„Само когато мислиш правилно можеш да вярваш в Бога. Господ има едно лице, но са хиляди отраженията на това лице.”
„Ежедневно ние живеем в Бога, като сме изпълнени с любов към него, към себе си и към ближните. Ние сме обгърнати и изпълнени със светлината – мъдростта. И свободата – истината е, с която живеем в себе си.”
Според художничката, влагайки идеята за Бога в ума си, ние тръгваме по пътя, за да Го търсим. „Ние, вървейки по пътя на Любовта, Мъдростта и Истината, придобиваме Неговите качества и се сливаме с Него. И откривайки Лицето Му, ние разбираме, че това е, което сме търсили винаги. „От човек, който търси и опознава Бога, се излъчва живот. Човек непрекъснато трябва да поддържа вътрешната връзка с Бога и Христа. А в Бога е щастието, блаженството, разумността. Имаме право само на Бога да служим. Бог е един, но в различните религии са му дадени различни имена. Едно от най-големите престъпления срещу Бог е фанатизма”, убедена е тя.
Родила се е в Стара Загора, когато татко й е служил там като офицер. Майка й разправяла, че всеки обед той се връщал от казармата, вземал я на ръце и я извеждал в градината – къщата имала хубава, голяма градина. Когато валяло дъжд вземал чадър и така, носейки я на ръце двамата се разхождали. „Получили подарък плетено бебешко кошче-люлка, но колкото пъти се опитвали да ме сложат в кошчето, съм започвала да пищя, все едно ме слагали на въглени. И махнали кошчето, купили ми количка. Разбрали, че това кошче било изработено в затвора.
Татко казваше, че предметите поемат мислите, чувствата на хората, които ги изработват. Излъчването, аурата на човека се попива от предметите. Дрехите, които носим също попиват и се изпълват с нашата аура”
казва художничката и си спомня още за татко си: „Татко създаде прекрасна градина към къщата ни. Той много обичаше цветята. С някаква особена любов и нежност се отнасяше към тях, възхищаваше им се от цялото си сърце. Казваше, че
цветята са децата на ангелите
Когато мама и татко купиха къщата, татко сам се зае да организира и подреди градината. Начерта план как да бъдат лехите и ги огради с червени тухлички. Пътечките посипа с пясък и посади цветя във всички лехи. Но го направи, после разбрах, така както са астрологичните изисквания. Например кръглата алея беше цялата с бели цветя. Това беше във връзка с луната. Най-любимото цвете на татко беше розата и той засади около петдесет корена рози с най-различни цветове. Толкова красиво цъфтяха! Градината беше станала като райска. Когато минаваха хора покрай оградата, се спираха и дълго гледаха вътре. А какво благоухание се разнасяше. Имаше и славей – любимата птица на татко и през май ни омайваше с вълшебните си песни.
Този дом на улица „Златовръх” 47 остава домът на нейния живот. В него прекарва живота си. Тук Петър Димков приема, а всички хора, които са идвали от цяла България, помнят този дом, който носи толкова здраве, вяра и сила на хората. „Когато дойдохме да живеем тук аз бях изкарала бронхопневмония и още кашлях” разказва Лили Димкова и си спомня как всеки ден татко й я хващал за ръчичка и я водел в гората към Борисовата градина, която е на няколко минути от къщата им. „Разхождахме се много. Никога няма да забравя тези разходки. Татко беше прекрасен разказвач.
Той ми разказваше чудесни приказки – за гномчета-джудженца, които са духовете на земята
и на мен ми се струваше, че ги виждам в гората; за селфидите – духовете на въздуха, за уиндините – духовете на водата, за русалките, за саламандрите – духовете на огъня. За всички тях слушах вълшебни приказки. Говореше ми за елфите, които са в цветята и аз разговарях с цветята и мисля, че ги виждах и говорех с тях. Казваше ми колко трябва всичко да се обича в гората, колко трябва да пазим тревичките, цветенцата, никога да не късаме листенца, цветенца, защото тях ги боли и те са живи. И че всичко е живо и разумно в природата. И камъчетата са живи, и тях не трябва да ги ритаме, а трябва всичко безкрайно, безкрайно да обичаме, защото всичко това е творение на Бог, а той е нашият възлюбен баща, който ни обича, който се грижи за нас.
И в мен растеше тази безкрайна любов към всичко живо – и растения, и животни, и хора. И най-много към татко, към мама, и най-, най-много към Бог.
Татко не само ми разправяше приказки. Четеше ми приказките на Братя Грим, приказките на народите, на Андерсен. Най-много обичаш приказките на Андерсен, той също много ги обичаше. Любими приказки ми бяха за Малката русалка и за Снежната царица с героите Кай и Герда. Също и „Хиляда и една нощ”, която татко много ценеше. Винаги след това седях и ги рисувах, колкото можех тогава. Също така си спомням с много, много топлота и радост, как рано сутрин, когато се събуждах, се измъквах от креватчето си, вмъквах се при татко, лягах на ръката му и молех за приказка. Те винаги бяха поучителни, за доброто и злото, като неизменно доброто побеждаваше. А чудесните приказни герои вършеха своите невероятни подвизи в името на доброто. Това бяха чудни, чудни сутрини.”
Всяка сутрин, събуждайки се Петър Димков благодарил на Бога за новия ден, който му подарява и възможността да му служи, спомня си дъщеря му и споделя една от молитвите му:
„Благодаря Ти, Боже за всичко, което си ми дал и си ме научил. Благодаря Ти за големите благодати, които имаш към нас, ние те познаваме, че си всемилостив, всеистинен, всеблаг. Амин”.
Димков ходел на беседите на Петър Дънов. „Аз бях малка, за да ме води, но той взимаше винаги със себе си големия ми брат Любомир, който е имал това щастие да присъства на беседите на Учителя. Едно от основните неща, на които Учителя е учел, е било любовта към природата.
Всичко в природата, всички форми са символи на един вечен идеален свят
Лили Димкова рисува образи – факли. Образи, носители на огромен духовен заряд, незасегнат от вековете. Започва с митичния Орфей, след това Паисий, Патриарх Евтимий, Св. Иван Рилски, Йоан Кукузел, Св. Св. Кирил и Методий, Левски, Ботев, Смирненски, Вапцаров, Иван Вазов. Рисува главно техните лица, техните очи и чрез тях предава българската душевност. „Рисувайки ги, аз изявявах своето преклонение като човек и като художник пред величието на тези великани.
Понеже за мен всичко е светлина и движение – и тези портрети носеха това послание. През този период се приемаше само социалистическия реализъм, а аз рисувах духовната страна на човека и на природата. Това не се допускаше от цензурата, но аз казвах: „Ако Бог е решил, то той ще създаде условия изкуството ми да стигне до хората.” И така става. Има изложби в София, в страната, в Ню Йорк – в музея на Николай Рьорих, в Сан Франциско, Алжир, Мароко, Берлин, Виена, Будапеща.
Научих, че всичко идва на своето време, на своето точно време и затова трябва да бъдем спокойни и да знаем, че когато трябва, то ще дойде. Но ние трябва да работим, за да ставаме все по-чисти, по-изпълнени със светлина и любов, а да можем да поемем и да разберем истината, която идва.
Всичко това дължа на татко. Например за Левски си спомням той ми казваше, че той е в една от най-светлите сфери на духовния свят. Много ми е говорил за влизането ни в епохата на Водолея, на шестата раса – расата на божествената любов.
Сега живеем в преходно, ускорено време на ликвидация на вековна карма. Кармата, която сме разплащали по малко във всеки живот, сега ликвидираме в един. Затова страданията по цялата планета са така интензивни. Природните катаклизми – увеличени. Подготвя се влизането ни в епохата на Водолея, идването на шестата раса. Нашата пета, бяла раса е цивилизацията на усиления технически прогрес, на оръжията и насилието. Следващата епоха, на Водолея, ще възстановява светлината.
Тя ще бъде светеща раса, ще излъчва, ще дава светлина. Ще има форми на красота и хармония. Шестата раса ще донесе и постави като основа на живота абсолютната любов към Бог – космичния разум, разумно проявен живот на любов, разбиране и саможертва към ближните ни и към себе си. Основното при шестата раса ще бъде божествената любов и свобода. В шестата раса човек ще придобие ново сетиво. Космичното съзнание на Мировата Любов ще се прояви чрез славяните, особено в русия, и оттам ще се пренесе към други народи. За шестата раса се подготвя нов континент в Тихия океан.
Георги Петров
Арамон