Как безверието се огледа в лъскавата опаковка на абитуриентските балове на 24 май ?

Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: "Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая голяма борба? Коя страна да взема тогава?" Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително.

24-и май, като свещен ден на българските букви, който следва да е празник на културата, духовността и словото, бе за съжаление отново заместен в българското медийно пространство с мимолетни сцени от ежедневието - балове, лъскави коли, скандали...Централен фокус зае темата за абитюриентът, който бе оставен от своите съученици да пътува с метро, за да стигне до хотела, където се празнува.

Общественият съд бързо се произнесе из цялото медийно пространство и отсъди кой е крив и кой е прав в изнесената фактология. Хищните медии, в стремежа си за намиране на бърза сензация и пиков интернет трафик, светкавично се активизираха, разнищиха цялото действие и отново бяхме заклеймени, като: най-лошата нация и държава, с най-лошите подрастващи! През това време, в тоалетните на столичните луксозни хотели, голяма част от екзалтираните студенти шмъркаха бял прах, пушеха цигари с трева, а прозорците на балните зали се тресяха от дисхармоничните звуци на чалгата. Вместо празник на съзнаването на важността на отминалия ученически период и започващите нови предизвикателства, баловете се превърнаха в олицетворение на пошлостта, грубия материализъм и липса на ценностна система и добродетели.

Защо нито една от тези обществени медии не вникна по-дълбоко зад паравана на това "празнуване" и случката с изоставеният ученик, вървящ под дъжда за да хване метрото? Защо се възмущаваме, като обществото толерира и пази както с остри зъби , така и с пълна пасивност статуквото в образованието, в семейството, в политическата система, във фалшивите ценности, в обществото ни като цяло?

Ако съдим тези деца, то ние съдим себе си, защото пропуските във възпитанието са отговорност на всеки. Подложени на изключително масирана пропаганда и изкривяване на ценностите през конвенционалните медии, те наблюдават отстрани, чуват, виждат и попиват всичко, което им е определено като "добро", "правилно" и "нормално".

Случайно или не, докато разсъждавахме, какво и как да напишем по темата в противовес на това, което се изля в обществено пространство, ни попадна лекцията “Мистика и Безверие” на Николай Райнов , изнесена в София през  1919 г.

Отделете време, не четете през редовете, както често ви с случва в хода на забързаното ежедневие, защото написаното е толкова актуално и сякаш дава дълбоките отговори на ситуациите, които наблюдаваме и на които толкова много се възмущаваме, но бързо ни минава и я караме в статуквото, до следващата грозна сцена и следващото осъждане!



Николай Райнов Из “МИСТИКА  И  БЕЗВЕРИЕ”
(Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)
Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора.

Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната "златна средина", легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но в същност се никак не интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го.

Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят  от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги  - личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.

Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът - също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста е да определим вътрешните белези, които отличават ездиния от другия.

Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо. Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея - ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг - и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство,  - и казват: "Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят  - всичко е измама". У други пък бликва - светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората, е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче. Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към  тоя полюс, ту към оня. Ние - тези в мрежата - може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас, и че от нашето участие зависи тържеството на едните, или на другите.

Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?

Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът - творец. Ако досега мистиката е била  зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея - а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно "амин". Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник?

Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет: има и такива люде, но не ми е за тех думата. Също тъй безверник не е оня, който казва: "Няма нищо на тоя свят; дори сам аз - или съществувам, или - не". Тоя човек е луд. Не говоря за луди. Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога. А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.

Мистикът вижда в световните прояви и в съществата населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало. А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото - който казва "дух", той казва "безсмъртие", а безверникът не признава  безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: " Аз не позволявам да се възкресяват мъртви". За него няма Бог: той желае - сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателствува, той да съди, той  да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкия копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги   - с истината: вън от него няма истина, няма действителност.

Мистикът се стреми да създава, а не -  да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече - да го озвери.

На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителаната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор.

Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над "суеверията", над "сектанството".  В същност, не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма.

Безверникът се презрително усмихва:"Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите... кажете нещо по-сериозно или затворете уста". На тоя полюс не стоят малцина; напротив - мнозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричат духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ.

Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело; нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и  в ония общества, които се смятат за плод на  спиритуалистичен възглед.

Но има хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието, - ония големи сърца, които показват само обичта. Не са ли - великите творци досега - творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи, -  не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдяли, че личността е искра от божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на бащинска обич и го води една силна любяща Ръка?  Такъв е възгледът на мистика и днес. Той чувства, че е брат на всички, защото у всички люде кипи все тоя божествен живот, неосъзнал още себе си, всички са изблици на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония които са върхове на човешкия върховен напредък, твърдят това. Не е важно, дали атомът, или енергията са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са отделни състояния на божествената дейност, отделни прояви на божественото естество, което ни се показва в тоя или оня  свой вид: било като вещество и сила, било като живот, било -  най-сетне - като съзнание.

Бог обитава у всички, твърди мистикът, ала не всички съзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание; сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната.

Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми да  се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука  от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябва да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава. Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълга време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. Затова учението за прераждането се вижда на мистика неизбежна логична последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване.

За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия, син - кога на тоя народ, кога - на оня, кога на една, кога - на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Но това не е произволно. То се не налага от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Ако в миналия се живот се е стремял към нещо добро в тоя той се ражда при добри условия и миналият опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности.

И ето - мистикът извлича късата мъдрост: "Посей помисъл - и ще пожънеш навик; посей навик  - и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба". С една реч - "каквото посееш, това ще пожънеш": древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистника светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своя син; Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници.

Такова е гледището на мистика. Той се радва на всичко светло у човека и го насърчава; за мрачното, напротив, скърби; но никога не презира никого, дори престъпника, когото от сърце съжалява, защото го боли за него като за нещастен заблуден брат, подмамен от  пъклени сили; той страда с него, той вини себе си, че не е навреме видял раната на сърцето му, за да я излекува. Той не е песимист.  Той не предрича на човечеството гибел, а  - светла бъднина.

Когато чете книга, когато слуша разговор или музика, когато греда картина или зрелище, той е цял в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво,  сърцето и умът му се разтварят за положителното, със симпатия следят мислите,  образите или звуците, - сякаш е сам седнал с него. Той не среща с предупреждение  и враждебност новата книга, новото убеждение, новата картина; не: той умее да се слива с другите,да се отъждествява с тях, затова всичко буди у него любопитство и му носи по нещо ново и важно.

А характерна черта е за мистика, че той забравя себе си, че живее за другите, че чувства и преживява с тях. У него не ще видите позата на лъжлив аристократ: напротив, той е прост, естествен, проявява се искрено и непосредствено; затова в делата и думите му личи истинска самобитност, която се на мнозина нрави. Без да осъжда човека, той му казва без страх истината в очите.

Мистикът също представя някои разновидности. И той не е винаги тъй  строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен  художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно - и се стреми да даде  на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката, като път към една безусловна истина, - оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ, или да му  направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот. Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки, към мирна и честита бъднина.

С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа - да се прояви духовното начало у човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял.Както виждате, тия два типа не лежат някъде далеч от нас. Единият предпочита истината и доброто на другите, а другият - себе си; първият копнее да се слее с Бога, а вторият мисли денонощно само за едно - да му бъде добре, да покори другите, да им се наложи, да ги направи роби на своята воля и авторитет. Те не са се родили вчера, няма да умрат утре. Тяхната история е дълга.

Нашият народ ги знае от миналото. Не бяха ли същински мистици Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, отец Паисий, свети Климент, Прличев, цар Самуил, цар Петър, черноризец Храбър, Йоан Екзарх и мнозина около тях? Не бяха ли мистици свети Йоан Рилец и тримата му съвременници  - все отшелници и духовни рицари? Каква е била ръководната мисъл на тия безкористни дейци, чието дело е златен плод на безпределна обич? Тяхната първа е било - да направят от нашия народ "Божие лозе и Божия градина", да  поливат и копаят почвата, из която ще поникнат плодоносни божествени клонове. Такива "Божии работници" са били и богомилите, представящи най - силното мистично движение, родено на нашата земя.

Между мистика и безверника се е водила винаги борба. Днес тя е особено силна. Изглежда, че наближава някакъв решителен час, съдбоносен за една от двете страни. Там, на полюсите се чуват странни викове, каквито човек не е привикнал да слуша.

Вие ги чувате: единият вика някакъв "бог от месо", бог в човешки образ, и зове людете да възстанат на бой в негово име, да пият кръв, да ядат плът, да убиват, когото видят. Другият, напротив, дава в името на човешкия род и на своята обич към него обет - да пази чисти помислите и поривите си, да прокужда всяка злина от сърцето си - и неговите дела да бъдат откровение на Бога пред хората.

Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас - които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност - ведно с човешкото стадо?

Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И, додето някои от нас обмислят, накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: "Ще ти  дам целия свят, и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му, - само падни и ми се поклони!". Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел?

Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това, оръжията им са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха - всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство.

Очевидно, свръхчовешки сили са нужни, за да се одържи победа. И неведнъж през време на нервната борба се чува Нечий глас - да запитва кротко, със скръбно състрадание: "Къде е брат ти?" А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: "Не го знам.  Нима съм  страж на брата си?" И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин…

Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: "Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая голяма борба? Коя страна да взема тогава?" Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително.

След бурите, които от години преживяваме, и за нас - българите - стана ясно, че първата нужда е да се внесе промяна в съзнанието, да се измени възгледът на човека. Опасността от материализма, от безверието, блесна. Религията е заменена с политическа икономия.
Ако голямата електрична лампа със своята ослепителна светлина има за назначение да озарява един студен свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно изобретение. По-честити ще сме под кротката светлина на вощеницата, с която нашите майки озаряваха в дните на детинството ни бялата стая, от чийто кът се благо усмихваше дървената икона.