Ганга Мира: Бъди внимателен с всички отлагания. (ИНТЕРВЮ за самадхи, Пътя към Истината и Пападжи)

Ганга Мира е ученичка на Пападжи, велик майстор на недвойствеността. Тя е и негова съпруга. Среща го в Ришикеш през 1968 година и след това почти непрекъснато е до него. Своята истинска природа осъзнава едва в момента на неговото физическо заминаване. През 1998 година започва да дава сатсанги (срещи в Словото и общуване с Истината)

Тези сатсанги имат по-скоро интимен, съкровен характер, което лесно се обяснява с пълната безкомпромисност и окончателност в указанията на Ганга към присъстващите. По време на срещите с нея няма впечатляващ духовен спектакъл, нито бурна емоционалност, нито демонстративна „енергия на присъствие и пустота“, нито ефектни интелектуални конструкции в стил нео-адвайта. С други думи, умът няма с какво да се занимава там, няма с какво да се развлича. Обикновено той бива „прекратен“ още в първите минути, когато първият питащ получава ясно и властно указание: „Пази тишина“. Тези думи често повтарял Рамана Махарши. Те стават рефрен и в сатсангите на неговия ученик Пападжи. Но никой не разкрива тяхното значение така ясно, както го прави Ганга Мира.

Обикновено тя насочва към Истината чрез много простия и древен метод на „изключване“ (на санскрит „нети-нети“, което значи „нито това, нито онова“). Ето как го описва Пападжи:

„Ако можеш да обективираш нещо, да го видиш като външно спрямо себе си, направи го. В крайна сметка ще стигнеш до тялото си. Всичко, което виждаш, е външно спрямо теб. Ако виждаш тялото си, то също е външно, а нещо трябва да бъде вътрешно. Затова можеш да виждаш. Всичко, което възприемаш, е обект. Дори в съня всичко е външно - планини, реки, хора, дървета. Сънуващият не е засегнат от съня, той само го наблюдава. Сега трябва да откриеш неизменното, в което се случват всички промени. Как? Чрез изключване. Всичко променливо изключвай. Седи спокойно и наблюдавай. Всичко, което възприемаш, можеш да отхвърлиш. Ще остане това, което не може да бъде изключено. Това е постоянното пребиваване - съществуване, съзнание, блаженство и свобода. Това може да стане мигновено или да отнеме векове.“

На сатсангите на Ганга това обикновено се случва мигновено и естествено. Питащият бива насочен към най-дълбокото в себе си само за няколко минути и тогава получава указанието „Пази тишина“. В този момент той ясно вижда, че вече е реализиран (просветнат), и за да се утвърди това, е нужно единствено да прекрати следването на ума. Малцина изпълняват това напълно, но поне узнават посоката на този „път без път“.

Представяме ви пълен превод на интервю на Глеб Давидов с Ганга Мира в Ришикеш на 14 април 2017 година, на брега на река Ганг:

Глеб Давидов: Ганга, знам много малко за вас. Прочетох кратката ви биография на сайта ви и чух някои истории за вас и Пападжи. Руски посетители на вашите сатсанги ме помолиха да направя това интервю. В Русия почти не ви познават, което ми се струва голям пропуск, защото сатсангите ви са много преки и съдържат ценни указания.
Ганга Мира: Добре. Какво би искал да попиташ?

Г.Д.: Тъй като предварително не съм подготвял никакви въпроси, ще започна просто с въпросите, които възникнаха по време на току-що приключилия сатсанг. Тези въпроси все още са живи.
Ганга Мира: Да, разбира се, нека това бъде естествено.

Г.Д.: Не ги задавах по време на сатсанга, защото имах съмнения дали въобще си струва да питам такива въпроси. По причината, че, най-вероятно, тези въпроси произлизат от ума, а вие на сатсанга тъкмо през цялото време повтаряте „keep quiet“, „don’t touch your mind“ („пази тишина“, „не докосвай ума си“). Тоест призовавате да не се пипат колебанията, възникващи в ума, и да се запази покой. И това е толкова ясно и отчетливо, че изобщо не ми се иска да поддържам нито един от въпросите.
Ганга Мира: И все пак, макар това да може да изглежда парадоксално, аз винаги насърчавам хората да задават въпроси, ако въпросът се усеща важен. И, възможно е, този въпрос да се окаже последният. А може и не. Затова насърчавам. Защото това могат да се окажат въпроси, които се връщат, изплуват отново и отново, така че в крайна сметка ще трябва някак да бъдат решени.

Г.Д.: Но ако виждам, че това просто неспокоен ум така се проявява…
Ганга Мира: Тогава е по-добре такива въпроси да не се пипат.

Г.Д.: Дори ако изглеждат като някакви смислени и важни въпроси…
Ганга Мира: Е, опитай. Да видим. Няма никакъв проблем в това да ги зададеш.

Г.Д.: Добре. Главният въпрос, който възникна на този сатсанг: за реализацията на своята истинска природа има ли необходимост от това „аз“-ът да се разтвори напълно? Или след като видим нереалността на „аз“-а, той все пак може да възниква от време на време - например, когато е необходимо да се действа от името на някакъв „аз“.

Ганга Мира: Мисля, че въпросът ми е ясен, но той (както и много въпроси) изглежда така, сякаш някой иска да опиша какво е Това. Но Това е неописуемо. Затова, ако кажа: „Да, понякога „аз“-ът отново се появява, но вече не се вижда толкова реален, както изглеждаше по-рано, когато вярвах, че е реален. Той се появява, той откликва на живота, има свои насъщни желания и всичко това“, но ако кажа така, може да се помисли, че съществуват два свята - реален свят и нереален свят. Но това не се преживява така за някого, който се е предал на Това, което Е. Не се преживява така. Това е неописуемо.

Ето какво мога да кажа: има момент в случващото се, когато вярата в това, че „аз“-ът е реален, се изтрива радикално. Това се случва. Но това събитие не бива да се приема за Това, защото самото това събитие се случва на търсещия, който в този момент изчезва. И това изчезване е част от историята. И въпреки това, това събитие те води Там. То е като благословия, която те хвърля обратно към самия теб, и ти вече не търсиш какво именно те е хвърлило. Това е реализация (самадхи). Ти внезапно осъзнаваш, че никога не е имало нищо друго.

Г.Д.: Да, но, да кажем, остава вероятност някакъв „аз“ да се върне и да каже: „Да, аз получих това, това беше събитие, което свидетелства, че съм достигнал самореализация“. И докато има потенциал за възникване на такъв „аз“, тогава…
Ганга Мира: Това е просто мисъл. И ти нищо не получаваш от нея. Не можеш да кажеш: „Аз съм реализиран“.

Г.Д.: Защото това би означавало, че е останал някакъв „аз“…
Ганга Мира: Да, „аз“-ът може да предяви претенции към Това. Но ти трябва да го изхвърлиш, да не му обръщаш внимание, да не го докосваш.

Г.Д.: Защото вече ясно виждаш разликата между истинското Себе и този въображаем „аз“…
Ганга Мира: Абсолютно.

Г.Д.: А може ли да се случи така, че този въображаем „аз“ да се опита да вземе реванш и да си върне предишната власт?
Ганга Мира: Това означава, че е било просто малко, частично преживяване. Проблясък. Понякога имаме моменти на „без ум“, и после мислим: „О, аз познах Себе си!“ И ето че „аз“-ът отново се е появил. Това означава, че това не е било себереализация. Не е било наистина видяно Това, което Е. (Което, впрочем, е невъзможно да бъде видяно, но не знам как иначе да го изразя.) Случват се такива преживявания. Това е като аромат на роза - ти го усещаш и знаеш, че той идва от роза, а не от нещо друго, но този аромат още не е самата роза. И тези проблясъци са като аромати. И ако ги приемеш за Това, тогава ти отново… отново търсиш. Или може да дойде гордост: „Аз получих това! Аз реализирах!“ Но това е гордост, която се появява у „аз“-а. И това ще означава, че той никога не е изчезвал. Това не е било истинско изчезване на „аз“-а.

Г.Д.: А ако все пак това е реално изчезване и виждаш, че „аз“-ът е нереален, тогава ти…
Ганга: Тогава не ти трябва да виждаш нищо повече. Не ти трябва да виждаш нищо повече и ти разбираш: „Никога отсега нататък няма да вярвам на ума“. Такова е следствието.

Г.Д.: Но въпреки това все още остава способността да се „подхване“ „аз“-ът. Макар че вече знаеш, че е нереален…
Ганга: Той се появява. Ако аз, например, гледам към теб и гледам към себе си – той се появява. Но… ето защо това е неописуемо… повече не възниква объркване. Не знам какво друго да кажа – той губи своята реалност. Какъвто и „аз“ да възникне, това е просто нещо преходно. Ти повече не поставяш себе си в съня. Сънят може да се случи или не, но ти не поставяш себе си в него. И това е възможно само когато виждаш, че „аз съм нещо“ е просто придобита идея.

Г.Д.: Това, което още привлече вниманието ми на сатсанга, беше, че казахте: докато има някакъв „аз“, който разпознава Пустотата, който вижда Пустотата, това още не е То.
Ганга: Да, защото това още е преживяване.

Г.Д.: Дори това преживяване на Пустотата - това още не е То? Означава ли това, че това не е истинската Пустота? Недостатъчно празна Пустота, ако там присъства „аз“?
Ганга: Реалността дори не е Пустота. Тя е абсолютно празна и абсолютно пълна. Тоест: ти не можеш да опишеш какво е това.

Г.Д.: Но, както виждате, умът в това тяло е много умен и се опитва всичко да подреди по рафтовете.
Ганга (усмихва се): Да-да, той иска да се разбере с това. Но не можеш. И когато не можеш да се разбереш, се предаваш. Умът се предава на своя Източник. И тогава се освобождаваш от тиранията на ума. Който винаги се опитва да ти подхвърли нещо уж ценно, „реално“.

Г.Д.: Значи е необходимо умът да разбере, че това не е в неговата компетентност - да го постигне.
Ганга: Да! Много е важно! Аз настоявам за това! Трябва да има яснота, трябва да бъде ясно, когато това не е То.

Г.Д.: И едва тогава може да се „пази тишина“?
Ганга: Когато умът се е предал, той вече няма да те безпокои с търсенето.

Г.Д.: Може ли да се каже, че след реализацията (самадхи) умът все още възниква за изпълнение на практическите задачи на функциониране в проявения свят?
Ганга: Да.

Г.Д.: Но непосредствено след реализацията той изглежда доста глупав…
Ганга: Той губи интерес към света. Той иска да остава спокоен, тих, той се влюбва в това. Но и това е преживяване, то може да продължи известно време - няколко часа, няколко дни, няколко месеца. Година, не знам…

Г.Д.: А после?
Ганга: А после… някои могат да останат в такова състояние, макар че аз не съм срещала такива. Обикновено след това „аз“-ът отново възниква, но в това вече няма никакъв проблем.

Г.Д.: А умът постепенно след реализацията става ли все по-зрял и мъдър? Или като цяло остава със същата обусловеност?
(Пауза.)

Г.Д.: Имам предвид: доколко, например, се е променил вашият ум?
Ганга: Мисля! Трябва да си спомня… Мисля, че в ума, на нивото на проявлението, продължава някакво съзряване. Може би в начина на посочване към Това се случва някакво усъвършенстване, не знам – трябва да попитате тези, които ме слушат. Защото аз самата не се слушам.

Г.Д.: Вие никога не слушате своите сатсанги?
Ганга: Не. Не ми харесва това. Аз обичам да бъда в сатсанг. Но никога не слушам записи. Само сатсангите на моя Учител слушам в запис.

Г.Д.: Да, за Пападжи също, разбира се, исках да ви разпитам.
Ганга: Добре.

Г.Д.: Помня тази много красива история за това как сте срещнали Пападжи тук, в Ришикеш, под това дърво, където сега се провеждат сатсангите.
Ганга: Не, под друго дърво. Това дърво беше на друго място и то изчезна. Последния път, когато дойдохме тук заедно, беше през 1992 година, и той ме повика отново да отидем при това дърво и, когато се приближавахме, той ми посочи това място с пръст. И аз видях, че дървото го няма! За мен това беше много силно наставление. Това означаваше: пусни историята на своята среща с мен. Това дърво беше символ на нашата среща. А сега го нямаше. И аз разбрах, че трябва да изкореня и своята красива история с Учителя. Но той нищо не каза, просто посочи с пръст! И аз разбрах! (Смее се.)

Г.Д.: А историята наистина беше много красива. След първата ви среща вие останахте да го чакате под дървото, защото не знаехте кой е той, откъде е и как се казва. И после той се върна…
Ганга: Да, това беше през 1968 година. Аз нищо не знаех за него. И нямаше никакви особени белези: той беше с бяло доти, с бяла дълга курта и на главата имаше бяла кърпа, защото беше зима (главата му беше обръсната и му беше студено).

Г.Д.: И тогава той ви даде преживяване на пробуждане (самадхи), нали?
Ганга: Да.

Г.Д.: Как изглеждаше това? Какво ви каза? Какво почувствахте?
Ганга: Спомням си, беше удивително. Той ме попита: „Какво искаш, мое скъпо дете?“ И аз казах: „Искам космическо Съзнание“. Това беше най-великото, което можех да си представя в ума си. „Ако ти знаеш нещо по-велико, тогава искам по-великото!“ И тогава той се засмя: „А какво правиш, за да постигнеш това?“ Аз казах, че медитирам. Той каза: „Покажи как го правиш“. Аз седнах, затворих очи. После си спомням, че седях така, гледах към Ганг, към небето, към летящите птици: „О! Това е толкова просто!?“ Какво видях? Дори не мога да кажа. Това е толкова просто. Умът прави всичко сложно. Вечно е така. Вечно е така. И аз веднага осъзнах, че той е моят Учител, защото получих това, което исках, и толкова бързо. Разбира се, мислех, че това е То. Но в същото време разбирах, че имам нужда от него. Знаех, че имам нужда от него. Мислех, че това е То, макар че не беше То. Това беше само пробуждане, но много силно.

Г.Д.: Проблясък.
Ганга: Да, проблясък. Много силен проблясък. И мислех, че трябва да се върна към това преживяване. Разбираш ли? Аз още не разбирах какво е умът. Нямах време да го видя. Бях просто начинаещ търсач.

Г.Д.: И все още имаше това „аз“, което искаше да се върне към преживяването.
Ганга: Да-да, и затова трябваше отново да го срещна, за да се върна Там. И аз нищо не знаех за него. Напуснах своята пещера и останах на мястото, където се срещнахме. И медитирах там около осем месеца.

Г.Д.: И през цялото това време у вас оставаше мисълта, че сте осъзнали Това?
Ганга: Вярвах, че трябва да продължавам да медитирам и да стана негова ученичка. Бях в някакво състояние на самадхи…

Г.Д.: И после историята се разви така, че той се върна на това място, защото чул за това момиче, което живеело там.
Ганга: Да. Аз, разбира се, нищо не знаех къде е бил през цялото това време, едва по-късно, в Лакнау, разбрах. Вече бяха минали около осем месеца, и той се готвел да пътува на юг, и вече бил купил билет за влака за Тируваннамалай. И на перона, когато чакал влака, прозвучало съобщение, че влакът се забавя с шест часа (както често се случва в Индия). И той стои на перона и изведнъж вижда това момиче, което го чака. И тогава той заминал за Ришикеш.

Г.Д.: Някой му е казал за момичето?
Ганга: Не-не. Той просто си спомнил. Казваше ми, че просто „видял това момиче, което го чака, медитирайки“. И решил, че трябва да се върне при нея. Вече било вечер. Аз медитирах, винаги седях с лице към Ганг, изобщо не обръщах внимание на това, което става около мен. Но в този момент, спомням си, изведнъж се обърнах – и видях, че той върви! Той ми донесе храна и каза, че ще идва всеки ден в четири часа. И така и правеше. Аз му разказвах за това, което откривах по време на медитациите, и за мен не съществуваше нищо друго – само той, който ми носеше храна. И един ден, месец по-късно, той ме събуди в 5:30 сутринта (както обикновено спях на брега) и ми каза: „Днес ще пътуваш с мен“. И оттогава винаги бях с него.

Г.Д.: Трудно ли беше да бъдете с него?
Ганга: Не, това беше чудесно! Аз пребивавах в Девалока. (Смее се.) Това беше напълно прекрасно!

Г.Д.: Но беше ли той сложен човек? Или беше лек? Имам предвид неговите личностни особености, характер.
Ганга: Знаеш ли, аз бях предана на него. Покланях му се. Така че нямах собствена воля. Просто правех това, което той искаше. Просто следвах. И тогава е много просто. А неговото присъствие беше въплъщение на божествена красота, божествено щастие и покой. И не исках нищо повече. Просто да го следвам - това беше моето щастие. И това беше много красив, най-простият живот, който някога съм имала. Понякога разговаряхме. Или слушах как той говори с някого, когото срещаше по пътя. Това беше много-много красиво и леко. Това бяха нашите златни дни. По-късно, когато вече станах напълно негова ученичка и мислех, че съм разбрала много, започнахме да говорим повече. Но никога не съм имала трудности с него, защото винаги обичах това, което казваше, неговите отговори ми даваха прекрасни преживявания. Трудно стана много по-късно. Когато започна да насочва ударите си право в центъра на „Аз“-а.

Г.Д.: О, как беше това? Разкажете по-подробно, ако може.
Ганга: Това беше непоносимо!

Г.Д.: Непоносимо? Помните ли как беше първият път, например? Как той „докосна“ вашия „Аз“?
Ганга: Помня. До този момент всичко беше рай. Мисля, че това беше, когато започна да става известен, през 1986 година. Живеехме недалеч от Харидвар с трима мои приятели, а той живееше отделно и идваше пеша рано сутрин. И имахме срещи по гатовете на Ганг. И когато идваше, се правеше, че не ме вижда. Поздравяваше приятелите ми, но не и мен. „О-о!“

Г.Д.: Той започна да ви игнорира?
Ганга: Да, тогава започна. Мъченията започнаха…

Г.Д.: Да-да, познати са ми тези мъчения.
Ганга: Но, знаеш ли, това вече е минало, и аз малко си спомням от това. Много малко спомени са останали от тези неща. Както и да е, всичко, което можеше да бъде засегнато, той го засягаше - без никакви компромиси
.
Г.Д.: И как завърши това? Как приключи?
Ганга: Когато той умря.

Г.Д.: Само тогава? И какво се случи след това?
Ганга: Случи се следното: аз знаех, че сега ситуацията е неотложна, защото вече нямаше никой, който да може да ми помогне. И той ми помогна.

Г.Д.: Той помогна?
Ганга: Помогна.

Г.Д.: Вече след смъртта на физическото тяло?
Ганга: В този момент аз помолих за помощ. У мен възникна огромно съмнение - „може би никога не съм чувала това, което той ми казваше“? И се обърнах към това, което той ми беше казвал. Имаше няколко изречения, които ме бяха докоснали. И едно от тях беше: „Don’t land anywhere“ („Не се приземявай никъде“). И аз не се приземих върху това свое съмнение. И това ми позволи да задам въпроса: „Кой е този, който е обезпокоен от тези съмнения?“ И това беше То.

Г.Д.: Значи, когато тялото на Учителя умря, това се случи?
Ганга: Не, това беше приблизително по това време, когато той умираше. Аз бях в Белгия. Неотложността изигра роля. Вече не можеше да се отлага. Аз познавах себе си и знаех, че никога няма да мога да се доверя на друг учител. Той ми позволи да видя много различни гуру. Не… аз трябваше да завърша работата си именно с него.

Г.Д.: Да, чувал съм, че заедно сте посещавали Нисаргадата Махарадж, Анандамай Ма… Кого още?
Ганга: Жан Клайн. И още някого.

Г.Д.: И при никого от тях не почувствахте такава сила?
Ганга: Не. Такова освобождение… при никого. Мнозина бяха много силни. Но това не означава, че са свободни.
(Пауза.)
Ганга: Неотложността. Това е важно. Бъди внимателен с всички отлагания. Всичко това може да продължи до последния ти дъх. И няма нужда да чакаш Учителят ти да умре. Но аз не знаех това, никой не ми го каза. Затова сега аз говоря за това: създай тази неотложност още преди Учителят ти да умре, защо не?

Г.Д.: Но мога ли изкуствено да създам тази неотложност? Не е ли това нещо, което възниква само, естествено? Когато слушам Муджи, усещам, че той именно създава тази неотложност у слушателите. Поне у мен. Понякога той създава такава горяща ситуация, че това става наистина неотложно.
Ганга: Тогава използвай тези моменти! Когато тя идва, действай. Никога не знаеш дали ще се върне.

Г.Д.: Какво имате предвид под „действай“?
Ганга: Освободи се! Познай, че ти си Това, а всичко останало е глупости на ума – представи, въображение, концепции.

Г.Д.: Основното, което казвате на сатсангите, е да не се докосва умът.
Ганга: Да. Само за минута. Не за цял живот.

Г.Д.: Когато не го докосвам, всичко е спокойно, но знам, че има „аз“, който преживява това.
Ганга: Бъди още по-тих.

Г.Д.: Значи да не докосвам и този „аз“?
Ганга: Да! Не го пипай!

Г.Д.: Но тогава се появява някой, който се опитва да не го пипа…
Ганга: Какво е това, което осъзнава непипането? Ако отговориш с ума, ще кажеш „аз“. Ако не – това е чисто Осъзнаване.

Г.Д.: Понякога се връщат навици и привързаности.
Ганга: Забрави. Няма значение.

Г.Д.: Просто да го пусна?
Ганга: Загубил ли си Себе си?

Г.Д.: Не.
Ганга: Тогава защо вярваш на преживяванията? Те са сънища.

Г.Д.: Малко все още вярвам.
Ганга: Не бива. Нито едно преживяване не заслужава доверие.

Г.Д.: Днес казахте и: „Не се докосвай до телесните усещания“. Но болката понякога е силна.
Ганга: Това се казва само в контекста на търсенето. Можеш ли за една минута да не ѝ придаваш значение?

Г.Д.: Да. Но после се връща.
Ганга: Но през тази минута виждаш, че всичко е нереално.

Г.Д.: И че и минутите не съществуват.
Ганга: Тогава какво още липсва?

Г.Д.: Има мисъл, че трябва да пребивавам постоянно.
Ганга: Това не е преживяване.

Г.Д.: Да.
Ганга: Когато някой говори за пребиваване, това означава, че се връща към време. Но мъдростта позволява да видиш: „Какво правя?“ И просто спираш да го докосваш.

Г.Д.: И нищо не се случва.
Ганга: Това е пребиваване?
(Пауза.)

Г.Д.: Колкото повече го оставям, толкова по-малко има объркване.
Ганга: Объркването спира, когато виждаш, че няма какво да се реализира.

Г.Д.: Но ако пак се появи мисъл?
Ганга: Това е сън. Защо те тревожи сънят?
(Смях.)
Ганга: Така е по-добре.

Г.Д.: Колко дълго може да продължи този навик?
Ганга: Докато мислиш, че не си свободен.
(Пауза.)
Ганга: Ти можеше да реализираш това точно сега, но премина към следващата мисъл. Бъди бдителен.

Г.Д.: Помага ми въпросът „Кой е този аз?“.
Ганга: Ти винаги си това. Всичко, което се появява, е ум. Използвай го само за практичното. Сънят продължава, защото има тяло. Няма проблем със съня. Ти си пробуден към мъдростта си.

Г.Д.: Вярата в „аз“ все още е силна.
Ганга: Не я докосвай. Не ѝ вярвай. Ако не ѝ вярваш, тя ще изчезне.

Г.Д.: Добре. Не вярвам.
Ганга: Добре, много съм щастлива. Вложи цялата си сила в това. Ти знаеш, че Това е Истината, почитай я.

Г.Д.: Добре.