Ерих Фром: Кажи им, че Името ми е Безименен. Аз съм Оня, Който съм. Аз Съм е Моето Име.

Развитието на съзнанието е в това да преобразим възприятието си за Бог от Баща в символ на своите Принципи - правда, мъдрост, Истина и Любов. Бог е Истина, Бог е справедливост. Той е символ на принципа за Единство в многообразието на явленията. Бог не може да има име. Името винаги означава предмет или човек, нещо, което има край. Как може Бог да носи име, щом не е нито човек, нито предмет?

Най-поразителният случай в този процес на промени е отразен в библейския разказ за откровението на Бога пред Мойсей. Когато Мойсей му казва, че израилтяните няма да му повярват, че идва при тях по заповед на Бога, ако не им каже Неговото име (как могат идолопоклонниците да възприемат безименен Бог, след като самата същност на един идол е името му?), Бог отстъпва. Той казва на Мойсей:

„Аз съм Оня, Който съм.” „Аз Съм е Моето Име.”

„Аз съм” означава, че Бог е безкраен, не е човек, не е „същество”. Най-точният превод на това изречение би бил: Кажи им, че „Името Ми е Безименен”. Забраната да не се създава образ на Бога, да не се произнася името му напразно и в края на краищата изобщо да не се произнася името му е насочена към същата цел - постепенно отърсване на човека от разбирането, че Бог е "баща", че е лице.

В последвалото развитие на теологическите учения се стига до принципа, че човек не бива дори да характеризира Бог с някакво позитивно качество. Да се каже, че Бог е мъдър, силен, добър, предполага, че той е конкретно лице. Най-многото, което се допуска да направя, е да кажа какво не е Бог, да посоча отрицателните качества, да заявя, че той не е смъртен, не е немилостив, не е несправедлив. Колкото повече разбирам какво не е Бог, толкова повече знания имам за Него.

Проследявайки по-нататъшния процес на развитие на идеята на монотеизма, можем да стигнем само до едно заключение: изобщо да не се споменава името на Бога, да не се говори за Бог. Тогава Той става онова, което е потенциално в монотеистичната теология - безименният Един, неизразим безмълвник, насочващ единството, залегнало в основата на феноменалната Вселена, основа на всичко съществуващо. Бог става истина, обич, справедливост. Бог е Аз, доколкото аз съм човек

Очевидно тази еволюция от антропоморфния към чисто монотеистичния принцип отразява цялата разлика в природата на Божията обич. Към Бога на Аврам може да се изпитва обич или страхопочитание като към баща, при което понякога неговата снизходителност, понякога гневът му определят доминиращата страна на образа му. Доколкото Бог е баща, аз съм дете. Не съм се откъснал напълно от аутистичното желание да бъда всезнаещ и всемогъщ. Не съм постигнал още обективността, която ми позволява да осъзная ограничеността си, като човешко същество невежеството си, безпомощността си. Все още настоявам като дете, че трябва да има баща, който да ми се притичва на помощ, който ме наблюдава, който ме наказва, баща, който е доволен от мен, когато се подчинявам, който се ласкае от моите възхвали и се гневи от непокорството ми. Съвсем явно е, че повечето хора в личното си развитие още не са преодолели стадия на детството и затова вярата в Бога за множеството е вяра в помагащия баща - една детска заблуда. Въпреки че някои от бележитите учители на човечеството и малцина други са надживели тази концепция, тя продължава да бъде господстваща форма на религиозните вярвания.

Доколкото това е така, критиката, която Фройд прави на идеята за Бог, е съвсем правдива. Грешката му обаче бе, че той пренебрегва другия аспект на монотеистичната религия и нейното истинско ядро, чиято логика води точно до отрицанието на подобна концепция за Бога. Истински религиозният човек, ако следва същината на монотеистичната идея, не се моли за нищо, не очаква нищо от Бога. Той не обича Бога както детето обича баща си и майка си. Той е придобил смирението да чувства своята ограниченост до степента, в която знае, че нищо не знае за Бога. За него Бог става символ, в който човекът от по-ранен стадий на еволюцията си е изразил целокупността на стремежите си - сферата на духовния свят, обичта, истината и справедливостта. Той вярва в принципите, превъплътени в „Бог“. В мислите му е истината, живее в обич и справедливост и единственото ценно в целия му живот е онова, което му дава възможност да разкрие все по-пълно човешките си сили - като единствената реалност, която има значение, като единствения обект на „крайната цел“; и най-сетне той не говори за Бог, дори не споменава името му. Да обичаш Бога, ако той би използвал тази дума, означава да се стремиш към реализиране на цялостната възможност да обичаш, към осъществяване на онова, което означава „Бог“ за самата личност.

От тази гледна точка монотеистичната мисъл е отрицанието на всякаква „теология“, на всякакво „познание за Бога“. Все пак остава една разлика между подобно напълно радикално нетеологично виждане и една нетеистична система, каквато е например ранният будизъм или даоизмът. Във всички теистични системи, даже в една нетеологическа, мистична доктрина, се приема, че реалността на духовния свят се издига над човека, дава смисъл и значение на неговите духовни сили и на стремежа му за спасение и вътрешно прераждане. За нетеистичната система няма духовен свят извън или над човека. Светът на любовта, на разума и на справедливостта съществува като реалност само защото и дотолкова, доколкото човекът е успял да развие тези сили в себе си в хода на еволюцията. Според този възглед животът няма смисъл, такъв му дава самият човек. Човекът е съвършено сам, освен когато помага на другите хора.

След като сме говорили за любовта към Бога, бихме желали да поясним, че самите ние не разсъждаваме със средствата на теистичната доктрина и за нас концепцията за Бог е само исторически обусловената идея, в която човекът е изразил въжделенията си за по-висшата сила, за истината и за единението в определен исторически период. Според нас обаче стриктният монотеизъм и нетеистичната „крайна цел“ в духовната реалност са два възгледа, макар и различни, които не бива да се противопоставят.

Сега можем да се върнем на една важна съпоставка между обичта към родителите и любовта към Бога. Детето започва живота чрез привързаността към майка си като „основа на всичко съществуващо". То се чувства безпомощно и се нуждае от нейната всеотдайна обич. После се обръща към бащата като нов център на своята привързаност, като ръководен принцип за мисълта и действието. На този стадий поведението на детето се мотивира от потребността му да получи одобрението на бащата и да предотврати недоволството му. В зрелостта си човекът се освобождава от фигурите на майката и на бащата като закрилящи и ръководни сили и приема в себе си майчинския и бащинския принцип. Става майка и баща на самия себе си. Той вече е баща и майка. В историята на човечеството откриваме и можем да очакваме същото развитие: от началото на обичта към Бога като безпомощен придатък към Богинята майка, през безпрекословната привързаност към Бога отец, до зрелия стадий, в който Бог престава да бъде външна сила, а човек приема в себе си принципите на обичта и справедливостта, става едно цяло с Бога и накрая достига състояние, в което се споменава за Бог само в поетичен, символичен смисъл.

Тези съображения потвърждават, че обичта към Бога не може да се отдели от обичта към родителите. В някои отношения положението се променя след раждането, но не толкова, колкото би се очаквало. Бебето, макар че вече живее извън утробата, все още е напълно зависимо от майката. От ден на ден обаче то става все по-самостоятелно: прохожда, започва да говори, да изследва света от своя гледна точка. Отношението към майката частично изгубва жизненото си значение, в замяна на което взаимоотношението с бащата придобива все по-важна роля.

За да разберем това пренасочване от майката към бащата, се налага да изясним съществените качествени разлики между майчината и бащината обич. За майчината- по своята природа тя е безусловна. Майката обича новородената си рожба като свое дете, а не защото отговаря на някакви специфични условия или живее според някакви конкретни изисквания. (Естествено, тук говорим за „идеалните типове" майчина и бащина обич, по смисъл, влаган от Макс Вебер или по прототип в духа на Юнг - без да се подразбира, че всяка майка и всеки баща обичат по същия начин. Става дума за майчиния и бащиния принцип, присъщ на майчината и бащината личност.) Безусловната обич отговаря на един от най-силните копнежи не само на детето, но и на всеки човек. От друга страна, фактът, че си обичан заради собствени заслуги, заради това, че имаш известни основания, винаги хвърля сянка на съмнение - може би не е доволен от мен оня, който искам да ме обича, може би това, може би онова - винаги съществува страх, че обичта между двамата може да свърши.
Удовлетворението от храненето вече се разграничава от зърното на майчината гръд, а тя - от майката. Най-сетне детето започва да различава отделни реалности - своята жажда, майчиното мляко, майката, нейната гръд. То се учи да възприема много други обекти като различни, съществуващи отделно един от друг. На този стадий то започва да ги назовава с имена. Същевременно усвоява отношението към тях- разбира, че огънят пари и предизвиква болка, че тялото на майка му е топло и приятно, че дървото е твърдо и тежко, а хартията - лека и може да се къса. Детето се учи как да постъпва с хората - мама се усмихва, когато се храня добре, взема ме на ръце, ако плача, хвали ме, като се изакам. Тези възприятия кристализират и се обединяват в чувството „обичат ме". Обичат ме, понеже съм дете на майка си. Обичат ме, защото съм безпомощно. Обичат ме, защото съм хубаво, възхитително. Обичат ме, понеже майка ми се нуждае от мен. Или ако обобщим: Обичат ме заради онова, което съм аз, или може би по-точно - обичат ме, защото съм аз. Чувството да бъдеш обичан от майка си е пасивно. Не трябва да правя нищо, за да бъда обичан - майчината обич е безусловна. Единственото, което се иска от мен, е да бъда - да бъда нейно дете. Майчината обич е блаженство, спокойствие, не е необходимо да се завоюва, не е необходимо да се заслужи.

Божията Любов в този контекст е най-висшето продължение на майчината любов - Любов, която приема, закриля и дарява човека с чувство за дълбока вътрешна сигурност. Чрез майчината обич човек за пръв път докосва милостта на битието, а чрез любовта към Бога започва да съзнава, че тази милост има безкраен извор и вечен смисъл. В нея душата намира покой, доверие и съпричастност към Единния Живот, защото Божията Любов обгръща всяко същество без условие и го води към зрелост, светлина и Единство. Така човек открива, че висшият смисъл на живота е да се отвори за тази Божествена пълнота и сам да стане носител на Любов, мир и благост.

Да обичаш Бога означава по-малко да искаш и повече да се преобразяваш.