Нисаргадатта Махарадж: Човек не е нито тялото, нито дори съзнанието, а неназовимото състояние на тотална потенциалност

Цялото ‘съществуване’ е непрекъснат процес на обективизиране. Ние съществуваме само като обекти един на друг и като такива само в съзнанието, което ни познава. Когато обективизацията престане, както в дълбок сън, обективната вселена изчезва.

Докато човек си представя себе си като отделна същност, личност, той не може да види цялостната картина на безличностната реалност. А идеята за отделна личност е поради илюзията за пространство и време, които сами по себе си нямат независимо съществуване, тъй като са само инструменти, просто среди, за да направят проявлението разпознаваемо.

По всяко време само една мисъл, чувство или възприятие може да бъде отразено в съзнанието, но мислите, чувствата и възприятията се движат в последователност, създавайки илюзията за продължителност. А личността възниква просто поради памет – отъждествявайки настоящето с миналото и проектирайки го в бъдещето.

Мисли за себе си като за моментен, без минало или бъдеще, тогава къде е личността? Опитай това и открий сам. В паметта и очакването, които са в миналото и бъдещето, има ясно усещане, че има умствено състояние, което се наблюдава, докато в действителността усещането е преди всичко за това да си буден и присъстващ – тук и сега.

1. В изначалното състояние господства аз съм, без никакво знание или обусловеност, без качества, без форма или идентичност.
2. Тогава, без видима причина (освен, че е природата ѝ да го прави), възниква мисълта или концепцията аз съм, Безличностното Съзнание, върху което светът се появява като живо съновидение.
3. Съзнанието, за да се прояви, се нуждае от форма, физическо тяло, с което то се отъждествява и така слага начало на концепцията за ‘робство’, с въображаема обективизация на ‘аз’. Всеки път, когато човек мисли и действа от гледната точка на това себеотъждествяване, може да се каже, че е извършил ‘първородния грях’ на превръщане на чистата субективност (безграничния потенциал) в обект, ограничена актуалност.
4. Никой обект няма собствено независимо съществуване и следователно един обект не може да се събуди от живото съновидение; и все пак — и това е шегата — илюзорният индивид (обект) търси някакъв друг обект като ‘Абсолюта’ или ‘Реалността’ или каквото и да било.
5. Ако това е ясно, човек трябва да се обърне и да се върне, за да открие какво е бил изначално (и винаги е бил), преди да се появи съзнанието.
6. На този стадий идва ‘пробуждането’, че човек не е нито тялото, нито дори съзнанието, а неназовимото състояние на тотална потенциалност, преди пристигането на съзнанието (в съзнанието, това състояние, с каквото и да е име, може да бъде само концепция).
7. И така кръгът е пълен; търсачът е търсеното.

Контактът на отделния човек с осъзнаването на Абсолюта може да се осъществи само когато умът ‘пости’, така да се каже, тъй като тогава процесът на концептуализиране престава. Когато умът е тих, той отразява Реалността; когато умът е абсолютно неподвижен, той се разтваря и остава само Реалността. Ето защо, казва Махарадж отново и отново, е необходимо да бъдеш едно със съзнанието. Когато умът пирува, Реалността изчезва; когато умът пости, Реалността влиза.

Осъзнаването, посочва Махарадж по още един начин, когато е в контакт с обект, физическа форма, става свидетелстване. Когато в същото време има самоотъждествяване с обекта, такова състояние става ‘личността’. В Действителност има само едно състояние; когато е покварено и опетнено от самоотъждествяване, то може да бъде наречено личност (Вякти); когато е оцветено от чувство за битие, произтичащото съзнание става ‘свидетелстването’; когато остане в своята девствена чистота, неопетнено и неоцветено, то е Върховното, Абсолютът.

Необходимо е да бъде ясно относно разликата, макар и теоретична, между осъзнаването на Абсолюта и съзнанието, в което се появява вселената, ни уведомява многократно Махарадж. Едното е само отражението на другото. Но отражението на слънцето в капката роса не е слънцето. В отсъствието на обективизация, както в дълбок сън, видимата вселена не е, но ние сме. 

Ако нямаше концепции за време и пространство (самите време и пространство очевидно не са обекти), ‘нещата’ нямаше да бъдат доловими и нещата нямаше да бъдат ‘неща’. Ако нямаше пространство-време (няма минало, настояще и бъдеще), как би могло да има някакви явления, някакви събития?

1. Без концепцията за пространство-време проявената вселена нямаше да бъде сетивно доловима; и следователно всички събития, основани на причина и следствие и разширени в пространство-времето, също трябва да са само концептуални;
2. Ако проявената вселена е само привидност (в отсъствието на съзнание вселената не може да съществува сама по себе си), тогава проявената вселена е отражението на нещо, което присъства само по себе си;
3. Тогава феномените са обективния аспект на ноумена, цялостната потенциалност — цялостността на познатото в безкрайността на непознатото. Съзнанието не може да бъде използвано, за да трансцендираш съзнанието и следователно нещото, което е само по себе си представлява външния параметър на възприемане;
4. Ноуменът — това, което е — може само да бъде и може да бъде само сега. В отсъствието на концептуалното пространство-време не може да има абсолютно никакво ‘къде’ или ‘кога’, за да бъде което и да е ‘нещо’. Сега, когато виждаме, че ‘светът’ (в който проблемите трябва да бъдат решени) е само привидност, нека се върнем към всички аз и ти, за които се предполага, че трябва да решават проблемите на света. Преди да започнем да идентифицираме проблемите на света и да продължим, за да ги решаваме, не трябва ли да идентифицираме себе си?