Кеазим Исинов: Борбата между доброто и злото е на най-високо ниво, ще има голямо прочистване

Свети Йоан Кръстител, Орфей, Боян Мага, Преподобна Стойна – грееща светослосянка, бликове от златна светлина, икони на живи и влюбени хора в райски и земни светове - разглеждам платната в ателието на Кеазим Исинов – разказвача на приказки, изваяни с четка. Обявен през 2005 г. за художник на хилядолетието. Казва за себе си, че е космически човек, че не го интересува кой какъв е, важното е каква е душата.

„Животът може да бъде вечен. Аз утре може да си отида, но аз съм абсолютно сигурен, че човек може да бъде вечен. Но трябва да си чист като брилянт, трябва абсолютно да се пречистиш".

Роден е на 7 април 1940 г. в Садовец, област Плевен, България. През 1968 г. завършва специалност живопис във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“, в класа на проф. Ненко Балкански. Освен с живопис се занимава и с малка пластика, скулптура и миниатюри. Първата му самостоятелна изложба е през 1971 г. През 1977 г. получава първа награда на Международната изложба в Габрово, а през 1981 г. – трета награда на живописната изложба по случай 1300 години България. Има над 30 самостоятелни изложби в страната и в над 10 страни по света. Носител на ордена „Св. св. Кирил и Методий“ за големи заслуги в областта на културата.

Преди години, когато правят филм за него, Вера Кочовска казва че двамата се познават от хилядолетия. И макар техниката да блокира в нейно присъствие, жената на художника записва онова, което казва за Кеазим голямата пророчица. Тя често се обаждала за да сверява прогнозите си с художника, понеже добре знаела за пророческите му сънища: „Той яха невидимия Пегас и ще дойде ден, когато ще го яхне в действителност. Кеазим Исинов лично, духовно го познавам от хилядолетия. Нямах право да го търся, докато не се яви сам. Мнозина не приемат прераждането, мнозина невежи го отричат. Както съм казвала на много учени по света  - в първата глътка въздух, в първият плач става прераждането. Но не докато плодът е в утробата. Кеазим е мой брат, ние сме се обичали много и сме били в една голяма царска градина. Аз съм била по-голяма от него и съм го помолила, както Ева, да откъсне ябълка. Но с откъсването той си пречупва гръбнака, заради което ме пребиват после. Кеазим е мой брат от хилядолетия насам. Това го знам аз самата отдавна, но и Ванга ми го е казвала. За мен Кеазим Исинов е свято име. Палитрата и четката… този дар му е даден от Бога“.
 

Г-н Исинов, през 2000 г. спечелихте конкурс в Холандия „1001 причини да обичаш Земята“ и Ви обявиха за художник на хилядолетието - измежду картините на 32 000 художници от цял свят избират Вашата. В България обаче никой не обръща внимание на наградата Ви, как си го обяснявате?

Знаете какво е злобата, тя ни пречи във всичко, но мен това не ме смущава, аз си работя. Човек трябва да изкорени злобата в душата си и тогава ще има и хармония, иначе сме обречени. Може да звучи идеалистично, но друг път няма. Сега времето е много сгъстено. Борбата между доброто и злото е на най-високо ниво. Получаваме шамари, защото не сме си научили уроците, затова и ще има голямо прочистване и катаклизми. Преди време хората имаха много близки отношения с роднини, с комшии, имаха общи празници, общ Байрям, общ Великден, сега е отвратително. Тръгнали сме по едно течение, което ни влачи и не знаем къде ще ни отнесе, а трябва всеки да се обърне навътре към себе си. Аз се стремя да контактувам с природата и да доставям радост със своето изкуство. Знам, че духовното начало ще надделее над материалното.

Кой Ви отвори очите за духовния свят?

Още в детството, в родното ми село Садовец, когато бях 4-5-годишен, баща ми ме взимаше на гърба си и ме водеше в една къща, където се разказваха приказки. Друго си е да живееш сред такива мъдри хора. Аз съм закърмен с легенди, приказки, предания. Нямаше радио, нямаше телевизия и интернет, имаше газена лампа. За жалост сетивата на днешните деца са притъпени и това ще се отрази много в бъдеще. Бях постоянно на полето с родителите си – те жънат, а аз, когато бях съвсем малък, наблюдавах облаците и виждах разни неща в тях. Когато пораснах и вече имах сили да работя, започнах да си изкарвам хляба, като ходех да жъна, да копая и какво ли още не. Като учех в художествената гимназия през ваканциите, също ходех да жъна. Спомням си, че жънехме и смрадлика, а тя беше много красива – цветовете й се променяха от зелено, през жълто, оранжево, червено, карминово, всичко плуваше в цветове. Тази красота и природа, сред която съм израснал на село, изцяло ми е помогнало и ме е вдъхновявало в творчеството ми. Неслучайно имам голяма серия картини – „Плодородие“, „Жени с хлябове“, „Гроздобер“...

Връзката със земята за мен е най-важна. Неслучайно получих именно тази награда, която се казва „1001 причини да обичаш Земята“.

Образът на Преподобна Стойна присъства често в картините Ви, с какво Ви вдъхновява народната светица, която е левитирала?

Как няма да ме вдъхновява? Та тя е може би най-чистият човек, който се е раждал по нашите земи. Тя е като един брилянт, но ние обикновено не можем да си оценяваме хората. Такива са и Петър Димков, Петър  Дънов, Свети Иван Рилски и Боян Магът.

Срещали сте се с Владимир Димитров-Майстора, какво си спомняте от срещата с него?

Когато бях на 14 години – първи курс в художествената гимназия, класният ни ръководител каза, че ще отидем на гости на Владимир Димитров-Майстора. Той живееше до кино „Левски“, близо до парка „ В. Заимов“. Беше време, в което нямаше никакви плодове, а той ни посрещна с една тава с големи ягоди, а ние гладни деца, от селата... Запомних, че ни показа рисунки от войната, рисувани с перо. След време пак го срещнах, идваше откъм „Св. Александър Невски“ – като един светец се движеше, почти левитирайки и с бяла брада.  Неслучайно съм го нарисувал, усетил съм го.

Точно Майстора казва, че Бог живее навсякъде - в звездите, в растенията, в животните. Какво е Бог за вас?

Бог е и в едно цветенце. Една от големите грешки днес, е че човек все по-рядко започва да вижда красивото в природата, във всичко това, което ни е дал Създателя. Близо до моето студио има една много красива поляна с цветчета. Винаги, когато минавам около нея, спирам и ги наблюдавам, и това ми действа положително. А повечето минават и никой не си вдига главата да погледне хубавите дървета и цялата тази красота... Като слепци са. А всичко това ни е дадено за радост - птиците, дърветата, облаците... Зазяпали са се в телефоните. Нямам нищо и против тях, но трябва да има хармония, равновесие, да се задвижва духовното. Бог е във всичко. Всъщност Бог не може да се опише, той може да се усети, само че за да се случи това, трябва да навлезеш много навътре в себе си, защото Бог е в нас. Мисията на човека е да върви нагоре, нагоре, за да стигне до ангелите, до архангелите.

Ние трябва да бъдем помощници на Бога, а ние тръгнахме надолу. Най-големият философ – Лупелий, роден през IX век, е доказал, че човек може да има вечен живот. Казва, че смъртта и болестите са обида за човека. Аз дълбоко в себе си усещам това нещо.

Казвате, че на човек му трябва малко?

Много малко даже. Познавам човек, който изкара 70 дни на вода. Но по тези теми трябва да сме внимателни и да не говорим много. Ако не вярвам дълбоко в себе си, че съществува вечен живот, животът няма да има никакъв смисъл. И дядо Петър Димков, когото познавах, ми каза в един от разговорите ни, че вече прераждане няма да има, че идва друга епоха. Както и че който има да си плаща, ще си плаща още сега – това, което прави сега, и това, което има да плаща отпреди. Защото сега нещата се развиват много ускорено. Знаете ли, познанието може да се използва в положителен и в негативен план. Ако го ползваш за добро, е хубаво, но сега цялата планета е пренатоварена от оръжия и бомби.

Коя е истинската духовна работа?

Без значение какво работи човек, да го прави с любов. Един стол да направиш, картина да нарисуваш или музика да сътвориш, само да е с любов. Да взимаш от сърцето си и да влагаш там. Тогава ти помагаш и на другите, и те усещат, събуждаш това, което е заспало. Спомням си как преди години с жена ми, Бог да я прости, ходехме да реставрираме едни църкви. Една сутрин чух хазяите, при които бяхме отседнали, че се тюхкат какво ще правят с житото, кой ще го ожъне. Отидох и ги попитах имат ли хубав сърп. Дадоха ми го и аз така жънах, все едно че рисувах. Направих го с голяма радост, така както отдавна не бях жънал. Човекът се смая, защото ожънах сам и двата декара. Това е основата – всяко нещо да го правим с радост и с любов, а не насилствено. Защото всяко нещо излъчва, нали знаете? И това, което е вложил Майстора, и то излъчва.

 Откъде идва дарбата Ви?

Някога една ясновидка ми каза, че в мен има много художници. Може би затова мога да рисувам както поискам. И не могат да ме определят, защото хем съм класик, хем съм неокласик. Мога да рисувам в импресионизъм, в примитивизъм, наивизъм и т.н... А когато преди години започнах да рисувам с маслени бои, усещах, че съм го правил и преди. Беше ми познато.

Освен Орфей, когото сте рисували стотици пъти, Боян Мага също присъства често в картините Ви, защо Ви е интересен духовният водач на богомилите?

Няма нищо случайно. Петър Димков ми каза за Боян Мага, че е бил велик посветен в Делфийския храм, учил в Магнаурската школа, че е бил във връзка с великите разумни същества на Космоса и се ползвал от тяхната сила и подкрепа. Познавал е скритите сили на природата и ги е използвал за благото и доброто на хората. Можел е да лекува всички болести и да възкресява мъртви. Освен това е бил господар на формата и можел да става видим и невидим, да се пренася на далечни разстояния и да става вълк или нещо друго. Това не се придобива в един живот. Богомилите са много важни за нас, българите. Заради гоненията срещу тях, сега ще си сърбаме попарата.

Какво бихте казали на младите художници?

Няма да забравя като бяхме в Холандия и гледахме много картини – Рембранд – „Нощна стража”, и други страшно големи картини, и изведнъж се спирам и гледам една много малка картинка, гледам и не мога да разбера какво е това – то приличаше на отрязан праз лук. После разбрах, че това е един зеленчук - аспержи. Преди това не знаех какво е аспержи. Но като го видях там, и се зачудих как може в такова простичко нещичко да направиш такава магия. Каква е тая светлина, как го е одухотворил така? От нищичко е направил нещичко. Картината може да бъде голяма и много силна, а може да бъде и голяма и нищо да няма в нея. Но може да бъде и мъничка, обаче целият Космос вътре да е събран. Този човек беше успял да вкара Бог в аспержито. Всяко нещо е еднакво важно, щом е от Бога. А ние какво правим? Ще ритнем тоя камък, ще отсечем това дърво и въобще... оставам без думи.

От 60 години се занимавате с йога...

Да, още когато я мислеха за секта. Благодарение на йога се научих на търпение. Йогата ме научи да издържам на най-невероятни условия. Примерно, никой днес няма да вземе да рисува натъмно или натясно, а мен това никога не ме е интересувало. Точно в най-трудните условия направих невероятни картини. Не трябва никога да се извиняваш, че нямаш условия, нямаш бои, нямаш това, нямаш онова. Всичко това е ала-бала. И до днес се занимавам с йога и това ми дава сили да продължавам и с Божията помощ продължавам така, все едно сега започвам да рисувам.

За какво сте благодарен?

За съпругата, която беше до мен. Тя беше уникат, чист брилянт, много духовно издигната. Тя дойде, за да мога да създам това творчество. Отиде си на 70 години, а беше чиста като дете. Цялото ми творчество е благодарение на тази чистота и това излъчване, които имаше. Господ ни е събрал. Тя ми каза следното: „Ти отдавна ме преследваш, още като бях придворна дама“. Тя е била придворна дама някъде в северните страни, а аз съм бил военен, с голям чин. Познаваме се отпреди. Това е. Значи не е било случайно.

Кое е по-силно - видимото или невидимото?

Невидимото. Днес познанието е впрегнато в материалното, но това ще ни отведе до задънена улица. И колкото повече искаме да притежаваме, толкова повече проблеми имаме. Ето, имаме мобилни телефони, интернет, но нима намаляха убийствата, грабежите? А тероризмът? А войните? Трябва да има равновесие между материалното и духовното. И дори духовното да бъде винаги по-високо. Трябва усърдие, много воля и добри мисли.
 
 
Интервю на Драгомира Иванова