ни е точно ясно и известно кой е влязъл, но много неща подсказват, че дълго преди да настъпи , бъдещето встъпва в нас по същия начин, за да се превъплати в самите нас.

Ето затова е толкова важно да бъдем сами и нащрек, когато скърбим - привидно лишеният от събития и застинал миг, когато нашето бъдеще навлиза в душите ни, е много по-близко до живота на онзи, другия, креслив и случаен момент, когато то ни връхлите уж отвън.

Колкото по-безшумни, по-търпеливи и по-искрени сме в скръбта си, толкова по-дълбоко и по-сигурно новото прониква в нас. Толкова и по-добре ще можем да го усвоим, толкова повече ще може то да се превърне в наша съдба и когато в някой следващ ден то "настъпи" и се разпростре от нас към другите, но най-вече дълбоко в себе си ще го почувстваме като нещо родно и близко.

Необходимо е да осъзнаем това - че ще ни сполетява не нещо непознато, а само онова, което отдавна ни принадлежи. В последно време ние преосмисляме толкова много понятия за времето, за движението..., и навярно скоро съвсем ще променим разбирането си за бъдещето, настоящето и миналото. Твърде много доказателства вече имаме, че ние се движим и от бъдещето към настоящето. И както човек, който дълго време се е заблуждавал, относно движението на Слънцето, то така и много от нас днес се заблуждават от движението на времето. Бъдещето е определено, ала ние се движим в безпределно пространство.