Лечителят Емил Елмазов ни напусна, за да помага от Горе

Лечителят Емил Елмазов ни напусна. 

Създател на природния резерват Билкария, в Габровския балкан; eдин от най-сериозните и задълбочени изследователи на билките и лечебните растения в България. Д-р Елмазов е възкресителя на отглеждането на лимец в Европа, известно още като зърното на Христос.

Емил Елмазов е първият българин разкрил тайни от Богомилския Зелейник, а в началото на 2019-а година за първи път разкри тайни Ватански и Глаголически формули за изцеление, за които сам каза, че са били забранени досега, но вече времето е сгъстено и следва хората да имат достъп до тях. Самият той съзнаваше, че това може да му струва живота, но предпочете да спаси другите - всички търсачи на Любовта и Истината.

"Защо живях– на пръсти ще броя:
една любов и две души от нея преродени,
една гора и тайни знания за дивите цветя –
на хора подарени,
разгубени приятелства по пътя
и сам, тъй много сам – без Бог и брат,
край майчина тъга за тях,
залостен в този свят... защо все пак живях?"

Емил Елмазов

ВСИЧКИ ВИДЕО КЛИПОВЕ и СТАТИИ от ЕМИЛ ЕЛМАЗОВ


Последното видео на Емил Елмазов:




РЕСТАРТ

Тя, зимата, към огъня ме връща:
„Седни, поспри, дъха си усмири,
заринала съм в преспи пътища, коли.“
С отишлия си брат и с недошлия Бог
камината ме среща.
Защо живях– на пръсти ще броя:
една любов и две души от нея преродени,
една гора и тайни знания за дивите цветя –
на хора подарени,
разгубени приятелства по пътя
и сам, тъй много сам – без Бог и брат,
край майчина тъга за тях,
залостен в този свят... защо все пак живях?
Какво до тук ми стига и не стига?
Какво проспах, коя пътека не изминах,
кои морета не преплувах,
за да не страдаш още, мамо!
И колко върхове останаха ми само
да висят на картини по стената,
(но не и като белези от раници по мойто рамо) –
мечти на гвоздеи, консерви светлина
във раницата на душата. Земьо, Земьо,
родилнице, кърмилнице велика,
злощастна погребалнице,
не е ли рано, даже някак си и срамно,
в утробата ти хладна да се връщам,
(че аз не съм започнал да живея!)
и после пак из тебе да излизам,
училището да повтарям, за да проумея...
Защо, какво и как така?
Дете съм ти и тъй ще питам.
Защо не ме привлича, моля те, кажи,
една тъй дългичка почивка!
А пък не жали мойта старост
по младостта игрива на света,
макар такъв да е реда...
Защо не искам пак да се родя
веднага след като умра
и Пътя Същи да измина,
нали съм бил от Всичкото
частица неделима...
Това е, Господи,
реда си искам сякаш да подмина
и тука да съм в старост свята
и догодина, до амина.
Тука да съм, тук, тук, тук...
Защо, не знам защо,
душата ми при тоз въпрос примира.
Тук обич земна винаги не стига,
но жажда, жаждата навсякъде прелива
а тя във зимата на старостта е страшна сила,
сила страшна, никога неутолима,
от нея и Вселената e наранима...

Тя, зимата, към огъня ме връща.
Във люлката на пламъчната сила всемогъща
сънувам в Нова пролет с Нови хора Нова среща!
И това невероятно възкресение без смърт,
и тази жетва без сеитба във пръстта,
и тази ангелска игра, окрилена от детска глъч,
избягала от всяка днешна жлъч,
притулена в уханна мараня над цветовете –
невестината твоя дреха, Майчице Земя.
Това да бъде моята съдба! Да бъде това!
Рестарт, о, Господи! Сега и тук.
Рестарт на този връх, а не след много върхове.
Рестарт във този век, а не след векове!
Ее-хооо! Ее-хеее...
Рестарт на таз Земя, а не на други светове!

...Познатото до болка ме прегръща.
Отвъд ли вече съм
или не знам къде се връщам...
Ех, тази дълга, дълга зима,
приятелка на моята камина –
ревнуват ме еднакво те от пролетта.
А май далеко си е тя.
Благодаря ти, майчице Земя,
благодаря, че бавно огънят догаря,
че е велико да подремнеш до жарта.

Емил Елмазов