Търси

Любовта - в идея за Единство на хората, в творчеството на Достоевски

Още по темата ...
Беинса Дуно

Учителя Беинса Дуно: Един е Достоевски, един е Толстой, един е Христос. Нещата не се повтарят

Виж повече
детската книга

Илиян Генов: Днешните клети деца не познават магията на Книгата. Страдат от болни амбиции и дигитална зависимост!

Виж повече
Достоевски

Достоевски: Когато Любовта и Истината се срещнат, се ражда осъзнаване

Виж повече
Гогол

Илиян Генов: Гогол трансформира дуализма на отвъдността в полза на човека, чрез възшествие на вярата в Бога

Виж повече
12.03.2024 г.
1759
Подкрепям Портал 12! Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции! Виж повече
 

Любовта - в идея за Единство на хората

или

/ Опит със чувствената подбуда за отношения в литературния герой  у Достоевски /
/ фрагмент/
        

Представяме ви литературен анализ на Илиян Генов с ключови акценти от творчеството на Достоевски:

В периода между 1920-1940-а година, българските градинари оставят забележим отпечатък върху аграрната история на Унгария. Чрез трансфер на богат опит и практики, те допринасят за прогреса в областта на зеленчукопроизводството и овощарството, повишавайки качеството и обема на селскостопанската продукция в унгарските земи.

В лицето на убитата старица от Разколников в "Престъпление и наказание" на Достоевски,  студентът погубва символически самото общество. Той заличава принципа за универсална манипулация с притежанието и собствеността на пари - лихварството. Така убиец и проститутка развиват символ на друго възможно общество занапред. Когато Соня пристига , за да се грижи за Разколников затворниците променят враждебното си отношение към него. Изглежда го приемат като единство от двамата с нея... Отхвърлените от живота души /Соня и Разколников/ стават патрон за друга общност хора - множество, посредством отношението мъж - жена....като вид персонална идейокрация за общност върху убеждение. Имa несъмнено терен за маркионистическата идея у Достоевски, според която всяко житейско начало е възможно, като  нравствена последица от състояние на пълно падение за човека... 

Така любовта в подобна ситуация става повече от вероятност: множеството хора, което се оглежда в тях двамата - една идея, а потомството - повече от хипотетическа реалност. Колкото и да изглежда ЧУДНО, Достоевски предлага жизнеутвърждаващ ХОРИЗОНТ. С оптимизъм на чувство в трагическите сенки съпътстващи творческото му дело.
Грижите на Соня изглеждат и като материнска любов. Падението й проявява висш алтруизъм,    защото обрича себе си в името на семейство Мармеладови. В един жесток свят на продажбата, тя предлага това което има - себе си, заради децата и Катерина Ивановна, които трябва да просъществуват. Порокът за обществото на един ПОРФИРИЙ 
Петрович обявил се за "свършен човек"...е нейната безпримерна саможертва… В този план се развива трагичния спектакъл на Катерина  Ивановна - " ...Лудата жена, с изплашени деца..." В последните мигове на трагичния си живот, тя ги завещава на обществото с надежда да изкарват парче хляб, като забавляват хората с нещастието си.

 
Ала митарствата на образуващото се чувство между мъжа и жената се развиват в романа "Идиот". Там съвместността се задълбочава не в лично-интимна посока, колкото в план на обществените хоризонти за чувства.
Опитът с обич към другия в нравствен план се оказва неуспешен, а усилието на Мишкин за нравствен прелом на обществото - обречен...

Той се явява прекрасен и безстрастен отнякъде, пристигащ без каквито в да са чувства у себе си на сърце, но с обич  към света… И волно или не слага начало на катастрофа за човешката любов. Иде той като съвсем незначителен човек  с вързопче дрехи и гост в роднинско семейство – Епанчини, където бива приет и насочен. Но среща Аглая. И започва мъчителен процес на влизане в живота ,който хората водят...

От нея Мишкин получава като дар обикновена непосредственост на женското чувство, в доверие и детинска сърдечност. Влюбването на Аглая е борба за нейния си живот. Самоуверена и силна тя взема инициатива, но младостта й пречи да предвиди катастрофа с инертната природа на младия "прекрасен" човек. Неясната необходимост от негово присъствие оставя незабравими страници за чувства на едно чисто сърце, в истинска любов помежду им. Жизнеността й ВЪРВИ и с присмех към неговата житейска непохватност, през всичкото време, когато тя безуспешно го тегли към пределите на реалния живот у хората. Аглая недоумява как чужд е той на човешкото съществуване - във и чрез смъртта, регламентирани в традиция за живот. Жената, в нейно  лице му заговаря за дуели. Пита го ДОРИ, дали може да зарежда револвер?...После му обяснява подготовката на оръжие за убийство. Следва и въпрос, "дали е страхливец", ако не приеме покана за дуел? Жената в нейно лице търси у мъжа готовност за агресия и гибел, като един вид официално обезпечение на стремеж  към съвместен живот. Със сигурност се пита тя, как  ще устои той натиска на другите съществувания в името на техен  живот. Аглая не намира отговор за битие, което няма нищо общо с хората. Тя не познава мъжа и животинската страна в природата на човека. Затова и яснотата в  нейните мисли  остава лишена от перспектива. А и брака с Мишкин – вече княз, е проява на ефимерност, в съюза между небащински мъж и неудържимо импулсивна, разглезена и агресивна невинност… От тук женствеността в романа тежи към Настася Филиповна, при всичката си привидност…, защото  тя се показва раздвоен човек…В нейно лице Достоевски започва разказ за смутеното съзнание у жената. Младостта спасява Аглая от тежестите на двойствеността /а и произходът – също…/ Това я прави лековерна. И тя несправедливо се втурва да разобличава Настася в самолюбие. Княжеската глезла оспорва дори свободата й да живее с представи, в нелицеприятния свят, който я заобикаля. Не й разрешава и да съди от позиция на лично достойнство…А претенцията за чест трябва да защитава само, като се труди и в никакъв случай с парите на своя похитител – Тоцки. В преценките на Аглая, Настя била чела прекалено много в бедното си детство. Ясно е, че й оспорва обществена позиция, в логика на произхода си – дъщеря на генерал… И бедността се оказва ключ за Настиното състояние, като поведение, съдба и предопределение….Твърди още Аглая, че Настя не трябва да демонстрира, това което мисли за себе си ,че е… А за свободен избор, при бедното момиче, едва ли може да се мисли. Достоевски не разработва този социално-психологически конфликт.

Настината свобода в чувства и съзнание отива към екзистенциализма в неговите решения. (Романът засяга зората на женска еманципация все-пак…)А обществото обвинява Мишкин в нихилизъм и морално разорение на семейство Епанчини, предвид факта че пребивавал не само с Аглая, но и Настася, по линия на разбирането му за „свободните души“(понеже стига и до брак с нея…) Така или иначе, Настасия  Филиповна е разказът на Достоевски в романа „Идиот“.  
За трагичното раздвоение на човешкия дух и съзнание, 
като чувства….

След Соня и Разколников ( в „Престъпление и наказание“) Достоевски опитва в духа на концептуалните си нагласи, излагането на идея за трагична съдба на човешката любов… Настината участ му служи затова. И начинът, по който Мишкин се явява в живота й (всъщност за кратко време пред нея) е от голямо значение…

Пристигай в Петербург,  неочаквано от някакъв санаториум в чужбина. И по  роднинска линия се оказва с наследство и титла. Мишкин попада от свят във свят, подобно приказните митарства на Пепеляшка. Неговите връзки се оказват духовни, любовите – платонични, а несъстоялия се брак с Аглая – някаква пародия на невъзможността…Оказва се и войник в чувствата понякога, ала никога в страстта…В Настиното тържество го съпътства най-големия му отрицател – търговецът Парфьон Рогожин. И в хода на веселието, сред сметки,  страсти и залози, се оказва единствения безкористен човек. …Казва на Настя той:…“ –Аз Ви обичам Настася Филиповна. Аз никому не ще позволя дума за Вас да каже. Ако сме бедни ще се трудя Настася Филиповна…“

Не кой знае колко разбран, той е като че ли високо оценен, като за щастлив живот…Защото би могъл да е добра надежда сред хищници. Князът е в позиция на рицар. Щастието обаче се оказва краткотрайно. Оцелява то до мига ,в който Настася изпитва силата на привързаността му с въпрос:…“-Няма ли да се срамуваш , когато ти кажат ,че жена ти е била държанка на Тоцки? И никога ли няма да ме упрекнеш?“…А той:…“ – Настася Филиповна, аз ще сметна за чест Вашето съгласие. Вие на мен правите чест, а не аз на Вас…“- е неговия отговор. Радостта у Мишкин се оказва краткотрайна, защото губи съществото на жената в нейно лице, само заради примирението със Тоцки. Чувството на обичащия живота „прекрасен“ човек Мишкин  се оказва недостатъчно. Любовната страст у Настасия изисква ревнива непримиримост, а не състрадания и възторзи. Изисква той да вижда в света единствено Нея, за да живее и  тя на свой ред - чрез него, а не в калъпа на свят образ за жената изобщо. Очевидно мишкиновият „идиотизъм“ е дон-кихотовски и отвежда към призраците за дуели на Аглая Епанчина… Обаче има и заслуга в такъв идеализъм. На него той дължи благоволението на духа й . Защото се оказва и предел в отношенията с Аглая. Само че историята със Настасия продължава. Тя е концептуална версия у Достоевски в неговата представа и разбиране за метаморфози на самото любовно чувство.

Отношението към Настася създава нетрайна като полъх представа за романтически дух. Докато срещата между нея и Аглая по отношение на княза създава сложност. Иде и въпрос, дали една романтическа мъжественост е приемлива перспектива за Мишкин в присъствие на човека, с когото пристига на петербургската гара- Парфьон Рогожин? Търговецът му пресича път към и в самите предели на реалния живот…Според екзистенциалните мерки на Достоевски за търговеца  е отредена – така да се каже, житейска квота – пространство за мъжкия ресурс на човека в любовен триъгълник между тях. Рогожин е непреодолимо осезаем човек. Толкова много, че грубиянщината на притежателските му инстинкти сломяват Настася. Обсебващата му привързаност омрачава топлото й женско чувство към живота. Търговецът не владее духа й, но е меродавен спрямо природата на женствеността у нея, защото се родее с демоничните нагласи на страстта у жената. В този план връзката им е фатално несломима. Грубостта в някаква форма импонира дълбоко на женската същност.
                   

Настася  Филиповна

Осиротява още като дете тя. И расте в едно от именията на Тоцки – високопоставен, там и тогава. Сладострастникът се оказва небезразличен към обземащата я младост. Запленен от хубостта й, той постоянства, докато я превръща в своя държанка. Но брачна перспектива му налага да се освободи и урежда годеж за нея. Зестрата от него, тя разбира единствено като цена на  позора си. Настя не приема живота  като договор и потресена от интересчийската безцеремонност с човешки чувства не се съгласява с унижението на духа. Реакцията й е бурна, с един малко привидно скандальозен живот. Тя демонстрира разюзданост и някакъв показен, малко театрален разгул. Така се чувствува свободна, въпреки че единствено илюзиите за лично достойнство и въображаемо чувство за неприкосновеност я правят способна да съществува. Вродената склонност към представен живот я прави и чувствителна към ореола на „идеалния“ човек – Мишкин. И дори пожелава да го има като такъв, до себе си…В духа на широката си по руски същност, тя проявява склонност към възхищение даже. Въпреки че, както Аглая преценява неспособността му да се бори за реална съвместност във житейски  и практичен смисъл. И въпреки това търси присъствието му като не пропуска да  каже на свой ред:…“ – Как ще ме закриляш, когато сам имаш нужда от това?!“ Настя знае,  че няма кой да я изведе от агресивната самотност, в която тече живота й и в съзнание се отдава на  представи. Обаче, нито чувствен, нито любовен, съюзът с княза съществува докато той обитава „добрите“ предели в егоистическата същност на духа й. Защото сянката на Рогожин пада върху непосредствеността на съществото й с власт, на която тя е безсилна да противостои. И въпреки, че обобщението създава риск от повторения, назовавам отново Рогожин като  универсален израз на мъжественост, далеч в осезаемостта си пред своя княжествуващ познайник от влака за Питер, както казват русите. И ако притежанието /с което е обвързан мирогледно и поведенчески в живота /, в универсално-търговския смисъл на думата…, търгашът у този човек доминира със сили на реалното време-непосредствен живот, при това и с неудържима органическа сила. Казано в широк план, неговото мрачно присъствие има път в демонични склонности на духа. Те изпълват реалната вълна на живота и обземат Настината виталност. А то я прави отзивчива…
 
 Настася Филиповна е незабравим образ на трагично
                 раздвоение в женската душа

По време на тържеството се палят пари, които Рогожин предлага за нея. В чувство на обреченост се развива голямата развръзка на романа. Настася дели силата на присъствието си с княза. И ако Мишкин не блести с инициативи, реалният фактор на действие е тя. Стъпките й са път към една многозначителна гибел. Раздвоението й между живот и смърт е дръзко, защото попада в друга двойственост - от Мишкин и Рогожин. Как се добавят те един друг? Като персонализират чувствата и страстта в живота…И е смазана  тя от такъв странен „съюз“, който ще съпътства последните й стъпки срещу себе си самата… В такъв план обичания княз се оказва неочакван съучастник на Рогожин…Защо? Поради своето неучастие в реалния живот. В такъв план Мишкин и Рогожин образуват завършения мъж за нея – възел от противоположни егоисти: Безсилен в добронамереността си , безпомощен житейски човек, в единство с брутално аругантен притежател. Настя не издържа товара от противоречивите им бития /някакъв псевдо-светец, понесен от бесовските вихри у неудържим житейски агресор…/Към смъртта я тика патология в несъмнено силната й природа. И при това се сблъсква с противоположност на женската си същност, мотивирана в раздвоение като мъж. Жената като индивид е все още позиция, но като мъжествена същност става условие зад пределите на самия живот. Противостоятелството с Мишкин и Рогожин обръща поведенческата й мотивация и ударът става фатален…Те не се озовават случайно пред мъртвото й тяло. Не трябва да се забравя и странния „благослов“ за княза и Аглая- единство, в което тя отстъпва Мишкин на съперницата си, заради красота на „щастието“ в  така признат от нея съюз. Тя се възхищава до сладострастие от Аглая в писмата си до нея, но остава непознаваема в драматичната си пожертвователност. Един път засегнато, безграничното й самолюбие, създава основа за корист. И тогава ще са напразни усилията на Аглая да я отстрани. Демоничната привързаност у Настася към княза е връзка с нея.  Мишкин е болезнен рудимент на мъжко самолюбие у Настася Филиповна. Той е и болезнена част на всеобемаща душа от двама души. И Аглая отстъпва. Тя е млада и далеч по-слаба, за да умее да използва спекулативно привързаностите на духа. Настината любов е чувство перманентно, демонически възел от власт и състрадание, преклонения и ненавист. Егоизтичният й алтруизъм превръща в гибел всяка възможност за отношения, обречени осъзнато, и предварително…Ето факт: Тя задържа княза за себе си, въпреки липса на каквато и да е перспектива за този стремеж.. Но го прави с цената на всичко и само от честолюбие, заради зависимост от нея…Има и завист към Аглая. Заради произход и добра реалност за живот в този свят, може би. И двете накланят измамно женствеността. Настината двойственост е фатален дуализъм пред себе си самата – Рогожиново-Мишкинската несъвместимост у мъжа пред нея, като такъв, срещу негово подобие у нея си самата…
Обикновения поглед към тази история  разпознава житейска случка из руския живот – фатална драма за  жена, чиято всеотдайност в чувства  се оказва преклонение пред себе си самата. Състояние на въпиющ егоизъм или?... Тя бяга със Рогожин от княза обзета от страх с него самия. Страхува се  и от себе си самата, както и от всеки един от двамата у нея… Затова няма сили да избяга. Опитът за убийство на княза от Рогожин е не само последица от поведенческите й кривулици. Според горната логика става дума и за вътрешна  преграда в съзнанието й. Опитът за убийство на Мишкин е като предупреждение от провидението за нея. Страхът от княза е и страх от съвестта. А събитията по фабула вървят: След посегателство към княза, търговецът го води към лобното й място. Там всичко ритуално е подбрано за нейния край… И в зората на изгряващ ден, чиято светлина обаче, едва се прокрадва в завесите на мрачната търговска къща.
В такъв план на непосредственото време Рогожин изразява окончателно  мъжа, далеч по-осезаемо от княжествувашия си познайник във влака за Петербург. И ако притежанието /с което е обвързан поведенчески и мирогледно в живота.../ в един универсално-търговски смисъл на думата деградира житейския инстинкт у човека за саможертвена склонност в героическата нагласа у мъжа - в мирогледния и екзистенциален смисъл на думата, търговецът у този човек доминира със силите на едно реално време - непосредствен живот.

У Достоевски жената губи живота си в патология на мъжествена същност. Погубва я съзнанието на мъжа у нея самата. И ако Мишкин не подозира съучастие в Настината участ, смъртта е повод за лудия Парфьон да организира ритуал – нощ с мъртвото й тяло…Дали така достига тя апогея на възможните си значения  /от женствен символ, до личностова еманация на мъжа…

И в тая зловеща ситуация воплите на княза ознаменуват странно единство у Мишкин с Рогожин, в краха на самия живот. Той го облива в сълзите си и в горестна покруса милва лицето му, като в евангелския текст. Мишкин оплаква не търговеца, а като Спасителя – плаче за неговата душа…

Настася е мъртва пред мъжа на времето, в което се е случило да живее – един търгаш, обзет от подтици на болно съзнание да притежава. Арогантният човек не съумява да види себе си в нея подобаващо. Не успява да различи в нея той личностовите очертания на мъжа в едър план на безплътната й фигура. А тя – спрямо него, на свой ред – също. Двойните значения убягват за всеки поотделно, въпреки че и двамата действат фатално, според тях… По същия път Мишкин се оказва съучастник в гибелта й, с дял в безнадеждността на тази смърт. Как характера  на  неговата душевност тика Рогожин към злодейство? Като го оставя свободен…С нещо като право на избор, с което търгашът не може да се справи. Лудият в негово лице е неспособен да понесе и защити свободата си…,оплетен в примитивната нагласа на притежател. За Настя последното в никакъв случай не означава живот. Затова и демонстративните й падения в продавашко-купуваческия свят завършват трагично. Чувството не съществува, защото е мъртва и любовта…
А обществото не се интересува от нравствените наставления на „прекрасния“ човек. На Мишкин остава да замине с фиаското на една недоосъзната нравствена мисия… И „любовният роман“ на Достоевски се оказва история за края на живота в екзистенциален план. Същия живот, който Разколников от „Престъпление и наказание“ погубва символически и му въздава гибел с отвратителното си деяние…

Социалната жена у Достоевски /“Бесове“/

За гибелта той намира много възможни пътища. Любов или просто обич в дълбока благосклонност, чувството продължава свой живот в обществен план, в хоризонта на интимно-личната катастрофа. В “Бесове“ тръгва линия в развитие за Аглая Епанчина , в лицето на Варвара Петровна. Отново  става дума за дворянски произход. Тя е и майка на Ставрогин. Нейното присъствие е такова, че романът изглежда и книга за социалната жена. Земеделската фамилия определя и брака й с генерал, назначен впоследствие за губернатор. И животът й е ако не щастлив, поне свободен. В непосредственото действие Варвара присъствува, като вдовица на генерал, чиято основна грижа са сина и добрия тон в живота на градчето. Тя е и филантроп до алтруизъм, в хубави намерения към всичко и всички за добро. Ала историята й развива значения, създаващи представа за характера на обществото в атмосфера водевилна – тон, неутрален в план на романа „Идиот“.

Съпоставена с Настася Филиповна, Варвара е с несъмнен житейски шанс за оцеляване, с не по-малка склонност за живот с представи от нея…Моминският идол за мъжествен закрилник просъществува упорито с годините. Той е поет на име Куколник. Във времето на сполучлив живот образа на този човек оживява в лицето на Пьотър Степанович Верховенски- стари. Неговата външност се покрива със спомена за моминския идол – на вид длъгнест, в безупречно бял костюм и широкопола шапка с дълбока сянка върху изпито лице, и бастун със сребърна дръжка в ръка. Начинът в оживяване на идеала засяга не толкова историята на живота й, колкото една особена хроника в нейните състояния. Защото, става дума за живот с решен статус. А Степан Трофимович се явява посланик на представи от времето на младостта. И отношенията им се регламентират от позициите й в живота. Тя създава и се грижи за обществената страна на битието му, а той/ по негови думи…/ остава в позиция на хрантутеник. В общи линии обществената страна в чувствената й нагласа се изчерпва така. Защото са поне два моментите, когато в нейно лице го наблюдава непосредствено жена. А то означава , че е имало и база за житейска страна на приятелството им като  взаимност…Варвара преодолява ефекта от забавление с неговите страхове и малодушия от времето, когато Степан Трофимович товари илюзиите й до краен предел. Със сигурност е била смутена тя от неговата липса на самоувереност и страхове /преследван бил за либерална дейност, сетне поема някаква си писал бил, с дръзко съдържание и публикации  на идеи срещу властта, към всичко това, някакви си нови ,млади хора около редакция на списание, което самата Варвара била готова да финансира, но те пък не го разбирали и т.н./ Но докато се забавлявала добронамерено със страховете му и фамозните рискове пред властта, се задават провалите му пред нея самата. Те са и повод Варвара да  заяви,…“- Че никога няма да му прости това…“ Житейските бъркотии на градския интелектуалец и недостига на решителност / сили, може би…/ да превърне неосъзнато чаканата взаимност в любов със жената у нея са причина за личната му трагедия.
                                      
Случай Първи
      
След дълъг разговор в пролетна вечер, тя обичайно си тръгва, но в съвсем кратко време се връща и „….с озадачаващ поглед, в странна изпитателност…“, си спомня Степан Трофимович след време . Верховенски остава безответен, въпреки че за такава близост не е бил неподготвен в живота. Чувствено минало от два брака и син има зад гърба си във времето той. Изглежда, че се е страхувал. Но от какво?

Случай Втори
             
Някакъв  назначенец – барон, попада с несдържан блясък в градчето. По време на срещата Варвара улавя  Пьотър Степанович  смутен. Някакво чувство за неравностойност, може би?...Да. Оказва се, че на височайшото внимание се радва само тя. Степан Трофимонич бил попогледнат от време на време / и все по-рядко, естествено…/, докато на раздяла получава не десница, а само два пръста награждават неговата незначителност. Има и вече прецедент за оценка, като  неравностоен. Той е погубил искреността на жизненото й чувство...
      
 И продължава да се подвизава като съдбоносен другар на жена с влияние в обществото, която без интимни стремежи  се бори за оцеляването му…Макар, че и чувствата към този специфичен избранник на живота й са не съвсем праволинейни.
                                    
Случай Трети
             
Явява се писателя Кармазинов – човек с интелектуален формат отработен в чужбина. Регламентиран европейски, той демонстрира друг тип нагласи в живота, дори когато лениво дояжда сутрешния си котлет с чаша вино върху бяла покривка. Не малко ядове създава на Пьотър Степанович този човек. А и Варвара Петровна е, вторачена в тъмните блясъци на европейското присъствие в Скворешники…И ако всичко трае до празненствата на новата губернаторша, прагматичната страна в привързаността й към интелектуалецът в Скворешники е вече с нова идея за Степан.
                                       
Случай четвърти
Варвара се оказва решена да го задоми със сестрата на Шатов – Даря. Щяла била единствена да му създава сигурност, в случай че нея вече я няма…Става дума за унизително приятна ситуация със стария другар, който не се противи на идеята  за една женска младост при себе си, независимо от съображенията у благодетелната му житейска приятелка – да я отстрани от вниманието на Ставрогин ,като неподходяща партия за брак.
      
     
И все-пак, категоричната дефиниция  за чувства между жената и мъжа засяга стария Верховенски, защото в негово лице и Варвара оцелява все-пак фундамента на взаимоотношението  мъж – жена, ако щете и с обещание за библейски хоризонти дори, в нещо като „вечна преданост“…Защото неуспеха във високия план на живота за близостта им е последица психологична – пасивност, погубила височината в порива на чувството любов между тях… А със това какво?
      
Настъпва и разбиране за крах във живота с любовната смърт, подобно  на  историята в романа „Идиот“. Човешкото чувство е в задънена улица и с блестящата книга на Достоевски – „Бесове“. След  Мишкиновата история, то отново не просъществува.
 
Не просъществува любовта с импулсите тикащи Варвариното майчиство в ширините на обществената й същност ,като човешка природа – Позиция, която тя пази и след озадачаващата гибел на Степан Трофимович. Във фикциите на Достоевски Варвара остава не толкова майка на любим син /Ставрогин/,колкото материнска прегръдка за едно измислено все-пак общество, в измисленото градче с повече от многозначително име Скворешники… Значението на Варвара върви и към смисъла на някаква изначална власт, в един висок и също така изначален смисъл на думата.
 
Губернаторската вдовица губи своите предназначения занапред в начина по който Достоевски пренарежда топосите на човешкия свят. Линията на Аглая /“Идиот“/ приема вид на бащинска съдба в романа „Юноша“ и появата на един нов тип свободен човек, като нея и Варвара Петровна от „Бесове“. Но вече като баща – Версилов.

                                                                          Любовта на бащата

У Достоевски бащата има не лек генезис. Бива споменаван предимно в първите книги на петокнижието. Меродавен става обаче едва в последните две./“Юноша“ и „Братя Карамазови“/.

Самият любовен живот, може би не съвсем справедливо  води жената напред в житейския спектакъл на човешко съществуване. Така започва историята и на Версилов в „Юноша“ – Едно прелъстяване, подобно Тоцки от „Идиот“ и  история с малката Альошка на Ставрогин в „Бесове“. Но в „Юноша“ не се отива към зестра, а към: 
История за нови отношения след блудство със беззащитно крепостно момиче… Става дума за овдовял помещик от дворянски произход. Версилов е високообразован егоцентрик и заможен потребител на удоволствия в живота. Не е лесно обяснима любовта на светския изхайтеняк със крепостна девойка, чието покорство му предлага в перспектива непонятна мярка за взаимоотношения. В нейно лице Версилов  навлиза в очертания на друг свят. Обичта на слугинята към господаря иде от „принизеността“ на човека в самата Русия, където е  незащитен и „съжален“ задълго и така в неговите думи заживява в съвместност, като необходим и става невъзможно „ да се отървеш“ от него, казва  сам Версилов. Той е някак си разкаян, под влияние на крепостния й съпруг Иван Макарич  и бедността й. Бонвиванът узаконява присъствието на Софя Андреевна като майка на две незаконни негови деца. Връзката му с нея е като духовна любов, според замисъла на Достоевски. А клетостта й във живота го съпътствува безропотно в любовните му своеволия. Широкия хоризонт в библейската привързаност у тази любов има в себе си далеч по-къси пътища на други увлечения, създаващи драматична история на едно велико чувство към жената, с нейната трагична съдба.
    
Версилов живее в общество, където и чувството към жената
се купува със пари…

Този добротворно настроен човек изпада в ситуации, когато се оказва и съучастник в злини, които и сам не подозира, в благородния си стремеж. Версилов е жертва на самия принцип за живот в обществото – продажба и мярка за всичко в пари. Той е дори повече от филантроп. Въпреки че  егоцентризмът стоварва тежка сянка върху човешката му идентификация… И се оплита в нелишена от шумотевица катастрофа, със съвсем добри намерения в живота. Така се получава с Оля Онисимовна.
      
Даря е вдовица на починал чиновник, а болезнено чувствителната Оля – нейна дъщеря .Състоянието й се обостря до лудост в обзелата ги мизерия. Лутат се те в сумрачната безнадеждност на руския живот и след продажба на притежанията си остават в произвола на съдбата. Тя лепи неуспешни обяви за уроци и се оказва неусетно в прага за живот. Подведена от сводници Оля се озовава в публичен дом и скована от ужас е по чудо някакво спасена от Версилов, кой-знае как оказал се там, за да й подаде ръка. Ала стореното добро отива в логика на „постиженията“ му. Душевно болна - несъмнено, Оля го разобличава в домогване и Версилов объркан  остава със  парите за спасението й, в ръце. А тя, разтроена още същата нощ слага край на живота си./като Альошка в „Бесове“, след прелюбодейството на Ставрогин/ Но за разлика от Варвариния син, Версилов е в искрено недоумение от печалните резултати на безкористната си доброта…
                                          Привидна невинност…
Ситуацията повтаря болезнен спомен от време на покойния негов приятел Андроников. Версилов се оказва между две жени – болната дъщеря на приятеля и доведената й майка, по линия на втори негов брак  - Катерина Николаевна. Но как и защо Версилов намира Оля в публичен дом? Отговорът е определен. Защото  е клиент. И в широк смисъл на думата – купувач в „магазин“ за удоволствия от страстите човешки. А в нравствен план – изпаднал потребител на чувства, в позиция на цивилизован човек, който си заплаща услуга…А Оля е обект на мекото му сърце. В публичния дом я среща объркаността на един благороден дух, и заплетен в своите отчаяния самотен човек. За когото ,при това, защо ли да не е била предназначена, като изненада със развратна игра от по-специално естество, например – като опорочаване на чиста младост у момиче със всякаква девственост… Защо не?!... Тия удоволствия , в духовните етажи на сладострастия изтънко владее Фьодор Павлович Карамазов – най развита форма на мъжа, в представата у Достоенски за непосредствено съвремие – като БАЩА…Алтруистичните импулси на духа у Версилов се оказват помрачени от търговските правила на цивилизования свят, и ситуацията му в напредък, където всичко възможно в живота се заплаща. И в плана на Версиловата история една Ставрогинова педофилия /“Бесове“/ с Матрьошка е отчетлив паралел върху база от широкия консумативизъм в измамното чувство за цивилизована свобода. Защото и той, подобно Версилов на свой ред не въплъщава порок. И въпреки всичко го върши… Версилов е по-задълбочен опит с маркионизма у Достоевски, макар  и в схема на нещо, като поизоставен вече тезис… Във всеки случай Версиловите развлечения са нравствена безотговорност в една търговски разгъната реалност на житейско битие за хората. И в талазите изкушения за духа, той робува на личностовите си похищения към живота, като недоразбрал себе си хищник, в лицето на един високо интелигентен човек и себемотивиран приятел на човечеството  / сметнат за излишен от критиката в ония години/,в хуманитарната матрица изобщо…Става дума за теоретическа човечност, която му носи толкова разочарования… Епизодът с Оля Онисимовна /сметнат за излишен от критиката ,в ония години/ онагледява и жеста на купеца – Рогожин от романа „Идиот“, към Настася Филиповна, само че в по-високо стъпало на бездушно организирания съвременен живот… Въпреки критическите забележки, историята с Оля е категоричен сегмент в разбиране за съдба на човешкото чувство в живота и Достоевски ,със сигурност го е търсил…,защото стои, като проблем в основа на цялата интрига в романа. Самата лекота на разказа е в никакъв случай забавна несериозност. Затова и чувствата у Версилов,  като човек със чар и мисионерски идеи за религия не са основание да се определят като „фамозен, любовен живот“… Историята е далеч по-сложна.

И започва с интрига в семейство Андроникови. Там Версилов дебютира, като човек със чар и мисионерски идеи за религия. Той е реторически обигран и обезпечен със широка ученост. Интелигентното чудовище в негово лице създава завладяваща атмосфера на духа. И – една любов у болното момиче на приятеля, дотам че тя моли своя баща за благословия на евентуален брак с Версилов , въпреки че годеникът й  Соколски предстои да се завръща от Париж. Но любовната готовност у Версилов е малко странна отзивчивост към света. Защото се оказва не безразличен и към заварената майка – княгиня Катерина Николаевна. Оказва се подведен от  интереса й към него. Не след дълго обаче тя отвръща поглед и с деликатната безпощадност на светска жена се отдалечава. Силата  на характера в тази недостъпност ожесточава болезненото самолюбие у Версилов. Несподелената му „любов“ е нищо друго, освен въпиющ егоизъм в болно самолюбие. И ако се гледа –в така да се каже, хоризонта на петокнижния план, става дума за неподчинение към  интелигентски-интелектуалното въплъщение на един Верховенски от романа“Бесове“. Та ,подчинителския бяс води до окончателна катастрофа светския живот на Версилов. Той се обръща срещу жената  фатално, лично, интимно и чувствено и екзистенциално дори…Егоцентричната непримиримост у този самоабсолютизиран човек отваря война, едва ли не на света в нейно лице. Непоколебимостта му го води до опит за убийство на Катерина Николаевна / подобно Верховенски-млади в „Бесове и Разколников от „ Престъпление и наказание“/ - и възможните символични убийци на обществото… В „Юноша“ обаче е цел самата жена – очевиден заместник на общественото множество /дали защото му е реален източник ?!.../Версилов стреля в нея…А тя само заявява,че
                                      че не обича никого…
Дори в обятията на някакъв гвардеец, в усилия за брак по сметка, тя бяга от страстта и евентуалните чувства не само към Версилов, а и към когото и да било. Кратки са миговете й на благосклонност, за да се заизстръгва уверено от близостта. Спасява се тя от фатализма на любовта, поради недобри предчувствия. И поласканото й самолюбие от властта  над Версилов не може да я задържи. Но ако зависимостта й  създава безнадежден конфликт, момчешката любов към нея у Аркади ,задълбочава драмата на бащата. Неволно Катерина Николаевна се озовава в позиция на фатална жена между бащата и сина ..Но Версилов тръгва да спасява наследника си. А юношата е раздвоен и премълчава за компрометиращото я писмо у себе си. Момчешката любов е чиста. Чист е и стремежа му да я запази, което според Версилов го прави уязвим. А той със сигурност знае много повече,  защото не познавайки любовта, познава жената. Той озверява в ожесточението си и подтиква княз Соколски да я изнасили. А и я нарича непристойно развратна жена. Кулминация е опитът за убийство и посегателството срещу себе си самия. Трагизмът в любовно-криминалната мелодрама  завършва със Софя Андреевна – бедна ,похитена и беззащитна негова библейски истинска жена – съпруга…,Дарила го със син и дъщеря, подобно покойната си господарка Фанариотова.
      
Краят на любовното чувство в романа „Юноша“ е в притежанието… Все то е и гибел за самия живот, който изчезва с чувството и любовта…
Път за чувството Достоевски продължава да търси и в най-незавършения си последен в петокнижието роман – „Братя Карамазови“. С фамилната драма той организира и последните стъпки в живота на изстрадалото човешко чувство, като проява на живот…



                                                                       Патриархалия Карамазов 
Достоевски обрича на гибел най-значителния си потребител – стария Карамазов. Той става жертва на грабеж. Незаконният му син Смердяков го убива и ограбва за свои цели. В очите на хората обаче старият е жертва на Дмитрий, заради  Грушенка. Заплахите на необуздания син са заради това, че развратникът на практика купува любовта му с пари от наследството на неговата майка. Фьодор Павлович ограбва сина си материално и житейски… Така углавното престъпление върви в линия на чувството – безумна любов, срещу похот и наранена до ярост синовност, срещу гибел…Но те са вихри,  загърнали просто действие – убийство по съображение за грабеж, извършено от Смердяков, който е лицето в сянка. Успелият потребител  се оказва жертва на опустошена душевност в екзистенциалните промисли на Достоевски. Бащата е обречен…

Той е най-искрен, като най-реален в битийната си непосредственост. Старият Карамазов няма граници в изповеди  по радостите си житейски:…“ – Невинните й очички, като с бръснач ми срязаха душата“…. От думите му лъхти дисциплинирано всеядство, като нагласа в живота. И изразяват впечатление от съществото на прекрасна млада жена /София Петровна/, изречени задъхано от сладострастника по времето, когато я предназначава за втория си брак. И ако Версилов спасява Аркади от фаталността на Катерина Николаевна, при Фьодор Павлович любовта е повече от катастрофа. Бащата на Аркади стига до опит за убийство / малко или много ,заради неподчинение в повелите на страстта му…/а старият Карамазов превръща любовното чувство в забава и емоционална измама. И двата си брака той урежда с артистични способи / става дума за романтични отвличания, сантиментални бягства към  щастия които нямат нищо общо с действителността. Покупката на любов е предел, възможен за един вече заможен човек в негово лице, който търси изисканата стока на чувство у една търговска наложница – Аграфена Николаевна-Грушенка. Придобил помещичество вече Потребителят е в състояние да купува изживяване за наслада от жената въобще. Ако обаче не я пресича чувството любов, олицетворено от големия син Дмитрий – единственият човек, комуто  отец Зосима сторва поклон…

Дали  Митя преодолява потребителщината на своя баща в име на по-високо чувство към жената – любов, която все-пак успява с действия да оправдае като нравствена?...
Той се бори със всичката саможертвеност на духа си и провира в тежка ситуация искреността на чувството си, като избира „на глас“ Аграфена пред годеницата си Катерина Ивановна. И дава обяснение затова…За разлика от Мишкин в романа „Идиот“, и точно като Разколников от „ Престъпление и наказание“ той успява в усилие към нов живот, със кардинална стъпка напред.. Дмитрий е и оптимистично развитие за Ставрогиновата позиция  от „Бесове“, когото преодолява със чувствено-емоционалните си хоризонти на любовна  страст към Грушенка. Поведението му към Катерина Ивановна изглежда странно само на пръв поглед – тя е жената, която Версилов от „Юноша“ има пред себе си на колене в негово лице… Дмитрий е устремен към истината на голямото любовно чувство и надраства егоизма си. И за разлика от любимото дете на Достоевски – Ставрогин /“Бесове“/той не напуска безсилен пред егоизма си живота… А се оплита в една вътрешна борба /може би нравствена?!../ която му предстои да спечели… Защото:

Катерина Ивановна е залог за обреченост в любов, заради спасение на семейството й. Да, дмитриевият жест е резултат от вътрешна борба и благородството побеждава с тържество на любовно чувство у нея. Но самата природа на любовта й ,проявяваща болезнено егоцентрична същност на духа, става причина той да я изостави. Аграфена слага край за митарствата на чувствената му природа. И единствено с Альоша той споделя печалното си заключение за любовта у Катерина Ивановна. Романът „Идиот“ предлага аналогия на същата ситуация ,където Мишкин се озовава по подобен начин между Аглая и Настя…Но докато князът съучаствува, без да подозира дори, Митя Карамазов не убива никого. Той надраства Ставрогин от „Бесове“, преодолявайки карамазовския си егоизъм, в копнеж за съвместен живот с Аграфена Николаевна.  В „Братя Карамазови“ Достоевски развива връзката между Соня и Разколников от „Престъпление и наказание“ във вътрешен план. Обществото предстои да възниква – един вид ,библейски… Дмитрий развива тържеството с избранницата си в аристократично толерантен гуляй. Той плаща щедро и за всички.  Широкият му жест лее изобилие върху случайници в селска кръчма. Митя е великодушен и към офицерствуващия поляк – първа любов за Груша, с която настъпва тържествена раздяла. Обзет от радост той понася с безразличие униженията по време на ареста от хора, за които гневния му вик и без офицерска униформа ще е повече от повеля… Но зает с перспективата на истинското си чувство,  този  нов Ставрогин у Достоевски се оказва преодолян от не означаващи нищо хорица. Остават перспективите за преданост в моралните достойнства на нов и чувствен свят, с къде сияйни хоризонти. Голямата заявка за живот е вече свършен факт. Съдебните дела са дребно премеждие, в плана на живот, чрез нея и плодовете на тяхното единство. Аутсайдерът в негово лице и тя образуват намек за Адам и Ева, за ново време, което ще се посели с надежди чак в Америка. Ала само при условие, че там не ги пресрещне любвеобилно отново Фьодор Павлович Карамазов…
Всъщност американското бъдеще  Достоевски маркира с не ведър щрих още в „Бесове“. Там обаче засяга малко повече обществената страна на екзистенциалния проблем в неговото мислене. В един опит за „История“ на любовното чувство с петте „бездни“ от действителност…, каквито са в последна сметка романите  на петокнижието, чувствената гибел на самия живот, като любов у човека, в най-широк, възможен и хуманен смисъл, търпи поражение, защото не го намира срещу себе си… Но той  не изоставя идеята за любов между хората по много причини. А се залавя с трансформация на чувството у човека към света, сътворен от Бога. И Альоша Карамазов е обречен да проправя този път. Любовта е  повече от мирогледен проблем във вярата в Христа – Онази вяра, която отец Тихон се опитва безуспешно да постигне при Ставрогин…
                                          
автор: Илиян Генов
Коментари 0

За да коментирате, е нужно да влезете

Спонсори на Портал 12