Орфическите мистерии са духовен ключ за възвръщане към Божественото

През месец октомври във Варна последователи от школата на Лекториум Розикруцианум, представиха пред отбрана публика темата за непознатия Орфей. Разказът ни пренесе в древна Тракия, където преди хилядолетия е живял и творил Орфей, най-великия й син - певец, мъдрец и цар-жрец Орфей, преминал през храмовете за посвещение в древен Египет и остров Самотраки. Прекрачвайки границите на историческото време и загърбвайки музейните експозиции и археологическите разкопки, множеството теории и спорове в търсене отговор на въпроса - мит или реалност е бил Орфей.

Съществуват две основни теории относно личността на Орфей – според първата Орфей реално е съществувал във времето и е живял преди Троянската война – 14 век пр.н.е. във времето на Микенската цивилизация. Той е син на Тракийския цар Еагър. Орфей бил известен като Прочутия, наричали го още най-великия в Мистериите на Египет, пророк на най-свещените Мистерии.
Неговата музика обрисува в образи, как Божествената любов освобождава докоснатото човешко същество от оковите в света на желанията, копнеещата за Духа Душа, която тръгва по освобождаващият път, водена от песента на сърцето.

Вижте още: Думата Орфей се е използвала за титла, затова имаме Орфей на много места (ВИДЕО)

Орфей учи в храмовете за посвещение в Египет, завръщайки се оттам той дава нова сила на Слънчевото слово на Аполон. Той свещенодейства в най-древното светилище на траките, в планината Родопа, счита се че това е свещения храм на Дионис в Перперикон.
Част от пътешествията на Орфей са описани в Аргонавтика, където той е един от героите в похода на Аргонавтите, извършен преди Троянската война. С неговото име се свързва зараждането на Тракийския Орфизъм и влиянието му върху средиземноморския Свят. Посветен в Египетските мистерии и създател на учението за безсмъртието на душата.


Другата теза за Орфей е метафорична. В нея той е комплексен митологичен образ, според който, той бил най-великия певец, поет и музикант на Древността. Негов баща бил речния Бог Еагър, владетелят на Хемус – Стара планина. А негова майка и учителка – музата на епическата поезия Калиопа. Вълшебните му песни и лира омайвали птици и животни. Горите свеждали клоните си. Скали и планини се раздвижвали.

Кратка и трагична била любовта му към дриадата Евридика, която ден след сватбата им била ухапана от змия. За да си я върне Орфей слязъл в подземния свят, където с лирата си развълнувал дори и суровите Богове, които трогнати от безкрайната му любов позволили да изведе любимата си при условие да не се обръща към нея докато не стигне светлината. Но Орфей не издържал и по пътя извърнал поглед към Евридика и в същия миг тя полетяла обратно в бездната на подземното царство.

Орфей се завърнал тъжен в родната Тракия и понеже не искал вече да погледне друга жена, бил убит от развилнелите поклоннички на Дионис, някъде по билото на Хемус. Главата и лирата му били отнесени от водите на тракийската река Хебър – Марица.

Но според най-древния вариант на тази легенда, той успял да изведе любимата си Евридика от Царството на сенките. Така новородената човешка Душа е получила своя шанс за безсмъртие.
Двете версии на легендата показват избора пред който е поставено Човешкото същество – да новороди Душата Евридика и да се съедини с първообраза на човешкия Дух Орфей във вечно единство или да остане в мрака на този свят и да продължи да пее скръбните си песни, докато бъде разкъсана от егоистичните желания.

Според някои изследователи Орфей има своя корен във феникийския език и означава „светлина“ и „лекува“, или Този, който лекува със светлина. Орфей се превръща в символ, носещ енергията от света на идеите. Той е олицетворението на вярата в безсмъртието.

Тракия, родното място на Орфей се смятала за свято място, страна на светлината и истинската Родина на Музите, защото тукашните високи планини криели най-старите светилища на Хронос, Зевс и Уран.

Орфей е геният на духовна Тракия, будителят на нейната душа. Тук в свещените земи на древна Тракия той е живял и творил. Учението на Орфей е Теогония, Космогония и Антропогония. Ранните християни са наричали Спасителя Христос - втория Орфей. Затова траките са приели лесно новото учение, носещо същите идеали. Тракийският Орфизъм е религиозна и мистикофилософска традиция за произхода на Света, Боговете и Човека. Влиянието на Орфизма се разпростира върху Питагорейството, Неоплатонизма и Ранното Християнство.

Основен мит на Орфизма разказва за съдбата на Дионис (Загрей в тракийската митология), син на Зевс и Персефона. Титаните – старата раса от Богове и врагове на Зевс примамват детето Дионис, съсичат го на седем части и го поглъщат. Минерва Палада – божествената мъдрост спасява сърцето на Дионис и го занася на Зевс, който го влага в гръдта си, за да го роди отново. Зевс отмъщава за смъртта на Дионис като унищожава Титаните със светкавици. От овъглените им тела, премесени с пари и от тялото на Дионис е създадено Човечеството.

Според тълкуването на мита Човек наследява черти като на Дионис, така и на Титаните и притежава двойнствена природа. Душата му има Божествен Дионисиев произход, а тялото му е съставено от Титанична материя. Така макар душата да е с Божествен произход, е белязана с вина и за наказание затворена в човешко или животинско тяло, от което не може да освободи доброволно. След смъртта на тялото, отива при Хадес и се изправя пред съд, а оттам се преражда в ново тяло до пълно изкупление и завръщане сред Боговете. Цел до която води само чист Орфически живот на Земята.

И египетските Мистерии и Орфическите и по-късно Християнските Мистерии се основават на тайната за нововъзстановяване на предишното духовно космическо състояние на Човека. И разкриват на истински търсещия, път по който смъртта може да бъде преодоляна. Това е познанието за пътя на завръщането на Човека към света на вечната хармония, за присъединяването му към универсалния Божествен живот.

В основата на Орфическите Мистерии стои разбирането за промяната на естеството на индивида от човешко в Божествено чрез акта на мистерийно посвещение. В това се състои основно Учението за посвещение посредством тайните, постепенно да се откъснем от титаничната си част – материалната част, за да влезем в контакт с нашата истинска, вътрешна част – духовната ни същност.

В Орфическите Мистерии този процес се наричал метаморфоза, от гръцки – преобразуване, превръщане на формата, и много наподобявал метаморфозата при някои насекоми, като на пеперудата.

В Орфическото учение метаморфозата се разглежда в биологичен и психофизиологичен контекст. Ако бъдат задействани някои малко познати на съвременната наука, но дълбоко познати на Мистериите процеси, в човека могат да се отприщят неподозирани сили за развитие, което надхвърля рамките на биологията, водещо до пълно преображение и промяна, такова каквото е осъществил и Орфей.

Орфическото учение е методологията, висшата цел на която е завръщането в онова първично състояние на Адам - Микрокасмоса в Едем - Макрокосмоса, в който всичко е в единство.
Ако разтълкуваме името на Орфей, терминологично то означава съчетание на черно, червено и бяло, извлечени от тракийската обредност. Бяло и червено, мъжкото и женското, горния и долния Свят, млякото на живота и кръвта на опрощението, свещените субстанции - вино и хляб, неизменно присъстващи на празничната и мистерийна трапеза на тракиеца.

Днешният човек е забравил своето истинско предназначение и своята божествена синовност, в него все още е запазено едно божествено атомно ядро, свидетел на първоначалното божествено състояние от времето преди грехопадението. Този божествен Дионисиев принцип на божествената искра е познат под много имена в различните философскорелигиозни и езотерични системи. Вътрешния Христос, мистичното Християнство, безценното съкровище в лотосовия цвят в източните религии, последният остатък от първоначалното състояние на Човека в Теософията, Розата в сърцето при класическите Розенкройцери от 17 век. Исус говори за житно зърно. В текстовете на Тибетско Будистката традиция Ваджраяна се говори за неразрушимата капка, наречена Атман.

Съвременната Духовна школа на Розенкройцерите казва че в центъра на цялостната система на Човека, в неговия Микрокосмос вибрира атомът на Духовната искра. Тази Роза на сърцето е онази вътрешна врата, прекрачването на чийто праг може да отведе човека във вечните полета на Божествения Дух. Тази Роза на сърцето е последният остатък от първоначалния Божествен Човек, който е бил сътворен по Божи образ и подобие. Поради тази причина Розата на сърцето отразява седморната структура на Божествената Вселена. Тази седморност се отразява и в седемструнната арфа, седемте ключа на сърцето, седемте степени на Посвещението.
Орфей умира, но песента остава да звучи, това е послание за безсмъртие. Духовният път не е нищо друго освен един вътрешен седморен път на Посвещение, път по който последователно се разгръща божествената седморна пълнота на седемте лъча на Духа в Човека.

Седемте струни на Орфеевата арфа са седемте ключа, с които търсача отключва последователно седемте врати в самия себе си. Те са, които делят сетивно природния свят на времето и смъртта от Божествения свят на Вечния живот. Така осъществен търсещият, превърнал се в Съвършен може да се изяви във всички нива на битието, да слиза в царството на Хадес, света на хората и да възхожда от първоначалния Свят.

Непознатият Орфей е онази все още неизвестна част от нас, която носим в себе си. Понякога в тишината на вътрешно умиротворение и вглъбяване чуваме свещена музика, звучаща от арфата на Орфей. Седем струни са опънати между седморното сърце и чудното седморно цвете на главата. Струните на Орфеевата арфа свързват Духа с Душата. Така в това Божествено небесно тяло Човек, извървял пътя може да се изяви във всички аспекти на Божествената Вселена и да се завърне у дома, откъдето преди много години като блуден син е тръгнал.  

Автор: Ивалина Денева / Портал12