Лиса Джерард – гласът, който сътворява светове

Началото на 90-те беше особено време. Желязната завеса се отдръпна със скърцане и започнахме да се гледаме със света с плахо любопитство. Музиката първа се престраши да влезе, но не й беше лесно. След половин век, доминиран от българска (и тук-там руска) естрада, в който Modern Talking бяха кажи-речи единственият полъх на упадъчно западно влияние, бяхме зажаднели за всичко, което светът можеше да ни предложи. Записваха се и се презаписваха касетки – почти апокрифно, а „новата музика“ можеше да се открие и купи само в новопоявилите се метъл шопове. За съжаление, жанровото разнообразие там не беше особено голямо и моментите, в които душата се умори от жици и куфеене, оставаха тихи и празни.

Някъде по това време открих личната си съкровищница – сергия (точно сергия си беше) за музика близо до Софийския университет, на спирката на Народната библиотека. Нищо особено – слаб тъмнокос мъж на средна възраст, сгушен в протритото си яке, пред него подредени касетки и малък касетофон, от който звучеше музика. Странна музика, различна, непозната за закърмените ни с дует Ритон сетива. Музика, която ме подмамваше като кораб, хоризонт, далечни земи. Спирах и се заслушвах всеки път, когато минех покрай него, и почти винаги си тръгвах с касетка. Човекът не беше просто продавач, имаше богата музикална култура и разказваше за изпълнителите интересни неща, които жадно попивах. Така се запознах с Рави Шанкар, Ян Гарбарек, Ануар Брахем, Лорина Маккенит, Morphine и Portishead… сигурно има и други в кутията ми със стари касетки.

Един ден някакъв неземен женски вокал ме дръпна и ме закова пред сергията. Стоях там и слушах, забравила, че бързам, че е студено и парите ми са на привършване. Този глас ме омагьосваше и не ме пускаше да си тръгна. Кристален, чист и божествен, той сътворяваше светове и цивилизации, печелеше войни и разливаше покой. Dead Can Dance беше групата, а жената с божествения глас се казваше Лиса Джерард.

Излишно е да казвам, че си купих касетката и в следващите месеци и години я въртях на стария си касетофон, докато се разпадна. Музиката ме поглъщаше и превръщаше мизерната ми студентска стая в храм, в средновековен панаир, в картина на Бош, в необятни поля от мрак и озарение. Цялата история на света беше в нея.

Години по-късно чух Лиса отново в саундтрака на филма Гладиатор. И плаках – от невъзможната, непоносима красота на този глас, който ме разпилява на клетки и после отново ме събира. Мечтата ми да я чуя на живо се сбъдна миналата година, когато дойде в България и направи фантастичен концерт с Мистерията на българските гласове. Изглеждаше, че няма какво повече да искам.

Силата на мечтите обаче е в това, че могат да се сбъдват отново и отново, всеки път по-истински и по-красиви. Защото Лиса отново е тук – през март, в съвместен проект с диригента Йордан Камджалов. Заедно с основания от него Genesis Orchestra ще представят "Симфония на скръбните песни" по Хенрик Гурецки.

Признавам си, че когато попаднах на тази информация, не знаех кой е Гурецки, а от това, което бях чела за Камджалов, имах впечатлението, че е ексцентрик и визионер, който не се страхува да експериментира и да разчупи нормите с размах, какъвто малцина си позволяват. Вътрешното ми усещане ми казва, че когато човек с такава широта на погледа и духа се срещне с извънземния глас на Лиса Джерард , няма как резултатът да бъде обикновен и посредствен. Нарича се синергия – силата на обединените таланти да разместват пластове и да извеждат сътвореното на ново, по-високо ниво със своя магнетизъм. На фона на културната и музикална интонационна среда в България, която се люлее между Балкантурист, Балкантон и балканска чалга, такова разместване на пластовете може би е рисковано, но повече от необходимо и желано. Защото по някакъв начин отново се върнахме в началото на 90-те и вкусовете ни се свиха до песни „за на маса“, а малкото островче на слушащите класическа музика е замръзнало в капсулата на елитарното си високомерие. Но дълбоко в себе си всички жадуваме свобода – свобода на духа, свобода в класиката, свободата да не се страхуваме да бъдем различни.

Тази свобода ни позволява да открием красотата дори в скръбните песни и да я превърнем в катарзис и просветление. Всеки от нас има нужда от своята лична музикална съкровищница, която да разшири хоризонтите му, да му открие нови светове и да го накара да мечтае – независимо дали е сергия с касетки на спирката, или грандиозен симфоничен концерт.

Датата е 14 март, мястото – зала 1 на НДК, събитието - „Симфония на скръбните песни“ на Хенрик Гурецки в изпълнение на Genesis Orchestra и Лиса Джерард под диригентството на Йордан Камджалов. Аз и свободната ми душа ще бъдем там.