Ириния Делина: Човек не може да оцелее духовно в Америка и Европа (ИНТЕРВЮ)

Представяме ви интервю на Бояна Андреева и Константин Кунчев, БНР с Ириния Делина.



Константин Кучев: Как съчетаваш всичко, с което се занимаваш. Пропуснах, разбира се няколко неща: също рисуването… понеже съм виждал и твои картини, и пътешествията, които… също много обичаш и да пътуваш?
Това не е някакво особено постижение. По-скоро, когато човек развие в себе си някаква дълбочина и стигне до тези така подводни реки могъщи, които текат във всеки един от нас, оттук нататък е въпроса на какъв език ще преведем тази вътрешна огромна активност и дейност.

Понякога ми е най-близък езика на рисуването, друг път поетичния език, но при всички случаи смятам, че човек отваря някаква врата към себе си, много по-близка до поезията и вече в зависимост от ситуацията и от състоянието, в което се намирам, избирам езика, на който в момента да се изразя. Аз смятам, че… може би най-важното, което бих искала да кажа, че всичко, което човек прави е всъщност един процес и е най-важен акта на творчеството, а не самият резултат, т.е. ако по някакъв начин съм успяла да покажа много лица и съм по един едновременно модерен и същевременно доста мистичен начин съм се опитала да се доближа до андрогинността в човека, защото аз смятам, че въобще във всеки човек има много жени и много мъже и ние сами разпознаваме себе си в определени роли, а и се чувстваме там най-добре, което съвсем не изключва в случая женствеността при мен като един основополагащ принцип, но като цяло епохата, в която живеем някакси се движи към тази андрогинност. За мен андрогинността е състояние на духа, докато в социален план това някак изпъкна по-скоро като един опит да се, малко да се обезличат половите разлики, да се обезличи старото разделение между мъжкото и женското във всичките му фундаментални характеристики. Има един опит за девалвиране на старите ценности.

Може ли да дадеш пример, като определение за старият вид ценности, в едно изречение? Какъв е старият тип мислене и какъв е новият тип мислене?
За мен старият тип мислене е преди всичко стил и морал, а това, което обидва от бъдещето е малко… Бъдещето е общо взето родина на нашите антиутопии, там където сме захвърлили бъдещите си грехове и сме ги… опитваме се да ги разпределим равномерно във времето.

И да ги изплатим?
Да ги изплатим, но и същевременно ги очакваме като нещо, което тепърва ще се случва.
В едно интервю говорите за Аз-а, всъщност за всеки един от нас, дали сме мъж или жена, подчинени на андрогинното начало, живее един Аз.

За този Аз, Вие казвате в едно интервю, говорите за разкрепостяването на Аз-а, но как може да го обясните този процес на разкрепостяването?
Първо, в Аз-а има много нива и колкото и да е противоречив Аз-а, толкова човек е по-интелигентен, значи човек трябва да развива всичките нива в Аз-а си, но от друга страна идва един момент, в който обществото изведнъж се оказва, че толерира в нас точно това закостеняло, вече малко умъртвено, леко остаряло его, т.е. обществото първо ни кара ние да се надпреварваме в състезаването на този Аз, а след това безкрайно трудно се откъсваме и трябва огромни духовни усилия, за да може да се освободи човек. Това е един двойнствен процес: от една страна не може без това, а от друга страна колкото човек е по-креативен, по-духовен, повече изследва себе си, толкова Аз-а става една обвивка, която трябва да се захвърли и то непрекъснато и непрестанно. В човека живеят едни вродени идеи. Това, което е Юнг, не Фройд, разбира се, защото цялата ни епоха е, за съжаление, под влияние на Фройд и белязана от знака на Фройд и на маркиз дьо Сад. Ние живеем в последиците на техните мисли, в материализацията на тяхното мислене, но аз вярвам в мистицизма на юнгианството, че текат едни подводни реки в нас, т.е. че творчеството ние го носим.

За съжаление обществото е това, което най-много пречи, то просто ни кара от едни вкаменелости да образуваме едни черупки от собствените си същности, в които живеем, в едни изкуствени, фалшиви представи дори за самите нас.

Защото много философи, свързани с развитието на духа, казват, че Аз-а трябва да се смалява, а всъщност Аз-а ни е и много потребен в този живот, за да бъдем някакъв вид творци в края на краищата?
Напротив, колкото повече човек израства духовно, толкова повече неговият Аз расте за сметка на неговото лично малко Его. Всички духовни традиции, източни и западни, говорят за това. Ще цитирам Майстер Екхарт, който казва, че само нисшите духом ще влязат в Царството небесно, т.е. ние трябва да се смирим, трябва по някакъв начин, това е западният тип смиряване спрямо божественото, спрямо по-голямото, защото творчеството винаги е някакъв вид контакт с някакви сили, които са по-големи от нас, с някаква реалност, която превъзхожда човешкото. С нещо, което е твърде човешко и същевременно ни потапя в съвсем други реалности, но в това отношение всички духовни традиции просто се сливат в един пункт, дали човек минава през нищото на Запада и през нищожността на човека, който е застанал пред великолепието на една идея и пред великолепието на космоса, пред великолепието на една творба или пред някакво вътрешно просветление… или пък Изтока, за който важи формулата – всичко, което виждаш, си ти. Там става едно тотално разтваряне на Аз-а. Нещата ги обяснявам все пак популярно, за да може да стане ясно, но при всички традиции обществото толерира тази част от Аз-а, която изключително играе защитни роли, механизми за защита и същевременно механизми за смаляване на нашата потентност и това е всяко едно общество, аз бих казала вече, че не вярвам в нито една обществена система, нито едно общество, нито в този либерализъм, нито в демокрацията като някакъв принцип. Просто всяко едно общество, според мен, е създадено с цел да санкционира индивида и да го постави в някакво подчинено положение.

В какво вярвате?
Най-важните проблеми някак са скрити от нас. Това е проблема за живота и смъртта, проблема за отвъд, проблема за смисъла. Прекалено лесно се задоволяваме с много малки неща, с малки решения, сами се смаляваме. Това не е природата на съзнанието. Вярвам, в това, че човечеството е в състояние да се събуди. Това за мен е като един хилядолетен сън.

Интересен събеседник е Ирина Делина. Тя ще продължава да ни разказва и споделя впечатленията си, свързани този път с живота в Америка....
Минаваме през възможно най-материалното. Минаваме през един огромен гърч, не говоря само за ситуацията в България, която според мен е много особена, и в която обществото е просто като в една тотална невроза, но пък има и други общества. Аз в момента живея в Калифорния, където нещата са дори много по-страшни, много по-тежки от тук. В едно безкрайно пренаситено общество, където материалното е абсолютно в култ и където хората буквално умират от преяждане, защото там всички възможни болести на планетата съществуват и те са свързани с един абсолютно развилнял се хедонизъм на материалното.

За мен Щатите, това е една държава на абсолютната шизофрения, защото там има едно абсолютно отчуждение, т.е. индивидите са много по-далеч от себе си, отколкото до себеподобните си.То всъщност това е смисъла на живота, да опознаеш себе си. Ние повече виждаме другите, а нас самите не можем да видим.

Константин Кучев: Всъщност като заговори сега за Америка, това щях да те питам, понеже знаем, че ти си от Родопите, този контраст, че сега живееш в един така пренаситен свят, в един може би лишен от духовност свят, разбирам, че така го възприемаш и ти, по този начин. Промени ли те този живот в Америка? Какви хора срещна там? Срещна ли също и одухотворени хора, които са част от тази борба между силите, за която също стана дума, една вечна борба, която се води?
Да, Америка беше голямо предизвикателство за мен, защото бих казала, че това е възможно най-обратната страна на всички мои желания. Явно съм имала някакъв урок, който трябва да науча. Срещала съм хора, с които… сприятелихме се със сина на един индиански вожд, била съм в научни среди, била съм в университети, временно участвах в един проект за изследване на вакуума, тъй като се интересувам от феномена на човека от всички възможни гледни точки, включително се занимавам и с квантови теории за съзнанието, тъй като квантовата физика в момента и теориите на съзнанието се оказа, че взаимно се обясняват и допълват. Неща, които са уникални и сме на границата на възможното и невъзможното, просто на човек не му стига нито логика, нито фантазия и трябва да направи някак някаква поетична връзка между тези две неща в собственото си съзнание, за да може въобще да се опита… не можеш нито само с интелекта, нито само със своето поетично желание да преживееш тези реалности и да пребиваваш в тях. По много особен начин се чувствам, малко като преродена. Изглежда авантюристичният дух в мен е бил много силен, защото общо взето устоявам на всички предизвикателства. Преживяла съм Америка… тръгнах от нищото, стигнах до някакви моменти и интересни ситуации, в които явно съм искала да преживея.

Константин Кучев: Извинявай, че те прекъсвам. Знам например, че веднъж си плувала в река, в която е имало крокодили, ти не си знаела за това, обаче ти си влязла с такова чисто намерение в тази река, че крокодилите може би са те възприели като част от реката и не са те нападнали?
О, да! Това беше в Коста Рика, това беше от тези посвещения, малко особени, защото… Имам един куп такива преживявания, които всъщност за мен последните години, аз затова и не пиша, самото писане малко избледня на фона на това, че за мен е много по-важно човек да живее като поет, да излъчва поетичност и да се сблъсква с феномена на поезията в реалния живот. Ако напиша една поема примерно, в която аз съм във водата, въздуха, рибите, самата аз и крокодилите едновременно, ще прозвучи много поетично, аз го преживях реално. Аз бях толкова невинна и с такова усещане за някакво сливане със самия момент, че просто моята медитативност помогна на това крокодилите да не ме разпознаят като човек.

Константин Кучев: А можеш ли да бъдеш щастлива там, в Америка, защото ти все пак често си идваш? Изпитваш ли носталгия?
То не е само носталгия, не, не мога, не бих могла да живея вече просто само там. Почти от самото начало съм пътувала много и то непрекъснато между България и Щатите, напоследък и Европа, но не смятам, че човек духовно може да оцелее там. Тук просто по някакъв начин, ти самият спомена родопските ми корени, просто усещам много силна връзка със земята и смятам, че човек има нещо, което черпи от мястото от където е произлязъл. Не бих могла да живея само там, не.