Николай Велев: Съществата се прераждат, защото не реализират Замисъла на съществуването

Тат твам аси („Ти си това“)

Когато човек умре, сиреч когато напусне тялото/формата и формата започте разпад, защото вече нищо не я поддържа (няма енергия), когато тази енергия, съзнанието се отдръпне, се късат връзките и започва разпад и на по-фините нива/тела, докато и съзнанието, индивидуалността, идеята за "аз" не се разпадне и душа се разтвори в Изначалната Същност, разпознавайки се в Нея. Тогава, успоредно с разтварянето, което е разпад на менталната структура (индивидуалността), изгрява Яснотата на разбирането за Същинската Природа и на идеята за/на съществуване. Става ясно защо е индивидуализацията, защо Ти, Единственият Бог се превръщаш във всичко, забравяйки/скривайки Себе Си от себе си.

Става Ясно и това колко много бъркаме и как не реализираме Замисъла, което е и причина за страданието, за новото раждане, за болестите, болките, за старостта и смъртта. Това е преинкарнацията.

Съществата се преинкарнират защото не реализират Замисъла/Смисъла на съществуването.
И това продължава, този кръговрат, наречен "Самасара", продължава докато още приживе не проблесне Яснотата на разбирането и още приживе не се преживее Базовата Същност, Същинската Природа, и още приживе не се разбере Замисъла, Смисъла, причината за съществуването, за индивидуализацията, за "скриването", за Майя.

Това виждане на тези неща се нарича "просветление", или Самадхи, или Себеспомняне.

И всяко едно такова Себеспомняне е равностойно на едно прераждане.

Когато се случи за първи път, ако все още у човека има "кармични семена", той отново се загубва* в Майя и илюзията на битовизмите отново го поглъща, обзема... и той за кратко отново живее старите неща, заради неизживените желания в себе си, заради объркването в какво се състои щастието. Объркването е и негова карма, кармично семе.

След това, след време*, човек отново достига Виждането, отново Зърва Реалността и излиза от прегръдката на Майя. И тъй спестява още едно свое прераждане.

И тези прежинявания зачестяват. Човек все по-малко преживява Майя и все повече преживява Виждането на Същинската Природа, Яснотата в Разбирането на Съществуването и пр., и все повече успява да реализира този Смисъл, което е самата Благодат, самото Щастие и което в края на краищата води и носи Вечен Живот и изход от цикъла раждане-смърт-раждане-смърт...
Всяко едно Себеспомняне, е равно на Угасване, на смърт и човек умира, угасва в дхармите си приживе и преживява Същността.

"Самадхи" се превежда и като смърт, но не тази смърт, която ни рисува ума в ужасяващи си представи, а е смъртта, която е самата "Нирвана".

Смъртта винаги е била това, но понеже нито едно същество не иска да прекратява съществуването си, а то се прекратява, индивидуализацията, в менталната си природа, угасва след угасването на тялото и т.н. индивидуална душа ("джива", или "атма") се разпада. Ако тя не се разпадне, не може да бъде преживяно и не може да бъде разпозната Основната, Изначална Същност, Трансцеденталната Божественост. Тоест съществото ще си се преживява като индивидуална душа, облечена, или гола от материална форма и няма да се Познава като Божествена Същност, като Бог, което ще е и нейно страдание. Непознаването, Скриването, Майя е страдание, неведение, слепота, която заформя всички модели и всички роли.

Та нито една индивидуалност не иска да изчезне, да бъде прекратена, да престане да съществува и това е самият ужас от смъртта, но това е на 100% необходимо, защото във всяка една душа е заложен стремежа към Себепознание, към Себеспомняне, което от друга страна е противно на стремежа да се съхрани индивидуалността, да не се умира, да няма разпад.

И тъй, в началото, особено първия път на Угасване, е винаги трудно и винаги е ужас, с дребни изключение, когато е по Пътя на Любовта и Себепредаването.

И не при всички се случва това заМайване, това завръщане към Майя след първото Зърване на Същността, защото не у всеки има такива кармични семена и при някой, разбира се това са много редки случаи, става пълно Просветление още при първия път.

Та дали ще умира, или ще медитира, съзнанието преживява едни и същи неща, едно и също Угасване от грубото към финото, докато не се Оголи напълно Изначалната Божествена Същност, докато не стане разпознаването, Себепознанието, Яснотата "Аз съм това!"

При всяка медитация, или молитва, или спонтанно Виждане на Реалността се спестява едно прераждане, един цикъл и ако човек медитира/се моли всеки ден и всеки ден преживява Себе Си, той бързо се приближава към онова състояние, в което вече Същността не се забравя, в което няма оМайване.

Затова в Християнството апостолът (Павел) призовава да познаем "Неговата Почивка" ("Божието Успокоение", Същността).

Всяко едно издигане и завъртане на енергията по т.н. "микроорбита" е равнозначно на едно Угасване и едно новораждане, на един цикъл.

Николай Велев - ЗаЕдно