Наталия Зайцевой: Днес задачата на цялото световно изкуство е да дава високи енергии, вибрации и послания

“Обичам. Не напразно живея. Не напразно ям хляб. Събирам светлината на дъгата, за да обгърна с нея света като с наметало” - художник Наталия Чичкиной-Зайцевой

Наталия Чичкиной-Зайцевой е наградена със златен медал и е лауреат на международни изложби и конкурси.Тя е автор на доклади на тема «Развитие на националното съзнание, художествените занаяти и култура», «Основни проблеми в творческия процес и пътища на решението им. Какво е културата?», «Изкуството на виждането като средство за разширяване на съзнанието и въображението. Или изкуството на виждането на макрокосмоса през микросвета».Тя е дошла при нас от глъбините на Русия, за да ни подари философско осмисляне на необичайни и загадъчни картини. Изложбата с нейното творчество бе открита на 19 юли в Художествената галерия в гр. Балчик и ще може да бъде разгледана до 29 юли:

Наталия, вашата персонална изложба е у нас в България, защо именно в България?
Защото именно в България се отзоваха на моето творчество сърдечни, добри хора и ми предложиха да организират изложба.

Разкажете за себе си.
О, това е неблагодарна работа – да говориш за себе си. По-добре питайте, а аз ще отговоря.

Кога решихте да станете художник?
Когато разбрах, какво ме кара да действам, когато разбрах и това, че не желая просто да копирам света, заради красотата и да угаждам на взора на зрителя. Реших да стана художник, когато осъзнах защо винаги е така скучно да се завършват каквито и да са учебни постановки.

И защо така?
Защото не никога виждах смисъл да се опитвам да повтарям природата. Още повече през своята индивидуална призма. Не е ли по-добре просто да бъда тази природа и да подчертавам структурата на битието, чистия цвят, мисълта? Реших да стана художник тогава, когато осъзнах, че пред мен не стои задача да се харесам нито на душите, нито на телата, а имам задача да будя нещо дълбоко скътано в човека и да насочвам вниманието и погледа му, поне понякога, към това, което физически е скрито от очите. Ето тогава и реших да творя.

Какво за вас се явява източник на вдъхновение?
Вдъхновение – това е еднократен бонус, дава се само с цел художникът да закрепи в паметта опита от получаването. И за да може по-нататък съзнателно да изработи включване към висшето Вдъхновение. За да стане сам Вдъхновение. Често художниците оправдават своя мързел с липсата на това прословуто вдъхновение. Знаете ли, мен винаги ме е поразявало това, че всичко - всичко - всичко – това са фрагменти. Картините от всички времена са фрагменти, целият живот във всички времена това са фрагменти. Всичко е калейдоскоп, всичко е прекрасно с тази своя различност, скоротечност и яркост. С една дума, вдъхновението е навсякъде, стига да имаме желание да се докоснем до него.

Откъде вземате идеи и образи за картините си?
Сами идват (усмихва се). Понякога толкова точно, че ми се налага само да избирам, кое е достойно и необходимо за осъществяване в този свят на хората, и какво не е.



Към кой жанр, направление или течение отнасяте себе си? Как се нарича вашето изкуство?
Това е често задаван и труден въпрос. Художниците отнасят творчество ми към сюрреализма. Но аз не съм съгласна с това в основата му, защото в моето творчество няма нищо от съновиденията. Аз рисувам това, което виждам наяве. Считам себе си за закостенял реалист, просто реалностите биват различни….(смее се). Разбирате ли, предназначението и задачите на живописта винаги са се изменяли в зависимост от потребностите на времето. Това може да се проследи в историята. Например, когато се е появил фотоапаратът, естествено изкуството си е казало: " -А аз какво да правя?" Появил се е импресионизмът, кубизмът и т. н. Течения, които изразяват чувства и мисли посредством нов метод. След това се е появил компютърът - нов естествен стимулатор за трансформация на изкуството. Има различни компютърни програми, с които може да се направи какъвто и да е набор живописни мазки и без да се губи много време да се създаде която и да е реалност. Изкуството за пореден път си е казало: "-А аз какво да правя?"

Мисля, сега задачата на живописта и на цялото световно изкуство е в това, да дава високи и качествени енергии, вибрации, послания. Разбира се, тези енергии винаги, във всички времена са се излъчвали от художниците. Но днес се изисква още по-твърд контрол на автора над самия себе си. Днес особено остро се изисква качествено и бързо развитие на личността, на човека, на самия художник, дори това и да звучи доста глупаво, тъй като отново, във всички времена, това развитие е вървяло и го е имало. Но времето в нашия информационен век се ускори, количеството развлекателни визуализирани предложения рязко се увеличи, настана епохата на потреблението, и като резултат, много хора започнаха да приличат на роботи: “работа-сън-работа-сън”.

А в противовес на развлеченията и деградацията, чувствеността е жизнено необходима алтернатива като развитие и чувство на отговорност на служителя на изкуството: “Какво носи той със своето изкуство на света? Какво художникът предлага и дава на света?” Нима отново компютърни чудовища? За какво? В този свят и така има прекалено много страх… Считам, че именно дълбокото чувство на отговорност отличава художника от любителя, който се занимава със себеизразяване. Изобщо, невъзможно е човек да се развива в изкуството и културата, без да се развива личностно. Иначе на платното може да се наблюдава абсолютно и печално пуст набор от технически маневри, нищо повече.

Ако продължим мисълта за човечеството във времето, може ли по такъв начин постепенно културата и изкуството да станат неактуални за хората и да бъдат заменени с нещо механизирано?

За хората не, а за биологическите роботи те са вече неактуални. За развиващите се хора културата – това винаги е култ на духа над тялото, и ако човечеството отново тръгне по най-простия път на механизация и духовна леност, какво, тогава за пореден път ще падне една цивилизация, и ще дойде друга. Тук няма нищо ново.

А какво пречи на развитието на личността, за която говорите, ако тази личност иска да се развива, но като че ли тъпче на едно място, как мислите?
Шум в главата от въздействието на външния свят и битовите грижи. Ние прекалено много се безпокоим: за децата, за родителите, за утрешния ден, за какво ли не, но безпокойството за своята душа и съзнание у мнозина стои някъде в края на опашката на вниманието им …

Да бъдеш винаги концентриран и отговорен пред зрителите – това навярно е сложно?
Да излъчваш е лесно, трудно е да станеш слънце… Ако си насочен към съзидание и си открит не просто към хората (много хора са лоши), а си повече открит именно към вътрешния свят на хората, то в творчеството всичко става много по-просто.

Художник, който обича душите на хората, довежда до автоматизъм и това, с какво настроение подхожда и се докосва до платното, и това, че той трудолюбиво пропуска през своя вътрешен духовен филтър сюжети за въплъщение, а не прави щампи на всичко наред, което му дойде в главата. Ето за каква отговорност и роля на личността в изкуството говоря.

А сега има прекалено много просто техническо изпълнение. По принцип, може даже моите думи да се възприемат като призив към художниците (смее се), нали се чете абсолютно всичко, и хиперчувствителния зрител без труд ще разпознае намеренията на автора.

Вие смятате, че картините ви са създадени от вас за хиперчувствителния зрител?
Да.

А какво може да помогне да разбере картините ви на този, който още не е хиперчувствителен?
Способността да мисли образно, а не последователно.


Можете по ваше усмотрение да отговорите на обширния въпрос - Какво не ви харесва?
Много. Много неща… (усмихва се). Например, у мен винаги е предизвиквало неприятно чувство възрастното его. Става ми неудобно и срамно за времето. Но нали всеки човек си има свой път.

Известно е, че всеки, рано или късно, трябва да премине през своя ад. И възможно, не един път. И за пореден път човек трябва да реши: до остане ли в този ад или да излезе от него? Знаете, има такива любители да пострадаят и да похленчат, на мен това не ми харесва. Всички знаят, че не е имало и няма човек, който да не е узнал, какво е това печал, тъга, дълбоко огорчение и страдание. Но защо тогава всички, на определен етап от своя живот-песъчинка, уверено и със завидно постоянство смятат, че тяхната печал, тъга, дълбоко огорчение и страдание са тъй индивидуални и единствени по рода си?

На мен това не ми харесва. Или когато всички наоколо искат да докажат, че те са красиви, аз започвам да виждам уродство. Не ми харесва да гледам това безобразие. В такива случаи от мен неволно се изтръгва: “Така красиво, че чак е противно…” (смее се). Или ето например, от детство ме поразява стремежът на много хора да се преструват: симулират радост, симулират печал, симулират близост. Но най-голямата глупост и парадокс е човек, по мое мнение, да си дава вид, че няма физическа смърт. И на мен това не ми харесва, защото най-великия и интересен фокус – това е животът, който се превръща в смърт, и обратно, когато смъртта, нищото, се превърне в живот.

А какво ви харесва?
Обичам да дишам. Даже и ако престана да дишам ще продължа да обичам. Харесва ми да обичам. Харесва ми да живея осъзнато, да! Не напразно живея. Не напразно ям хляба. Събирам светлината на дъгата, за да обгърна с нея света като с наметало.

Харесва ми проявата на самопожертване у човека, харесва ми да наблюдавам, когато човек изработва енергията на любовта в особено сложни, почти невъзможни случаи, защото това означава да изработва концентрираната сила на мироустройството.

Харесват ми различните вкусове на сладкото и изворната вода. Харесва ми се запознавам с нещо ново. Много ми харесва добротата. Харесва ми да бъда полезна в педагогическата дейност, да виждам резултати от вложения труд у моите ученици. Да много неща ми харесват.

Вие боите ли се от нещо? Страхувате ли се от нещо?
Боя се да не успея да изпълня всичко, за което съм се родила.

А вие ясно ли знаете, за какво сте се родила?
Да, в това отношение аз съм много щастлив човек.

Вие никога не поставяте на картините си своя подпис, това също има свое обяснение?
Разбира се. М-м-м-м…Ако отговоря на въпроса ви, то към мен ще полетят камъни от възмутени художници (смее се). Е, добре, ще рискувам да отговоря, след като попитахте. Работата е там, че смятам такъв жест за нескромен, та нали художникът вече се подписал с дейността си, с ръката си на платното, когато е работил. Не трябва така често да се повторя, че това е написал или нарисувал този и този Иван Иванович, казват, погледнете това «Аз». В края на краищата, това е неприлично. Нищо не ни принадлежи, ако сме творци. За идентификация може да се подписва на гърба, а на лицевата страна….е, това е некрасиво. Струва ми се, че много картини в историята са повредени именно от този подпис в ъгъла.

И накрая, какво бихте казали на своите зрители?
Благодаря.

Благодаря?
Да. Знаете ли, веднъж играех със синовете си на импровизирани гатанки. По-големият ми син беше на 4 години, дойде редът му да зададе гатанка: « Оранжево е, но не е краят на вечерта. Ярко-оранжево е, но не е слънце. Това има опашчица, но не бяга». Аз, разбира се, отгатнах, че това е морков, но вече ми бе омръзнало да играя детски игри, и реших да задам толкова лесна за него гатанка, че да му стане скучно и да отиде да се занимава с други работи: «Това е част от тялото, с която хората слушат». И синът ми незабавно отговори: «Сърцето»… Отговорът му измени много неща в мен. Така че, благодаря за това, че много хора слушат сърцето си, слушат този Бог, който живее в техните сърца, каквото и да правят.

Благодаря и за това, че човек чувства тази енергия, която се влага в платното, значи, човек развива този механизъм, който отговаря за чувствата, мислите и съзнанието, значи, има с какво да чувства. Значи, аз не напразно рисувам (усмихва се). Благодаря!

Интервюто е любезно предоставено на Портал12 от Художествена галерия - гр. Балчик