Вечна е Истината, вечно е Единството... (спомени от детството на Омраам)

Представяме ви част от безценните спомени на Михаил Иванов - Омраам, духовен Учител, продължител на Учението на Мировия Учител Беинса Дуно, за неговото детство и който казва с абсолютна категоричност и голяма любов: "Аз съм и си оставам ученик на Учителя."

Михаил Иванов - Омраам:
Роден съм в Македония*, в малко селце до Баба планина в полите на връх Пелистер, недалеч от гръцката граница. Родил съм се преждевременно, в осмия месец, в една ледовита зимна нощ (31 януари 1900 г.) в къща, която трудно се отоплява, и отначало смятали, че няма да оживея. Аз все пак не само че не съм плакал, но изглеждало, че се усмихвам...По онова време, още повече в този затънтен планински край, разбира се, е нямало клиники, оборудвани с всичко необходимо за едно недоносено дете, както в наши дни. От това ми остана твърде голяма чувствителност към студа, но оживях и много пъти майка ми разказваше каква радост за нашето семейство е било идването ми на бял свят. „Когато те кръщавахме, няма да забравя никога това - казваше тя, - с какъв ентусиазъм пеехме църковните песни. След церемонията баща ти поднесе вино на всички присъстващи и попът се напи! Той уверяваше, че това не му се е случвало никога дотогава и направи извода, че ти няма да бъдеш дете като другите.“ Изглежда дори, че и той е направил пророчества по мой адрес.

Майка ми сподели с мен също така, че когато ме заченала и по времето на цялата бременност нейните мисъл и желание били да ме посвети на Бог. Посвещавайки детето си на Бог, майката и бащата, разбира се, не го превръщат задължително в нещо изключително, но те поставят печат върху него: гравират в психиката му бразди, които ще улесняват привличането на положителни сили върху него и ще отклоняват лошите течения. Винаги съм казвал, че истинското възпитание на детето започва отпреди раждането. Ето защо още преди раждането на детето, носейки го, майката трябва да съзнава въздействието, което упражнява върху плода. Не е достатъчно само да обича своето дете, тя трябва да се научи да използва силите на любовта. Мислейки за него, тя има възможност да изпраща своята любов чак до най-възвишени области, откъдето да приеме необходимите елементи за неговото психическо и физическо развитие и да му ги предаде.

майката на Омраам:

Моментът, в който детето прави първите си крачки, винаги е голямо събитие в семейството. С мен се е случило нещо малко странно. И това също ми го е разказвала майка ми. Бил съм на около 8 месеца. На тази възраст децата още не могат да ходят. Обаче един ден съм се надигнал и съм започнал да ходя. Не само членовете на семейството, но и съседите, които често ни посещавали, са ме гледали смаяни. Те възкликнали: „Това е невероятно, той върви ... той ходи!“ Обаче от селото пристигат две жени, от които всички се бояли, защото ги смятали за жени с „лоши очи“. Дали заради това, ден след тяхното посещение съм легнал тежко болен, чак на смъртно легло? Така казваха. Баба ми със своите грижи успяла да ме спаси, но след това съм имал големи трудности да се науча да ходя нормално. Така че след като съм бил толкова недоносен, съм проходил по-късно както всички останали деца.

Какво е обяснението? Премисляйки това години по-късно разбрах, че този епизод от моето детство, на пръв поглед необясним и незначителен, известяваше, че един ден ще премина през ужасно изпитание, което ще парализира дейността ми за известно време, но след това ще мога да продължа пътя си. И ето, че точно така стана. Често някои събития в живота на детето показват с какво ще се сблъска по-късно в живота. В известен смисъл това са предупреждения, на които невинаги се обръща достатъчно внимание.

В селото, където прекарах детството си, животът беше много тежък. Родителите ми бяха бедни и слабообразовани, но много сърцати и с големи морални достойнства. Рядко виждах баща си, защото той трябваше да работи надалеч, за да осигури прехраната на семейството. Разбира се, идваше си от време на време, но за много кратко, защото не можеше да напуска задълго предприятието за дървени въглища, което беше основал в една гора край Варна, на брега на Черно море. А Варна, предвид транспорта по онова време, беше много далеч от родното ми село. Моят баща всъщност беше въглищар, професия, която не беше много ценена, но пълна със символика, тъй като е във връзка с огъня - с жертвения огън. Да се жертваш, то е все едно да станеш къс сухо дърво, което хвърлят в огъня. Преди да изгори, това парче дърво е безжизнено и безполезно. Но от момента, в който приеме да влезе в пламъка, за да го подхрани, то се превръща в огън, светлина, топлина, живот, красота. Тъй като баща ми често отсъстваше от къщи, то най вече ме възпита моята майка. Но тя също бе заета, още повече че при най-малкия случай, щом я повикаха, беше готова да изтича, за да помогне на някой роднина или съсед. Аз й помагах малко вкъщи и в полето, но тя не изискваше много от мен.

Михаил Иванов (Омраам), като дете:

Един ден, разбира се, трябваше да тръгна на училище. И само да бяхте видели това училище. Толкова бедно! Нещо като барака от дърво и кирпич, чиито прозорци често бяха счупени и се изискваше време да бъдат сменени, а вятърът свободно минаваше под вратата. Още в началото на студения сезон, който в този район настъпваше рано, всяко дете ежедневно трябваше да донася поне една цепеница за печката. Няма да ви описвам как работеше тази печка... и целия пушек, който излизаше от нея. Всяка вечер, на смени, две или три деца оставаха след уроците да изметат, подредят и измият стаята. В училището имаше само един клас и, разбира се, само един учител, който обучаваше децата от всички възрасти. Спомням си дългите тръстикови пръчки, които той употребяваше, за да удря през ръцете и по главите онези, които не внимаваха или смущаваха работата. Наистина неговите методи не бяха от най-добрите. За да накаже някое дете, дълго време го оставаше навън, на колене върху пясъка или чакъла, с дигнати нагоре ръце. Понякога го затваряше с прасетата в близката кочина.

По онова време някои от родителите все още трудно се съгласяваха да изпращат децата си на училище. Предпочитаха те да работят вкъщи, на полето или пък да гледат животните. Също така, щом се приберяха вечер у дома или когато бяха във ваканция, децата бяха натоварвани с различни задължения вкъщи. Необходимостта да участват в колективния живот на семейството им даваше предимството от рано да се осъзнават като част от дадена общност. Нищо или почти нищо не предпазваше жителите на селото от капризите на природата и никой не можеше да мисли за своята сигурност и за своето благоденствие, без да помисли за сигурността и благоденствието на всички; хората нямаха друг избор, освен да си помагат взаимно. Ако по-късно винаги съм оценявал по достойнство работата и физическите усилия, то се дължи на детските ми години, преживени на село, както и на примерите, които виждах около себе си. Колко силни и смели бяха тези хора! Спомням си за една съседка, чийто мъж също беше отишъл надалеч да търси работа в чужбина и се връщаше дори още по-рядко от моя баща. Тя никога не се оплакваше и когато я питахме как е, отговаряше: „Не се тревожете, имам всичко, което ми е необходимо, благодаря.“

Бях обграден с обич, в топла семейна атмосфера, но все ми беше студено и често бях потопен в някаква необяснима тъга, която без съмнение бе резултат от аспекта на Луната и Сатурн в моя хороскоп, а също и на условията, в които бях роден: по времето, когато майка ми ме е носила в утробата си, едно трагично събитие предизвикало в нея скръб, която се е пренесла и у мен. Не обичах да играя с другите деца, гледах ги отдалеч, не се включвах в техните занимания, не пеех заедно с тях и без никаква видима причина често ме налягаше отчаяние, което не можех да преодолея. По-късно успях да неутрализирам тези състояния, но беше много трудно. Толкова много трябваше да се боря, че вече не зная кое у мен преобладава - радостта или тъгата. Без съмнение - нито едно от двете. Може да се каже, че скръбта и тежестите са за мен, а радостта и веселието - за другите. Ако ме изненадате вкъщи, когато съм сам, може би няма да познаете този, който е бил само преди няколко часа пред вас.

Въпреки че по онова време бях срамежливо дете, тъжно и самотно, все правех пакости като другите деца: не слушах майка си, спречквах се с момчетата от селото, ходех да пооткрадна плодове от съседските градини; и най-вече, тъй като не осъзнавах опасността от действията си, изпитвах удоволствие да паля огън навсякъде, където виждах нещо за изгаряне. Разбира се, тогава майка ми трябваше да ме накаже, но никога не се ядосваше и никога не ме удари. Само ми казваше: „Ето какво ще стане, ако направиш това..., ето какво ще стане, ако направиш онова..., сега ти ще избереш.“ И тя често заключаваше с поговорката: „Кривдина до пладнина, правдина до векнина“ (Кривото е до пладне, а правото е навеки). На моята възраст тази поговорка не ми говореше много: доброто, злото, вечността... какво може да разбере от това едно 5-6 годишно дете. Но колко тези думи трябва да са ме впечатлили, щом като вече 80 години по-късно ги казвам и на вас. Щях да бъда много впечатлен, ако бях получил някой и друг шамар, който понякога заслужавах. При това, макар да не разбирах какво представляват доброто, злото, вечността, то любовта, която майка ми влагаше в думите си, ме трогваше толкова дълбоко, че често сълзите напираха в очите ми. Но бях много горд и не показвах колко съм развълнуван.

Майка ми казваше също: „Когато трябва да свършиш нещо, употреби всичкото време, необходимо затова, за да го направиш добре още от първия път. Не бързай! Като бързаш, можеш да спечелиш няколко минути, но след това колко време ще загубиш за дооправяне!“ За жалост по природа не бях търпелив и впоследствие твърде често имах възможността да разбера колко права е била тя. Пазя също много хубави спомени и от баба ми. Когато съседите ме изненадваха, крадейки плодове от техните дървета, и ме прогонваха от една градина в друга, все при нея ходех да се крия. Разбира се, тя не ме насърчаваше в моите малки кражби, но все пак ме утешаваше и защитаваше. Пристигах при нея задъхан, разтревожен и не разбирах откъде се досещаше какво се бе случило. „Ааа..., казваше тя, пак си направил беля...“ - „Ама, бабо, как позна?,, - „Виждам го по очите ти, ще бъдеш наказан, майка ти е права. Ама преди това, ела да те скрия тук.“

Баба ми беше много блага жена! Никога не ми се караше. Майка ми бе очевидно по-строга. Когато правех бели, тя знаеше къде да ме намери, а пък аз не разбирах как е могла да отгатне. Тя ме прибираше вкъщи и след като бях нахокан и наказан, отново тичах при баба ми за утеха. Ето защо оттогава за мен бабата си остана онази, която утешава внучетата си, след като родителите са ги наказали. „Ела детенцето ми, изяж тази ябълка.“ При бабите има винаги ябълки за утешение на децата. Тя целува детето, което плаче, и го утешава... Няма да забравя никога баба ми и искам да й подражавам. Като видя, че вашите „родители“, съществата от невидимия свят, са ви раздрусали и наказали, ви допускам да се скриете при „баба си“, Ще рече при мен. Аз също винаги имам в резерв ябълки, смокини, сливи или лешници, които да ви дам...

Животът не е жесток, но е справедлив, и за всяка грешка, която човек извършва, той налага санкция. Дори и да не знаете каква грешка сте допуснали, животът не ви дава обяснение. В такъв случай може да страдате години наред, без да знаете защо. Докато аз прекарвам времето си да ви обяснявам какво да правите и какво да не правите, за да не се излагате на удари. Давате ли си винаги сметка затова? Това е друг въпрос. Всъщност аз съм като една баба, която се старае да облекчи вашите изпитания. Ама и това дали го разбирате?

Често отивах при баба, за да ми разказва приказки. Но какво имаше в тези приказки? Борба между силите на светлината и тези на тъмнината: царе, добри и правдиви, нападани от лоши и жестоки царе, бели чудодейци, които трябваше да осуетят подготвените от черни магьосници злини и да освободят техните жертви. А какви битки! В тези битки участваха всички природни сили и накрая винаги доброто тържествуваше над злото, светлината побеждаваше тъмнината. Толкова обичах тези приказки! Те оставиха у мен много дълбок отпечатък. Сигурен съм, че дори всичко да забравя, всичко, което впоследствие съм научил от книгите, винаги ще си спомням приказките, които баба ми разказваше за битките между доброто и злото и за победата на доброто. Сред тези истории, разказвани от баба ми, имаше и една, която въпреки възрастта ми, силно ме впечатли.

И други членове на моето семейство, много възрастни мъже и жени, притежаваха голяма мъдрост, голяма дълбочина и също оказаха силно въздействие върху мен като дете. Някои дори не можеха да пишат и да четат, защото не бяха ходили на училище, но бяха в състояние да дадат най-добрите съвети, а техните думи и действия бяха така умерени, правдиви! Тяхното поведение силно ме впечатляваше, наблюдавах ги, а с каква радост ги посрещах, когато идваха на гости! Също като баба ми и те знаеха приказки, където доброто и злото бяха в битка. И винаги доброто и светлината постигаха победа. Техните разкази никога не ми омръзваха; всеки път, щом идваха, все ги молех да ми разказват по нещо и те го правеха с такова търпение. Един от тях особено се е запечатал в спомените ми, казваше се Михаил.

Сега като си мисля отново за тези наши близки, имам усещането, че те бяха поставени на пътя ми, за да мога от съвсем малък да се проникна от доброто, красивото и най-вече от истинното. И досега у мен все още звучат онези приказки, които те ми повтаряха толкова пъти, колкото ги помолех: аз преживявах тези битки между светлината и тъмнината, между силите на доброто и злото и знаех, че доброто винаги ще победи: „Правдина до векнина“ -както казваше майка ми. Ето, с тази мъдрост бях закърмен.

Брат Михаил със сестра си Милиана:

Дори ако едно дете е на възраст, когато не разбира всичко, има ли нещо по-важно за него от това да чува, че светлината винаги побеждава тъмнината? Това се отпечатва в него, тъй като всичко се запомня. Ето защо препоръчвам на родителите да бъдат бдителни: да защитават децата си, да внимават да не би някой възрастен чрез своите думи или поведение да остави в душите им тъмни следи.

Само няколко години по-късно във Варна присъствах на театрално представление, където доброто и злото се противопоставяха, представени като ангели и демони. В определени моменти от пиесата един голям ангел идваше отпред на сцената и всеки път произнасяше следната впечатляваща фраза:

„Вечна е истината, вечно е единството; вечни са доброто и красотата.“

Артистът, играещ тази роля, имаше великолепен костюм с големи крила, но най-впечатляващ беше начинът, по който произнасяше тези думи. Той не викаше, но гласът му вибрираше с такава интензивност, че завладяваше публиката. Дълго време тази сентенция отзвучаваше главата ми като ехо на онова, което бях научил в моето ранно детство: „Вечна е истината, вечно е единството“, а и сега все още потръпвам, когато ми се случва да ги изговарям. Всичко, което ви казвам в моите беседи, от толкова години насам се основава върху тази увереност, че доброто и красотата са вечни. Не го забравяйте никога - вие също можете да повтаряте тези думи.

Имам още много други спомени с баба ми. По онова време в нашата страна днешните лекарства не бяха познати и хората се лекуваха с билки и растения. Моята баба беше способна да лекува различни болести. Непрекъснато бе заета да приготвя някакви лекове. Почти ежедневно ходеше да събира билки, чиито свойства добре познаваше. Понякога ги вареше преди изгрев слънце, произнасяйки формули с тих глас. След това наливаше отварата в корито, пълно с вода с определена температура, после караше болния да се потопи в нея, а малко по-късно той излизаше оттам възстановен.

Правеше също така и една смес от оцет и чесън, която излагаше нощем навън. Понякога я виждах да отива към един орех с бутилка вино, в гърлото на която тя вмъкваше няколко живи странични коренчета от самото дърво, после внимателно запушваше бутилката и я заравяше в земята. Няколко седмици по-късно я изравяше. Част от виното бе изсмукано от корените и в бутилката бе останала тъмна течност, от която тя даваше на някои болни. А други хора, болни от жълтеница, съветваше да пият от собствената си урина, взимайки, разбира се, предпазни мерки.

Баба ми също така вярваше в силата на звездите. Когато нощем небето беше ясно, случваше се да накара някой болен да легне под звездния свод, а тя сядаше до него и се молеше. През някои нощи тя лекуваше болните близо до един извор. Чистата вода течеше върху малки бели камъчета, баба ми взимаше тези камъчета, като същевременно казваше някакви ритуални думи.

Майка ми бе наследила от нея някои познания за билките, които употребяваше било като отвара за пиене, било като запарка за бани. Тя също притежаваше дарба на природолечителка. Понякога държеше дълго време ръката си върху слънчевия сплит на болния, защото хармонизирайки теченията, които се пресичат в тази област на тялото, успяваше да възстанови много функции в организма. Друг път отправяше вниманието си към пъпа. С колко обич се приближаваше до болния, за да го докосне и да облекчи болката му! Един ден, когато бях твърде малък, я попитах: „Мамо, как успяваш да лекуваш? Какво правиш на болния?“ Тя ми отговори: „Като съм с него, забравям всичко. Най-напред се обръщам към Бог, към неговата мощ, към неговата любов, после влагам цялата си душа, та да оздравее болният.“ Казваше, че самата тя е слаба и само любовта, която действа чрез нея, е всемогъща. В случая тя бе като дете, което държи в ръка проводник, през който протичат мощни токове. Ето каква беше майка ми, когато лекуваше: трябваше единствено добре да държи нишката. През моето детство и юношество трябваше да съм умрял поне 20 пъти, но все благодарение на нея се измъквах от смъртта.

А сега, ако трябва да ви опиша цялата тази „медицина“, която се практикуваше в това македонско селце, ще останете изумени. Ако някой имаше абсцес или цирей, вземаха например една узряла смокиня и с нея налагаха болното място, а на съществото, което се смяташе за причинител на болката, казваха: „Ела, яж, това е за теб.“ След известно време болката трябваше да си отиде и смокинята се изхвърляше.

При лекуването на бронхит или пневмония пресичаха 2-3 литра прясно мляко със сока на един лимон. После отцеждаха водата, стопляха изварата и я налагаха върху гърдите на болния. И в този случай пресеченото мляко трябваше да нахрани съществата, причинили болестта, и щом се наситят, трябваше да си отидат.

Ако някой беше настигнат от психични смущения, смяташе се, че е жертва на тъмни духове. Тогава омесваха малко кръгло хлебче, в което слагаха много мед. След това извикваха музиканти и поканваха злите духове да ядат. Накрая взимаха хляба, и напявайки магични формули, излизаха от селото във върволица, като хвърляха питката колкото се може по-далеч. Духовете трябваше да се хвърлят след нея, освобождавайки болния човек: така избавлението от нежеланите посетители ставаше чрез изгонването им надалече. Ако тези практики ви се струват много странни, тогава прочетете Евангелията, където е описано как Иисус вкарал в свинете демоните, които изгонил от тялото на един обсебен; след това прасетата се хвърлили в морето.

Тези практики датират от много стари времена и можем все още да ги срещнем там, където са запазени някои традиции на народно лечителство. Те се основават на сигурни познания. Ясно е, че резултатът от тези методи зависи от моралните качества и опита на онзи, който ги прилага. Без такива морални качества и без тази опитност самият „лечител“ рискува да бъде нападнат.

Приемаше се, че някои смущения и болести са предизвикани от нещо като уроки, от отправено към някого проклятие. Виждал съм как някои жени хващат с щипки разпалени въглени, хвърлят ги в съд с чиста вода и казват: „Както този въглен угасва, така да загаснат лошите мисли и чувства, насочени към този човек.“ Те повтаряха три пъти този жест и формула, след това с водата от съда измиваха очите на човека или му даваха да пийне една глътка от нея. Те самите също понякога използваха тези методи, за да се предпазят.

Трудно е да се каже какво ще бъде развитието на някои деца, които първоначално изглеждат изоставащи за възрастта си. Времето, за което духът успява да се всели в обиталището, каквото за него представлява физическото тяло, е различно за различните хора. Някои родители се безпокоят, като виждат, че техните децата не схващат бързо, разсеяни са, отсъстват и най-вече имат лоши резултати в училище. Не е възможно със сигурност да кажем какво ще бъде развитието на едно дете преди края на неговото юношество - понякога нещо се задейства и предизвиква „наваксване“, компенсиращо изоставането му.

Аз самият бях такова привидно изоставащо дете. Чак до осмата си година живеех в облаците, сякаш плувах извън тялото си. Привидно изглеждах като заспал, външно нищо не се случваше, но вътрешно усещах много неща: невидимият свят се разкриваше пред мен със съществата, които го населяваха, не само ангелски създания, но и природни духове. По-късно майка ми разказваше, че ми се е случвало да предричам събития, които впоследствие са се сбъдвали и всички оставали учудени, но от това не съм запазил никакъв спомен. Не знам какво впечатление трябва да съм оставял у хората от нашето село, но въпреки белите, които понякога правех, чувствах, че те ме гледат по особен начин и ме обичат.

Съществуваше един много трогателен обичай: на първата сутрин от Новата година изпращаха децата по улиците и къщите да пожелават благополучна Нова година на съседите, защото децата със своята непорочност, със своята чистота могат да донесат само хубави неща. В тази сутрин всяко дете държеше дряново клонче, окичено понякога с лентички. Децата трябваше да влизат в къщите и с това клонче да докосват всеки член от семейството, изказвайки хубави пожелания за здраве, успех, изобилие за реколтата и добитъка... Възрастните им благодаряха като им даваха плодове, бонбони, козуначета, затова тази сутрин децата носеха торби, големи колкото тях, за да могат да съберат всички подаръци.

Аз също като съвсем малък ходех да пожелавам Честита Нова година на съседите. Не знам по каква причина хората бяха решили, че им нося благословения, но много семейства молеха майка ми да ме изпрати рано сутрин преди другите деца. Тя ме събуждаше, обличаше..., а за мен това бе истинско страдание, защото бях сънлив. Обаче трябваше да тръгна в студа, в снега. А вие знаете ли, че зимите в македонските планини, не са като тези в Лазурния бряг, но аз изпълнявах. Полуспящ влизах от къща в къща, за да тупна по гърба със своето малко клонче всеки от семейството и да промърморя пожеланията, които майка ми ме бе научила да казвам наизуст, но чийто смисъл не разбирах. Това бе много хубав обичай.

Да, мисля, че част от детството ми протече сякаш бях извън тяло си, в нещо като полусън. В училище не бях много съсредоточен, но веднъж се случи нещо странно. Учителят ни прочете стих от Библейската книга Битие за сътворението на света: В началото Бог създаде небето и земята... и изведнъж получих нещо като откровение. Трябва да съм бил на 6 години, не повече, и едва разбирах онова, което се казваше, но всяко от тези слова се запечата мигновено у мен и аз научих този текст почти веднага наизуст. Учителят и родителите ми бяха изненадани. А с каква гордост повтарях пред тях това, което Бог направи в първия ден, във втория, в третия... Как успях да запомня толкова лесно този текст? След това епизодът от „Потопа“ също ме впечатли: изчезването на земята под водите, Ной, който спасява в Ноевия ковчег както семейството си, така и по една двойка от всеки вид животни. Все пак обаче строфите за сътворението на света ме впечатлиха най-силно. Сега вече не ги знам наизуст, отдавна съм ги забравил, но те продължаваха да ме занимават, дълго ги изучавах, размишлявах върху тях, а също така понякога съм ги разяснявал и на вас. Говори се, че в детството си човек преживява кратки моменти на озарения, които се повтарят много по-късно под друга форма. Също така проявяваните вкусове и склонности на съвсем малките деца можем да прозрем тяхната бъдеща съдба.

Първият ми ясен спомен е приблизително от четвъртата ми година: виждам се да събирам конци. Щом като видех конец или въженце, прибирах го. А какво правех с него? Нищо, просто се задоволявах да го взема и да го подредя някъде. Привидно това беше една безобидна игра... чак до деня, в който направих огромна пакост. Случваше се да наблюдавам как някои от моите роднини работят на голям тъкачен стан. Веднъж се оказах сам в тази стая, където се намираше станът с добре опънатите си нишки. Не знам какво ми стана, но тези нишки толкова ме омаяха, че исках да взема и тях, така че бързичко ги нарязах с ножицата. Като ме откриха в тази купчина от конци, всички направо полудяха. Още виждам как тичаха наляво, надясно, а аз не разбирах защо изпаднаха в такова състояние.

Откъде идваше у мен тази необходимост да събирам конци? Какво виждах в тези нишки? Дали по онова време вече съм имал предусещането, че от растенията чак до нашето човешкото тяло, живата материя е образувана от нишки? Дърветата с техните корени, със ствола си, с клоните си са само сбор от нишки. Нашето тяло, също е съставено от нишки, от преплитания, от мрежи: мускулите, нервите, кръвоносните съдове всичко е нишки. А хромозомите, носители на наследствените фактори, отново също са нишки.

Така че въпросът за нишките заслужава да се осмисли. Плътта, от която всички сме направени, е тъкан от нишки с различни качества. Ако тялото ни се разболява, то е защото „тъкачът“ не е успял да вземе достатъчно издръжливи нишки и те често се късат. Тогава той взима двата скъсани края и прави възел, но конецът отново се скъсва. Така навсякъде се получават възли. А от какво зависи здравината на тези нишки? От качеството на мислите и чувствата, които „тъкачът“ храни у себе си. Защото мисълта и чувството също са своеобразни нишки. Мисълта върви от дясно наляво, чувството - от ляво надясно, и заедно те тъкат действията.

Действията, именно те са платното, а физическото тяло е материализация на тези действия. Да, физическото тяло е само едно материализирано платно. В зависимост от това дали платното е грубо или фино, пластично или чупливо, могат да се разпознаят умствените и емоционалните качества на „тъкача“.

Природата работи с нишки, целият свят - също. Като започнем от дрехите, та чак до телефона, радиоапаратите, компютрите и т.н. Колко преплетени нишки! А какво са човешките отношения? Нишки, които всеки обтяга между другите и себе си - понякога се налага те да бъдат скъсани, но винаги с необходимата разсъдливост.4 Това е така, защото някои нишки трябва да се обтегнат, а други е за предпочитане да бъдат прекъснати. Какво е свободата? Това е способността на всеки човек да прецени с кого и с какво трябва да се свърже, а също с кого и с какво - да се раздели. Силата, която свързва, е любовта; а онази, която развързва, е мъдростта.

Още колко неща могат да се кажат за нишките и за връзките! Какво представлява една магическа пръчка.5 Това е своеобразна нишка, която свързва горния и долния свят. А какво са слънчевите лъчи? Нишки, които слънцето ни изпраща и които ние всеки ден трябва да улавяме, за да можем да се издигнем чак до него.

Когато започнах да размишлявам върху моето привидно необяснимо влечение към конците още от най-ранно детство, си зададох въпроса защо ме интересуваха нишките, а не иглите: при това, конецът и иглата вървят заедно, обаче иглите въобще не ме интересуваха. Намерих отговора като пренесох и разтълкувах това поведение в психичен и духовен план. Иглите не са ме интересували, защото те са мъжкият принцип, а мъжкият принцип, който е активен и волеви, аз го притежавах. Следователно необходим ми беше женският принцип, материята, нишките, за да мога да тъка, да мога да създавам фигури, картини. Сега, след толкова години работа, имам също и нишките, Бог ми помогна да ги намеря.
В онова македонско селце, в което прекарах първите си години, на много места от земята бликаха изворчета. Точно до нашата къща имаше такова изворче. Откакто го открих, чувствах, че то все ме привличаше. Бил съм вероятно 4-5-годишен. Със своята чистота, с прозрачността на водата това изворче определено ми говореше, стоях край него с часове наред. Гледах го с обич. Захласнат, с възторг наблюдавах бликащите от земята малки кристални капчици. Не можех да се откъсна от тази гледка. Просто забравях да си отида вкъщи, а когато майка ми ме викаше или идваше да ме прибере, никак не бях доволен.

Тези картини на бликаща вода и усещанията, които изпитвах тогава, останаха отпечатани в моята душа. Щом като видя чиста, прозрачна вода, обхваща ме неописуемо чувство. Ето затова бих искал да бъда поет, за да възпея водата, да опиша бистротата на изворите, да предам песента на потоците и водопадите, водата на дъждовните капки или на утринната роса върху листата и цветята, най-вече когато са окъпани от слънчеви лъчи, заблестявайки едно подир друго с чистите цветове на дъгата. И нека след това дойдат да ми кажат, че няма доказателства за съществуването на Бог! Дори и да нямаше никакви други факти, освен водата, тя сама по себе си би била неоспоримото доказателство. Когато видя в кристална купа вода, която също е като кристал - сякаш чувам музика.6 Тогава чрез мисълта си вземам тази вода, издигам я високо, по-високо и от най-високите планински върхове, излагам я на въздуха, на слънцето и пия от нея.
Водата е дъщеря на Бог, ето защо аз й говоря, благославям я и тя е щастлива. Зная, че тя ще предаде посланията, които й поверявам. Така е, защото нейната природа е да бъде възприемчива, всичко остава следа върху нея. Тя е прекрасен вестоносец. Често, когато се спирам пред езеро, река или фонтан, когато гледам кристал, който е нещо като неподвижна вода, аз я усещам като присъствие у мен, което ме връща във времето на моите най-ранни години. Сякаш в предишни животи дълго време съм изучавал свойствата на водата, мощта на водата, качествата на водата и всичко онова, което тя представлява във Вселената.

И до днес онова малко изворче от детството ми ме придружава, то е у мен и ми се случва да го наблюдавам както съм го гледал тогава, със същото възхищение. Без съмнение, то е един вид отпечатък, който съм получил тогава. През целия си живот впоследствие нося спомена от това изворче, образа му ме придружаваше и подкрепяше във всички мои изпитания.

В Париж, години по-късно, когато държах първата си беседа, (На 29 януари 1938 г.) започнах отново с образа на извора. Може би това също бе далечен отзвук от изворчето на моето детство. Точно тази беседа впоследствие повлече след себе си и много други. Самата тя беше като извор. Щом като водата потече, проявява се животът: растения, дървета, животни, хора.

Ето защо, не се учудвайте, че продължавам да се занимавам с водата и ви говоря често за нея. За водата и за огъня също..., тъй като колкото обичам водата, толкова обичам да гледам и огъня, особено ако аз самият го разпалвам. Бях очарован от танца на пламъците и правех с тях опити: наблюдавах как огънят поглъща хартия, дърва, парчета плат... По-добре беше да нямам кибрит под ръка. Колко пъти майка ми трябваше да дойде, за да загаси огъня, който невнимателно бях запалил. Плашех дори съседите, тъй като щом видех купчина дърва, обхващаше ме желание да ги подпаля -просто, за да гледам огъня. За мен това беше чуден спектакъл, радвах се, докато го наблюдавах, и не разбирах защо всички тичаха с кофи вода да го загасят, нито пък защо майка ми ме наказваше.

Един ден запалих огън в нашия таван. Мислех си: „Няма нищо друго освен вехтории.“ Бях само на 6 години, но вече знаех, че старите неща трябва да се изгарят! Но когато накрая започнах да осъзнавам опасността, плюх си на петите и хукнах да бягам - по навик - направо при баба ми. Като видя пушека и моя уплашен вид, тя веднага разбра. Естествено, още един път бях наказан.

Оттогава животът ме научи, че трябва да съм изключително внимателен с огъня. При известни условия той пламва и се разгаря с такава скорост, че хич не е време за съзерцаване. Преди няколко години отидох във Флоренция, бях с едно приятелско семейство и се радвах на идеята да разгледам великолепните забележителности, да посетя музеите... Пътувахме по малко пусто шосе между хълмовете над града, когато забелязахме на няколко метра от нас да се възпламенява огън в храстите. Може би автомобилист бе хвърлил запалена цигара. На пожарникарите щеше да им е необходимо доста време, за да дойдат до това място, защото достъпът до него беше труден, а трябваше да се действа незабавно. Никаква кола не мина и не можехме да предупредим за огъня. Тогава казах на приятелите си: „Трябва непременно да загасим този огън, ако ли не, той ще отиде чак до града.“ След много време и усилия, успяхме. Не знам дали в този ден спасихме Флоренция, но бях доволен и си казах: „Ето на, успях най-накрая да поправя поне една грешка от детството ми!

В действителност желанието да запаля огън никога не ме напусна, защото всеки идва на света с някои тенденции, от които е трудно да се освободи. Той може само да ги пренесе на друг план, в друга област, като им предаде по-духовен израз. Да кажем, че съм роден подпалвач, обаче се научих да не си служа с огъня, за да подпалвам купчини мъртви дърва или вехтории по таваните. Сега се стремя да запаля други огньове - в сърцата и в душите. Да, искам да запаля във вас един неугасим огън, огъня на Божествената любов, за да ви осветява, да ви топли и да ви оживотворява.
И така, започнах първата си беседа с образа на извора, в нея също коментирах и една част от Евангелието на Йоанна, когато Иисус казва на Никодим: Ако не се роди някой от вода и дух, не може да влезе в Царството Божие. Да се родиш от вода и от дух ще рече да се родиш от вода и огън, от любов и мъдрост. Вие наблюдавате водата, гледате огъня и като ги виждате, смятате че ги познавате. Не, когато ги разберете като символи на двата принципа - мъжкия и женския -които са двата принципа на творението, когато задълбочите познанието си за връзките, които те поддържат един спрямо друг, когато оцените тяхната истинска стойност, техния психичен, духовен, магичен и космичен обхват, едва от този момент нататък ще ги познаете, не преди това.

Когато си припомням моето детство, виждам също така боровите гори и високите тополи край нашата къща. С какво удоволствие се катерех по тези тополи! Качвах се възможно най- високо и оставах там с часове. Чувствах се като птичка и най-вече бях щастлив, че мога да гледам пейзажа чак до хоризонта. Не бих казал, че това ми даваше чувството на превъзходство, но ми харесваше да установя, че аз отгоре виждам онова, което другите не можеха да видят отдолу. Когато майка ми имаше нужда от мен и ме извикваше, аз „хоооп“... - плъзвах се по ствола на дървото, та чак до долу. И понеже през горещите дни най-често не носех ризка, кожата на корема ми накрая започна да прилича на слонска.
И досега все още ми се случва да се чувствам като дете, което се катери по дърветата, за да види нещата от високо, много надалеч. Не притежавам особени способности, благодарение на които да бъда признат за човек на науката, дори в някакъв период от живота ми съжалявах затова. Бих искал да бъда астроном, ботаник, химик, физик..., а съм само едно дете, което се катери по дърветата. Но оттам, от високото, имам най-добрата гледна точка: забелязвам неща, които другите долу не се знае кога ще видят. Само гледната точка ме интересува, гледната точка от върха. Оттук, където съм, аз виждам реалността на нещата. Другите са по-интелигентни и по-способни от мен, но те са останали на места, от които не могат да имат този поглед от горе.

Ако сега съм тук, пред вас, и ви говоря, не е защото съм толкова по-умен и образован от вас. Не, това е благодарение на моята гледна точка, до която съм успял да се издигна, гледната точка от върха, и се опитвам да ви увлека след мен. Поставям ви близо до себе си върху един клон, но ето че вие сте донесли трион и започвате да режете клона, на който сте седнали, и падате. Щом стигнете до земята, започвате да философствате, за да обясните причината на това падане и веднага намирате виновника: семейството, обкръжението, обществото, правителството и т.н. Следващия път аз ще трябва да вложа още време и енергия, за да ви преместя на нов клон. Защо толкова упорствате в работата срещу самите себе си?

През 1964 г. се завърнах в родното си село. След 57 години, откакто го бях напуснал, намерих част от семейството си, братовчедите, децата и внуците на хора, които познавах. Всички се хвърлиха да ме прегръщат. И като не знаеха какъв подарък да ми направят, дадоха ми онова, което бе най-ценно според тях - бутилки с ракия. Не зная дали вече сте пили от това питие. То е много силно, а пък аз никога не пия алкохол!... Пих малко с тях, за да им направя удоволствие, но когато човек няма навик, това питие изгаря гърлото. Като видяха, че правя гримаси, почнаха да се смеят на братовчед си, който не понасяше алкохола, т.е. толкова обичаната от тях ракия. След това ме поканиха на сватба. Ама какъв празник! Такъв какъвто все още се правеше в тази страна - с разноцветни национални костюми, с песни, с народни танци. Филмирах всичко, а след това дойде ред и на банкета - какъв банкет само! Трябваше непрекъснато да наблюдавам да не би да ми напълнят отново чинията, но най-вече чашата! Това преоткриване очевидно бе съпроводено с много емоции. Там отново срещнах майка си, която не бях виждал от заминаването ми за Франция през 1937 г. Тогава ми разказаха много неща за нашето семейство, които аз дотогава не знаех - бях доволен да науча, че съм имал дядо, който в миналото е строил пътища в страната. Каква чудесна професия е да се строят пътища! Намерих също и онази братовчедка, която работеше на тъкачния стан, на който прерязах конците. Нейният мъж също беше с нея. Те и двамата бяха много възрастни, дадох им подаръци, за да ми простят пакостта, която им бях сторил едно време.

След толкова години пожелах да се кача на връх Пелистер, който в детството си гледах само отдалеч. Най-вече исках да мина през онези борови гори, за които чувах да се казва, че са най-хубавите в света. Много ми се искаше да вярвам в това, но не бях сигурен. Познаваме българите и тяхната гордост, която ги кара да преувеличават красотата и важността на тяхната страна. Спомням си, че преди години видях в София селяни, които играеха хоро в кръг и пееха: „От София по-голямо нема... от Искъро по-дълбоко нема... от Витоша по-високо нема...“ И така, с някои роднини и приятели, които добре познаваха пътеките, се изкачих на връх Пелистер. В страните, в които съм ходил (Индия, Цейлон, САЩ, Швеция, Норвегия) видях много борови гори, чиито дървета бяха по-високи и по-дебели, но със сигурност не по-хубави. Дърветата на връх Пелистер, техните краски, извисяването на стволовете, разположението на клоните им, формата на игличките, аромата, с който изпълваха въздуха, и всичко, което излъчваха - ах, какво великолепие! Дори камъните и мъхът в основата им... Това наистина е неописуемо. Трябва човек да отиде там, за да получи представа. Колко бих искал сега да се върна на връх Пелистер, за да прекарам няколко дни в тези гори! Боровете са дърветата, между които се чувствам най-добре.

Нишките, водата, огънят, дърветата, ето какво най-вече ме е привличало в детството и по-късно. Като се замисля, си давам сметка, че в основата си не съм се променил. Тази привързаност, която имах тогава само се задълбочи, осъзнах я - нишките, водата, огънят и дърветата заеха основно място в моята философия.

Още много неща видях и преживях между 4- и 8-годиш-ната си възраст и те останаха толкова живи у мен, сякаш току-що се бяха случили. Особено ясно си спомням някои усещания, които по-късно анализирах и оцених като интуитивни виждания затова какъв ще бъде моят живот, къде исках да отида, изборите които щях да направя. Вие също, ако прегледате вашия живот, ще откриете, че това което сте сега, онова което сте избрали, заниманията и вкусовете, които имате в момента, всичко се корени във вашето ранно детство.


* На територията на сегашна Република Македония, която в периода 1878-1912 г. е била част от България.