Гурджиев: Себепознанието е невъзможно без освобождаване от привързаности

Георгий Гурджиев е роден през 1877 г. на границата между Русия и Турция, както сам казва – „при странни, почти библейски обстоятелства“. Той е един от най-значимите мистици на своето време, оставил трайна следа в духовната история на XX век. Още в младостта си Гурджиев усеща, че традиционното образование и религиозни догми не дават истински отговори за смисъла на живота. Това го тласка към дълги пътувания из Централна Азия и Близкия изток, където в продължение на две десетилетия търси срещи с древни братства и школи, пазещи знание за скритите възможности на човека.

След завръщането си започва да преподава в Русия, а по-късно, през 1922 г., основава край Париж своя Институт за хармонично развитие на човека. Там въвежда методи, които съчетават движение, музика, дисциплина и самонаблюдение, познати като „свещените танци“ и „четвъртият път“. Основната му идея е, че човек живее в сънно състояние, в плен на своите навици и привързаности, които му пречат да познае истинската си природа.

В статията днес ще разгледаме въпросите за привързаността – как тя действа като невидима верига, държаща човека в зависимост от желания, емоции и социални модели. Ще видим как Гурджиев учи, че освобождението не идва чрез бягство от света, а чрез осъзнаване и вътрешна работа, която превръща привързаността в сила за пробуждане и развитие.

Елеазар Хараш дава следния пример по отношение на Гурджиев:
"Има Дзен Учители, които са удряли учениците си, а Гурджиев даже често ги е биел и правил такива безумия с тях. Примерно идва Успенски от чужбина, носи един куп пари, Гурджиев му казва: “Давай парите и заминавай пак да печелиш, махай се” и т.н. Кара един да копае, той копае два метра трап, после отива, заравя го и казва: “Копай отново”. Обаче когато това го прави Учител, това е съкровено, от това може да израснеш, ако това го прави обикновен човек, е много лошо. Гурджиев казва: Ако искаш да се откажеш от религията е много полезно да живееш близко до един свещеник - просто наблюдавай, нищо друго!"


Гурджиев казва:

Всеки човек идва на света като чист лист хартия, след което хората и окръжаващите условия започват да се състезават в зацапването на този лист и покриването му с писания. Образование, формиране на "ценности", информация, която наричаме знание, всички чувства за дълг, чест, съзнателност и т. н. - всичко това нахлува там. И те всички твърдят, че методите, използвани за присаждане към ствола на тези издънки, познати като човешка „личност", са неизменни и безгрешни.

Постепенно листът се зацапва и колкото по-зацапан с така нареченото „знание" става листът, за толкова по-умен се смята човекът. Колкото повече писано има на мястото, наречено „дълг", за толкова по-честен се смята притежателят му; и така е с всичко. А самият зацапан лист, като вижда, че хората смятат неговата „мръсотия" за добродетел, я смята за нещо ценно.

Това е един пример за това, което ние наричаме „човек", към което често добавяме такива думи като талант и гений. И въпреки това нашият „гений" ще има лошо настроение през целия ден, ако не си намери чехлите до леглото, когато се събуди сутрин.

Човек не е свободен дори в своите прояви или в своя живот. Той не може да бъде това, което иска да бъде, и това, което смята, че е. Той не е като образа, който изгражда за себе си, и думите „човекът - венец на творението" не се отнасят за него.

„Човек" - това е един горд термин, но трябва да се запитаме какъв човек? Със сигурност не такъв, който се дразни от дреболии, който обръща внимание на незначителни неща и се въвлича във всичко около него. За да има правото да се нарича човек, той трябва да съществува като човек, и това съществуване се проявява само чрез себепознание и работа върху себе си в насоките, които се изясняват чрез себепознание.

Опитвали ли сте се някога да се наблюдавате умствено, когато вниманието ви не е било концентрирано върху някакъв определен проблем?  Вие без съмнение осъзнавате начина, по който мислим - чрез случайни асоциации, когато мисълта ни навързва заедно несвързани сцени и спомени, когато всичко, което попада в областта на нашето съзнание или просто леко го докосне, извиква тези случайни асоциации в нашата мисъл. Веригата от мисли, изглежда, продължава без прекъсване, вплитайки заедно фрагменти от предишни възприятия, взети от различни записи в нашите спомени. И тези записи се въртят и развиват като пружина, докато нашият мисловен апарат сръчно плете от този материал своите мисловни нишки, без да спира. Записите на нашите чувства се сменят периодично по същия начин - приятни и неприятни, радост и тъга, смях и раздразнение, удоволствие и болка, привличане и отблъскване.

Чуваш да те хвалят и изпитваш удоволствие; някой те укорява и настроението ти се разваля. Нещо ново привлича интереса ти и ти незабавно забравяш това, което не по-малко те е интересувало само преди миг. Постепенно интересът ти те привързва към новото нещо до такава степен, че ти потъваш в него от глава до пети; изведнъж ти вече не го притежаваш, изчезнал си, обвързал си се и си се разтворил в това нещо; фактически то те притежава, то те е пленило, и това заслепение, тази способност да се запленяваме е, измежду многото различни маскировки, собственост на всеки един от нас. Това ни обвързва и ни пречи да бъдем свободни. То отнема нашата сила и нашето време, лишавайки ни от възможност да сме обективни и свободни - две съществени качества за всеки, който решава да следва пътя на себепознанието.

Щом се стремим към себепознание, ние трябва да се борим за свобода. Задачата на себепознанието и на по-нататъшното себеразвитие е толкова важна и сериозна, изисква такава интензивност на усилието, че е невъзможно да се осъществява по някакъв стар начин и между другото. Човек, който предприема тази задача, трябва да я постави на първо място в своя живот, който не е толкова дълъг, че да може да си позволи да го прахосва за дреболии. Какво друго може да даде възможност на човек да използва времето си по полезен начин, ако не свободата от всякакъв вид привързаност?

Свобода и сериозност. Не този вид сериозност, който лъха от намръщените вежди и присвитите устни, от внимателно премерените жестове и прецедените през зъби думи, но тази сериозност, която означава решимост и упоритост в търсенията, такава интензивност и постоянство, че човек дори и когато почива, да продължава със своята главна задача.
Попитай себе си - свободен ли си? Мнозина са склонни да отговорят с „да", дотолкова доколкото са относително осигурени в материален смисъл и не трябва да се притесняват за утрешния ден, не зависят от никого за своята прехрана или за избора на техните условия на живот. Но дали това е свобода? Дали това е въпрос само на външни условия?