Търси

Омраам: Един ден в Търново, по време на събор, Учителя ми отправи много тежки думи (разказ за Алхимичната пещ в Школата)

Още по темата ...
Сурия-йога - Йогата на Слънцето

Сурия-йога - Йогата на Слънцето - египтяните са я практикували, а също персите, ацтеките, майте, тибетците

Виж повече
Омраам

Вижте 5 упражнения от Омраам за пречистване на съзнанието + кабалистическа формула за здраве и чиста кръв

Виж повече
Мелхиседек

Учителя Омраам има тясна връзка с едно Същество, което е Духовно Слънце за нашия свят - Мелхиседек!

Виж повече
30.10.2024 г.
15402
Подкрепям Портал 12! Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции! Виж повече
В АЛХИМИЧНАТА ПЕЩ
 
През първите години, прекарани в близост с Учителя, той беше с мен благ и търпелив, а аз бях толкова щастлив! Но веднъж една от неговите секретарки, която го познаваше отдавна, ми каза: „Брат Михаил, знай, че на първо време Учителя е внимателен, деликатен, защото хората са слаби. Но когато види, че са укрепнали, става строг, одира им няколко кожи, за да ги накара да се преобразят, да се трансформират. Така направи и с мен. Пред другите, разбира се, той е внимателен, но когато остана сама с него, става страхотен, огнен.“ И тя добави:

„Вие още не знаете кой е Учителя. Благодаря на Небето, че създание като него ме просвещава и възпитава.“

Искреността и добротата на тази сестра не ми даваха основание да се съмнявам в истинността на думите й, но все още не допусках, че един ден Учителя ще се отнесе с мен по друг начин. Имах чувството, че в негово лице съм намерил бащата, когото бях загубил, а и нещо повече; и макар да не показваше към мен някакво особено предпочитание, винаги бе готов да ме приеме, да ме насърчи, да отговори на въпросите ми и всякога се чувствах придружен от неговия добър поглед. В присъствие на други винаги бях резервиран, не му задавах въпроси, но когато бях насаме с него, често го разпитвах върху нови теми. Дори да забелязвах, че поглежда часовника си, все не можех да се реша да си тръгна и трябва да призная, че е мен той проявяваше голямо търпение.

Но ето че един ден промяната, за която бях вече предупреден, стана. Казват, че онзи, който искал да влезе в школата на Питагор, трябвало да премине през един първи изпит - подлаган бил на подигравки, на присмех и понякога дори го замервали с камъни. Много от кандидатите не издържали, чувствали се унижени и си тръгвали бесни, без никой да ги задържа; те не били достойни да останат в Школата за посвещение в Мистериите. По различни начини всички духовни учители подлагат своите ученици на изпити.

Минали бяха няколко години, откакто бях срещнал Учителя. По всички възможни начини се мъчех да следвам неговите стъпки, но от известно време той се държеше така, сякаш не съществувах. Но ето че един ден в Търново, по време на събор, на който присъстваха стотина души, Учителя изненадващо се обърна към мен и ми отправи много тежки думи. Не знаех какво става с мен, бях унищожен. Обвиненията, които отправяше към мен, бяха толкова сериозни, че не можех да повярвам, че наистина мисли така. Но кой можеше да знае? А и аз самият, как можех да разбера? Естествено всички започнаха да ме гледат и впоследствие мнозина използваха този случай, за да изразят към мен презрение и неприязън. Известно време останах като вкаменен и трябваше да направя гигантски усилия, за да превъзмогна смущението и страданието си.

Изминаха няколко дни преди да се представя отново на Учителя. Най-накрая се реших. С уважение, любов и смирение отидох при него и му казах: „Учителю мой, благодаря Ви, че ме поставихте на това изпитание. Имам доверие във Вас. Изтръгнете всичко, което е лошо и ненужно в мен.“ Той нищо не отговори, но се усмихна и ми стисна ръка по такъв начин, че се почувствах изпълнен със сила, светлина и радост. Разбрах, че този изпит беше необходим, а той остана доволен не само, че съм разбрал, но и че каквото и да стане, нищо не би ме разколебало.

Какво представлява ученик, който напуска Школата поради някакви нараняващи думи? Как така не е почувствал, че истините, които му се разкриват там, заслужават да пожертва своето самолюбие, дори когато достойнството му е така тежко наранено, че му е трудно да ги понесе?

При това понякога се питах, дали Учителя забелязва моите усилия. Той изглеждаше толкова равнодушен! Волята ми се напрягаше, сърцето ми гореше, дали наистина нищо не забелязва? Несъмнено той искаше да разбере до каква степен мога да бъда търпелив, постоянен, упорит. Защото в духовния живот, много повече отколкото в която и да е друга област, основно е постоянството, тъй като има толкова възможности да се обезкуражиш, да проявиш слабост. Да овладееш своя вътрешен свят е толкова трудно и дълго начинание!

Тъй като в лицето на Учителя бях открил единствения човек, който бе в състояние да ме ръководи, реших да приема всичко, което идваше от него. Когато го срещах, случваше се да казвам нещо от рода: „Учителю, вие по-добре от мен знаете как мога да израсна. Имам вяра във Вас, приемам от вас всичко, приемам и най-тежките изпити, но направете нещо от мен, и не само за мен самия, но за доброто на всички.“ Когато му говорех така, той ме гледаше сериозно, дълбоко, без нищо да каже, а аз не можех да разбера какво мислеше в действителност. Но от този момент нататък вече нямах покой и винаги бях нащрек.

Една вечер бяхме на Рила, край Второто езеро. Изминал бе един великолепен ден, небето беше още синьо, атмосферата спокойна и ясна. Насядали бяхме около Учителя, който изглеждаше потънал в своите мисли. После започна да говори и вече не си спомням за какво точно ставаше въпрос, преди да каже следното: „Вие не знаете кой е Михаил.“ Всички погледи се обърнаха към мен и аз си помислих: „Ето на, очаква ме още един изпит!“ Веднага се подготвих вътрешно да го преодолея, а той продължи: „В момента не можете да го разпознаете, защото е маскиран, дегизиран, но един ден ще го познаете.“ Какво искаше да каже? Не отправяше към мен тежки думи, както първия път, но какво означаваше „дегизиран“? Когато някой се маскира или дегизира, то най-често е защото е направил нещо не чак толкова редно и трябва да се скрие. Дали от тези думи трябваше да се подразбира, че под приличния ми външен вид се таеше злосторник, който може би скоро ще бъде разкрит?... Той не ме поглеждаше, но аз, неспокоен, внимателно наблюдавах неговото лице, което оставаше спокойно и това малко ме успокои. Не знаех за каква дегизация говореше, но в момента поне не изглеждаше да казва нещо много лошо за мене. Никога не ми даде обяснение за това „дегизиране“. Аз самият трябваше да го разбера.

Макар да бях чел много, по някои теми желаех абсолютно да знам мнението на Учителя. Веднъж, като го разпитвах относно „висшето Аз“, той ми каза следното: „В теб има двама Михаила, единия познаваш, а другия все още не го познаваш. Този втори Михаил, който е горе, той знае и онова, което ти не знаеш; в своята любов той е неизменим и в състояние да осъществи онова, което ти дори не можеш да си представиш.“ Бях извънредно щастлив, а понякога и много тъжен, защото намирах, че това висше Аз се проявяваше към момента твърде слабо. Тогава се обръщах към него, към това висше Аз: „Ти си тук, знам го, но защо не ми говориш? Защо не ми помагаш малко повече?“ Правех ежедневно усилия, за да разпозная присъствието му у себе си и чрез изпитите, на които Учителя ме подлагаше, усещах, че ме напътстваше да се свържа, да се идентифицирам с това висше Аз. Всъщност, изпитанията нямат друг смисъл, освен да ни подтикнат да намерим път към нашето висше Аз.

Докато висшето Аз работи върху нас отвън, ние усещаме само от време на време неговите разкрития и неговата светлина. Тази светлина често е следвана от неясности, от движение напред чрез „опипвания“. За да бъдем винаги в светлина, трябва да успеем да се идентифицираме с Аз-а и да станем едно с него. Когато човек казва „аз“, това не всякога означава „Аз“. Чрез обичайното „аз“ често се проявява нисшата природа. Но бихме могли да кажем „Аз“ и като носители на божественото. В този момент обаче трябва да сме особено бдителни да кажем „Аз“, без да вложим в това каквото и да е самохвалство, тъй като надменността или самохвалството са най-голямата опасност, заплашваща човека по пътя на неговата еволюция.

Ето това, както казват, бил разбрал Св. Антоан, когато дяволът дошъл да го преследва чак в пустинята. Нощ след нощ дяволът го подлагал на изпитания, от които Антоан излязъл победител. И така, дяволът трябвало да се признае за победен и ядосан му казал: „Антоане, ти ме победи“. Тъкмо да му отвърне „Да, победих те!“, Антоан изведнъж се усетил и казал: „Не, чрез мен сам Христос те победи“. Така той преминал и последния изпит, като чрез своето висше „Аз“ станал проявление на Христа.

„В тебе има двама Михаила“ ми каза Учителя. А това, което той ми каза, сега ви го казвам и на вас. Защото вие също, вие сте богове. Във вашето висше „Аз“ вие сте онзи, който знае; вашата любов е неизменна и вие можете да извършите неща, които дори не си представяте.

Въпросът за двата „аз-а“ може да бъде изразен чрез образа на конник, възседнал своя кон. Ездачът е висшето „Аз“, духът, който трябва да ръководи коня - нисшата природа, инстинктите. Спомням си кога за първи път трябваше да задълбоча разбирането си за този символ. Беше един ден, когато бях задал на Учителя въпрос върху един сложен пункт от философията на посвещението. Обикновено той ми отговаряше, но сега, без да ми каже защо, не ми даде никакво обяснение. Известно време след това той сам се върна към въпроса и ми каза: „Питаш се, защо не ти отговорих онзи ден... То е, защото исках да се обърна към самия конник, ще рече към тебе самия, към твоя дух, а не към коня ти. Защото ако конят беше чул, сигурно щеше да те хвърли на земята.“ За да направи известни разкрития на своите ученици, Учителя трябва да изчаква благоприятен момент, за да не стане така, че тяхната нисша природа да изопачи смисъла. А има и такива истини, които притежават силата на мълния и учениците трябва дълго да се подготвят, за да не бъдат поразени. И дори в момента, когато учителят разкрива известни истини, не мислете, че учениците веднага проникват в дълбочината на казаното. Препрочитайки по-късно някои бележки, които правех в онези години, колко пъти ми се е случвало да възкликна: „Аха, ето какво е искал да ми каже!“

Трябва да призная, че на някои от въпросите ми Учителя никога не отговори. Задоволяваше се да се усмихне и ме насочваше към онова, което трябваше да подобря у себе си. Подсказваше ми да разбера, че преди да се хвърля към метафизичните абстракции и великите мистерии, трябва да се заема с някои по-прости проблеми - да насоча вниманието си към моя характер, към поведението си и най-вече да стана по-силен.

В една беседа Учителя каза: „Дървото, което започва да расте, е тъничко и крехко. Ако иска да живее, трябва да заякне, да се научи да устоява на вятъра, който го блъска от всички страни. Тези ветрове биват силни или слаби, топли или студени, те носят благотворни дъждове, но също и бури. Дървото се тресе, но трябва да издържи и да остане право. Следователно поставете идеята за сила във вашия дух. Силата е онази способност, която всяко същество притежава, за да се изправя и да остава изправено, без да се оплаква. Онзи, който има силата да се изправи, скоро ще развие сила и да повдигне своя ближен.“

Да заложим в нашия Дух идеята за силата... Ето защо един Учител не спестява на учениците си онези изпитания, които единствено могат да ги направят силни, да ги укрепят. Това също трябваше да науча. Отначало считах, че след като обичта между учениците и Учителя е взаимна и искрена, той ще ги пази на завет от трудностите, ще ги закриля и предпазва от болести, мъки и т. н. Нищо подобно, именно защото обича своите ученици, той желае те да укрепнат, а никой не заяква в леснина.

Учителя беше строг и непреклонен към учениците, на които възнамеряваше по-късно да разчита. Към другите проявяваше повече търпимост. Някои не разбираха това му поведение; не им минаваше през ума, че с по-слабите трябва да се държи внимателно, защото лесно могат да се обезсърчат, докато онези, които бяха силни, към тях можеше да бъде по-взискателен, за да станат още по-силни. Когато чувстваше, че има пред себе си истински ученик, искаше да направи нещо от него и чрез него за цялото човечество. Ето затова трябваше да бъде строг и безкомпромисен. Поведението му можеше да изглежда неразбираемо, но той имаше предвид само онова, което бе добро за ученика, който често не разбираше и дори не подозираше за какво става дума.

Ето така Учителя постъпваше с мен. Даваше ми много трудни задачи и за да успея да ги изпълня, аз влагах всичкото си време, цялото си сърце, всичките си сили. А той винаги намираше нещо за коригиране. Мислех си, че никога не ще успея да задоволя неговите изисквания. За да открива всякога известни несъвършенства в онова, което бях направил, трябва да беше гледал под „лупа“... И така, продължавах да се стремя още повече да подобря своята работа и после се завръщах отново при него с надежда, че този път ще остане доволен... Ама не, отново поставяше пръст върху някои недостатъци и ме изпращаше да доработя нещата, докато в същото време водеше любезен разговор и се усмихваше на онези, от които не изискваше нещо особено.

Но как и кога да разбера, че съм свършил добре работата? Едва тогава, когато нищо не казваше. Постепенно разбрах, че постъпва така, за да не се отпускам, да не прекратявам усилията си. В повечето случаи обаче все намираше нещо за критика и за поправка. Слава Богу, имах поне качеството да разбирам и да признавам, че всичките му забележки и корекции бяха винаги точни и справедливи. Никога не ми мина през ум да се разбунтувам или да си помисля, че може да е сбъркал, никога. И така научих много, защото този негов подход ми позволи да развия много способности, а други да събудя. Благодаря на Небето, че успях спонтанно да разбера как трябва да приема всяка забележка, всяка критика.

Ще ме попитате: „Ама, когато един Учител отправя критики или забележки на някой ученик, никога ли не греши?
- Е, понякога може и да сбърка, доколкото не винаги разполага с необходимите елементи, за да вземе отношение. Но, да речем, ако ученикът приеме тази временна несправедливост, той самият ще спечели от ситуацията, защото когато Учителя установи грешката си, той ще възстанови правдата двойно и тройно. - Ами, ако не забележи погрешката си? - Тогава ученикът ще придобие още повече, защото ще разбере какво означава истинското смирение.“

В миналото алхимиците искали да открият онзи универсален разтворител, чрез който да разтворят непрозрачната материя, явяваща се лош вдъхновител и проводник на тъмни течения. Този разтворител е смирението, но не каквото и да е смирение; не става въпрос да се подцениш, да се обезличиш, да останеш без критерий, без способност да различаваш. Лошо разбраното смирение може да направи също толкова бели, колкото и възгордяването. Истинското смирение е това, което ни дава възможност да изоставим нисшата си природа и да се идентифицираме с висшето си „Аз“.

Колко пъти Учителя ме подлагаше на „смилане“, правеше ме образно казано на трохи! Оставяше ме смазан, превърнат в нищо и никакво, най-малкото външно погледнато. А аз си казвах „Ако наистина нещо съм научил, трябва да се възправя. Събирах разбитите си парченца и правех усилие да се представя на Учителя така естествено, сякаш нищо не се беше случило. Това беше моят метод да му кажа: „Ето ме, още съм жив и изправен.“ Макар да не даваше израз, чувствах, че беше доволен от мен. Години по-късно разбрах, че подлагайки ме на такива изпитания, Учителя ме е подготвял за онова, през което щях да премина по-късно.

В една от своите беседи той каза: „Има една страшна самота, през която всички ние трябва някой ден да преминем, самота, която ще ни потопи в още непознати области, негостоприемни, враждебни, ужасяващи, които няма как другояче да наречем освен Ад. След дълги години работа душата трябва да познае този Ад и това е неотменна част от всяко Посвещение. В тези тъмни сфери, тя гледа, учи и разбира. Естествено, душата страда, но и разбира, че там е само временно, транзитно и дълбоко в себе си знае, че нищо не е в състояние да я отдели от Дървото на живота, на което тя е една клонка, едно листо...“ Ето, за този изпит Учителя ме подготвяше тогава.

Духовният ръководител обучава учениците си да извадят златото, заровено дълбоко в дъното на тяхната душа, защото само това злато може да ги направи неуязвими. Иначе казано, работата на ученика е като тази на алхимика, която символично е представена като трансформация, като превръщане на оловото в злато.

По онова време бях прочел няколко книги по алхимия и разбрах, че психичната материя в мен е тази, която трябва да се превърне в злато, т. е. в кондензирана светлина, а такава трансформация не е възможна, ако не премине през огън. Това беше огънят на духовната работа, но също и на изпитанията. Ето защо казвах на Учителя, че съм готов на такива изпити. Знаех, че това ще бъде много болезнено, но не можех да отстъпя пред великолепието, което съзирах някъде далече напред. Слушайки ме, погледът му се потапяше, проникваше в мен и понякога имах чувството, че му е трудно да повярва в сериозността на моите намерения. Друг път в усмивката му се четеше: „Ето, този тук поне знае какво да поиска.“
Ето защо впоследствие не бях изненадан, че Учителя ме поставяше на необикновени изпити. И когато достигах до границата на своята издръжливост, припомнях си какво му бях поискал и си казвах: „Аз сам си го поисках. Сега вече е късно да се оплаквам или бунтувам. Хайде, сега мълчи!“ И мълчах. Чувствах се като онази първична материя, която изчезваше на дъното на големите алхимични пещи, наричани „атанори“, и от време на време сякаш усещах как Учителя сам идваше да надзърне в алхимичната пещ и да види как протича топенето. Страдах и понякога имах чувството, че е жестоко от негова страна да не ми дойде на помощ. Но щом като процесът на варене и топене бе завършен, невъзможно беше да не съм му признателен и ето, спомням си тези негови думи: „Когато искам да увеличите вашата топлина, не става въпрос за температурата, която може да се измери с термометър. Ако познавате алхимическата наука, ще разберете, че става въпрос за топлината, която е в състояние да претопи всички ваши нечистотии.“ Той ме оставяше да изгоря в огъня, но ми беше дал и методи за да понеса болките от изгарянето. Веднъж каза:

„Само огънят на Божествената Любов е по-силен от този на изпитанията.“

Следователно трябваше да увелича, да направя по интензивна моята любов. За да постигне нещо красиво, нещо велико в живота, човек трябва да действа героично. Новият живот може да се построи само от хора, които нищо не може да спре и които продължават да напредват въпреки опасностите, каквото и да им струва това. Вероятно по тази причина Учителя ме посъветва да се впусна в едно изключително приключение. Извика ме при него и ми каза: „Ще се качиш на Мусала през нощта.“ Уточни, че трябва да направя изкачването сам, да не нося никаква лампа и нощта да е безлунна. Това беше почти невъзможно, но приех без да споря... Вече бях направил няколко изкачвания на Мусала и познавах пътя - трябваше да се премине през гора с високи борове, така гъсто прораснали, че небето не можеше да се види, а имаше и диви зверове - глигани, вълци, мечки... Пътеките бяха много тесни и какво щях да правя, за да не изгубя посоката? Но, щом Учителя иска това от мен, нямаше какво да се колебая. Като си тръгвах, той добави: „От тази опитност ще разбереш много неща.“ И така, изчаках да дойде безлунна нощ, взех една торбичка с някои провизии и една тояга, не за да се защитавам от дивите зверове - това нямаше да ми е от полза - но най-вече за да си помагам при вървенето, и тръгнах. Когато навлязох в боровата гора, усетих нещо различно от страх, защото вече бях преживял необикновени опитности с Учителя и знаех, че той ме съпровожда с мисълта си.

Но бях така обзет от тишината и тъмнината, че ако някой се появеше на крачка от мен нямаше да го видя. Пътеката вървеше покрай една урва и ако се подхлъзнех, нямаше какво да ме спре в падането. Как да вървя, без да се отклоня нито крачка от пътеката?

Вървях пипнешком в тъмната нощ и виждах във въображението си какви ли не опасности. А в един момент се спрях и започнах да се моля - в такива моменти се молим с интензивно усърдие, - никога дотогава не бях се молил така. Малко след това видях нещо като слаба светлинка, която освети пътя пред мен на разстояние около два метъра. Така можех вече да вървя в някаква яснота и усетих в себе си такава радост, че започнах да пея. Почувствах се понесен от нещо, което не познавах.

След няколко часа изкачване изведнъж чух лай, силата на който ми даде да разбера, че съм близо до онези огромни кучета, които пазят овчи стада или изолирани постройки в планината и лесно могат да се нахвърлят върху човек и да го разкъсат. Несъмнено бяха две. Спрях се и започнах да съобразявам: „Две кучета!... Какво да правя? Да се върна назад... Не, това е невъзможно... ще хукнат след мен и тоягата ми няма да свърши работа...“ Не можех да разчитам и някой да ми помогне отвън. Трябваше да търся спасение вътре в себе си.

Чувах как кучетата приближават... По лая им разбирах, че ме бяха усетили и ме търсеха. Свързах се с Небето, с Учителя, със светлината и тръгнах с бързи крачки в тяхната посока, с убеждението, че ще бъда защитен. Усещах, че ще стане нещо решаващо. Леко се зазоряваше и кучетата бяха на разстояние, откъдето вече можеха да ме забележат. Тичаха насреща ми и лаеха свирепо... На два-три метра от мен спряха, преди да се хвърлят върху мен. Бяха огромни, едното бяло, а другото сиво...

Всичко ставаше с такава скорост, че думите са бавни, за да ви го опиша. Свирепо озъбени, те се готвеха да ме нападнат... Но в този именно момент аз рязко изправих напред към тях дясната си ръка с разтворени пръсти, влагайки в този жест изключителна сила. Не вярвам, че при други обстоятелства бих могъл да извадя от себе си такава сила, такъв огън... Беше изключителен момент, в който почувствах присъствието на Учителя и на мощни Същества; дори да нямах други доказателства, това, което стана, бе достатъчно да потвърди съществуването на Невидимия свят. В мига, в който отправих мощно ръката си напред, кучетата издадоха ужасяващ, раздирателен вой, сякаш ги биеха до смърт. След това като че издигнати от невидима ръка, бяха хвърлени на земята, изплашени до смърт, проснати на земята, мълчаливи, неподвижни, без да гледат към мен.

Тогава си поех дъх. Сега вече без страх казах на кучетата: „Съжалявам, че се наложи да ви раздрусам така, но вие трябваше да почувствате, че съм ученик на велик Учител и не биваше да се хвърляте върху мен.“ Като видях, че повече не мърдаха, обзе ме голяма радост и останах известно време на това място, като благодарях на Небето. Но бях изтощен, сякаш всичката ми сила изтече през ръката ми, която отправих към тях.

С мъка отново поех на път. По едно време усетих, че повече не мога да вървя и седнах на един камък да се моля и да благодаря на Съществата от Невидимия свят за тяхната помощ. След това се съвзех и бавно, най-накрая, стигнах до Мусала, точно когато Слънцето изгряваше. Успях да направя изкачването както Учителя ми беше поръчал. Бях толкова щастлив и благодарих много, много при срещата ми със Слънцето...

„През ясен ден на пролетта, видели ли сте изгрева от Мусала“ Никога до този момент тази песен на Учителя не беше получавала в мен толкова смисъл! Трябваше да издържа едно физическо изпитание, но успях да го преодолея, само защото повиках на помощ всички мои духовни енергии.

Да се научи ученикът как да влезе дълбоко в себе си и да намери там истинска подкрепа, истинска сила, това е смисълът на Посвещението от миналото, такава е ролята на Посвещението и днес. Колко изпитания ме накара Учителя да премина!... А аз ги приемах с безкрайно доверие. Зная, вие бихте искали да ви кажа какви бяха тези изпитания. Но не, не мога да ви кажа това.

Бях успял да овладея две свирепи кучета като насочих цялата си психична енергия, с която разполагах, чрез дясната си ръка, но исках да проверя дали този феномен може да се повтори. В крайна сметка това можеше да е само някакво изключение. Поднових този опит, макар и в не толкова драматична форма, когато ходех на гости при приятели. По онова време много къщи бяха пазени от кучета. Ама не какви да са кучета - те винаги бяха много агресивни и ако господарят им не дойдеше да отвори вратата на двора, със сигурност човек нямаше как да влезе, без да го нападнат. Но аз реших да влизам, без да чакам някой да ми отваря. Щом като ме виждаше, кучето започваше да се готви за нападение, но аз правех същия жест с ръката си, като проектирах в нея съзнателно една сила; кучето започваше да вие, после се оттегляше с подвита опашка и лягаше. Привлечени от лая, стопаните идваха и почваха да се чудят: „Ама как успя да влезеш... Какво направи, че кучето не те ухапа?..“ Но аз не давах обяснения, защото не бях убеден, че ще ме разберат.
Често ходех на разходки в планината - на Рила или на Витоша, и ми се случваше да срещам и други агресивни кучета. Правейки обаче този жест с ръка, успявах да ги държа на разстояние. Но ясно е, че преди да се науча да овладявам кучетата по този начин, трябваше да съм се научил да владея своите собствени инстинктивни сили. А сега ви казвам: ако не сте задължени от обстоятелствата, моля ви, бъдете внимателни, недейте да се сражавате с кучета под претекст, че правите опити и упражнявате силите си.

След завръщането си от САЩ, Учителя беше прекарал няколко години в обиколки по градове и села в България. Той се срещал с жителите, изслушвал ги, обучавал ги. Несъмнено желаеше и аз да мина през същите опитности като него. Ето защо след известно време започна да ме изпраща през ваканциите в много отдалечени от София села, лишени от всякакви средства за връзка със света. Трябваше да живея понякога между толкова невежи и примитивни хора, които не знаеха дори как да си направят хляб. Живееха натясно, струпани в едно помещение и често заедно с животните, ама в каква мръсотия ! Не можеше и да се помисли да се научат да четат и да пишат. Не винаги бях добре приет, но трябваше да участвам в техните работи и да намеря начин все пак да ги науча на нещо. След няколко дена ги напусках, за да се прибера в София, а после отново се връщах при тях. Какво бяха възприели от онова, което им казвах, не знам, но ми се случваше да ги развълнувам и да разплача някои от тези закоравели сърца. Когато е планирал да ме изпрати във Франция. Учителя може би си е мислел: щом успя да трогне сърцата на тези груби хора, нека отиде сега да трогне сърцата и на културните хора. Но трябва да ви призная, понякога второто е по-трудно.

Случваше се да събирам всички жители на селото (или поне онези, които приемаха да дойдат и да ме слушат) -говорех им върху различни теми, отговарях на въпросите им. Веднъж след събранието един мъж дойде при мен и ми каза: ..Искам да ти разкажа нещо, което на никого не съм казвал защото ме е страх, че ще ме вземат за луд. Но на теб чувствам, че мога да се доверя. По време на войната бях тежко ранен. Изгубих много кръв и ме откараха в една болница. Докато лекарят и сестрите ме преглеждаха, почувствах, че излизам от тялото си и се издигнах чак до тавана. Там отгоре можех да видя тялото си, хората около мен, и даже ги чувах какво говорят. Някой каза: „Горкият, загубен е, не можем да го спасим.“ Вече не страдах и по едно време преминах през покрива, после се намерих някъде в пространството. Там видях, че не съм сам, цяла една тълпа ме придружаваше и напредвахме към някакво място, където имаше музика, цветове... После чух глас, който ми каза: „Ти какво правиш тук? Твоят живот на Земята още не е свършил и трябва да се върнеш.“ И се намерих отново в операционната зала, където се готвеха да ми отнесат трупа, защото смятаха, че съм умрял. Влязох в тялото си, което се съживи и всички бяха много учудени! Можеш ли да ми обясниш това, което се случи с мен?“

Отговорих му, че макар да се случва рядко, има и други хора, преживели такава опитност. После, доколкото бе възможно да ме разбере, обясних му, че при известни обстоятелства, например при силен удар, душата може да се отдели от тялото и доколкото запазва съзнание, тя самата вижда и чува какво става наоколо. Но ако все още не е дошло време този човек да напусне Земята, душата му се завръща в тялото, като запаметява онова, което бе преживяла.

Освен това и през зимата Учителя ме изпращаше да посещавам някои околни села и тъй като исках да се връщам в София колкото беше възможно, за да слушам беседите му, трябваше да изминавам пеша дълги разстояния и при това независимо от времето. Бях открил преки пътеки, но когато имаше сняг, лесно можех да се загубя. Моите близки ми повтаряха, че се излагам на ненужни опасности, защото освен рисковете да се загубя, можеше да ме нападнат и вълци, които бяха многобройни в тези гори. Но нищо не ме спираше. „Някой ден ще те намерят мъртъв в снега“, ми казваха някои приятели. Слава Богу, майка ми не беше в течение на това... Когато пристигнах във Франция, много хора се чудеха колко лесно посрещах всякакви атмосферни промени. Те не подозираха как съм живял в България.

Знаех го тогава, знам го и сега - Духовният учител не изпитва никакво удоволствие да налага на учениците си изпитания и да ги гледа как страдат. Той единствено желае да ги научи как да различават своето висше „Аз“, своето Божествено „Аз“. Веднъж Учителя ми каза: „В теб има двама Михаила - единия познаваш, но другия още не го познаваш.“ Той желаеше да стана този втори Михаил и ме водеше твърдо по пътя, като наблюдаваше стъпките ми, ту се отдалечаваше, ту се приближаваше, отговаряше или не отговаряше на многобройните ми въпроси, които си задавах, но задавах и на него. „За момента ти още ореш, когато започнеш да работиш истински, ще ти говоря по друг начин.“

Дълго се мъчих да разбера какво означава това. Мислех си за воловете, които с мъка теглят ралото, а също и за човека, който удържа ралото зад воловете и се питах как ли ще ми говори Учителя, когато „започна да работя“. Всички професии са полезни и никой не може да твърди, че орането не е работа. Какъв смисъл влагаше той в думата „работа“? Накрая този въпрос се изясни за мен, когато прочетох в Евангелието стиха, където Исус казва: „Отец ми работи и аз работя.“

Очевидно, не е възможно да си представим работата на Бога във всички области на Вселената, където Той продължава своето творчество и поддържа различните създания в тяхната еволюция. Но защо Исус казва: „Отец ми работи и аз работя“, това означава, че ние с Него и заедно с Него имаме да вършим някаква работа. Когато казва: „Отец ми и аз сме едно“, Исус се идентифицира с Небесния Отец, а казвайки: „Отец ми работи и аз работя“ към тази идентификация Той прибавя и дейността, участието. Не е възможно да се направи повече от това.

„Когато ти истински заработиш, ще ти говоря по друг начин“, ми беше казал Учителя. Чувствайки тази сила, тази любов, светлината, която го обитава и която той разнасяше около себе си, разбрах, че неговата работа беше като тази на Исус и аз исках също да се включа в това дело... Е, какво прави един Учител, когато вижда, че даден ученик участва в неговата работа? Той го взима под своя закрила, предава му своите знания, а дори и част от добродетелите му започват да се вливат в него и тогава ученикът се превръща в нещо важно за света. Но под „свят“ не разбирам обществото. Не, в него ученикът може да остане абсолютно непознат. В Невидимия свят обаче той става огнище, превръща се в светещ Център. Той ясно чувства и знае това и в сравнение с него всичко останало бледнее.

 

Препоръчани книги:

Коментари 0

За да коментирате, е нужно да влезете

Спомоществуватели на Портал 12: