Да се потопиш в дълбокото или да останеш на повърхността - изборът определя посоката на живота

Животът ни би могъл да се определи като един океан, в който на повърхността има лодка, а там някъде на дъното е съкровището, което чака да бъде открито. Обаче твърде често се случва така, че оставаме през цялото време на повърхността, блъскани от бури и ветрове, никога достигайки до дълбините на нашата душа. Какво нашепва тя и какво всъщност е тя? В други случаи поел веднъж дългото търсене, понякога се губиш между акули, водорасли и октоподи... Откажеш ли се, спреш ли - оставяш се да те задушат, да те погълнат със своето семпло разбиране за правилно и грешно. Продължиш ли - един ден достигаш необятност от тази велика красота, наречена с различни имена: път, живот, любов - дълбоко вътре в теб, преплитащи се в едно. Кое избираш? Избрал ли си изобщо?

В нас винаги ще съществува нещо специално, а колко ще изследваме и откриваме, зависи изцяло от нас самите и дали изобщо някога ще се решим на подобен вид потапяне в себе си.
Защо толкова много се страхуваме да разберем кои сме? Къде е този вътрешен и необикновен свят, за който писатели, художници и композитори векове наред са се опитвали да ни предадат по толкова различни начини? Защо продължаваме да не се вслушваме в думите на нашите духовни учители разпръснати по целия свят? Защо алчността, гнева, завистта, омразата, вината и всички смазващи ни чувства продължават да завладяват нашето съзнание, умове и сърца…?

Ще успеем ли някога да се вслушаме в себе си, кои сме в действителност и какво всъщност правим, накъде отиваме, и ще стигнем ли изобщо до истински значимото? Ще се превърнем ли в цивилизация от роботи или има някакъв минимален шанс да осъзнаем дълбочината на нашето съществуване? Ще имаме ли някога смелостта да изледваме и разровим вътре в нас, достигайки до най-тъмните ни кътчета, трансформирайки ги изцяло в нещо възвишено, за да се слеем всички в едно или ще действаме с до болка познатата ни схема да се държим осъдително и високомерно, прехвърляйки недостатъците си върху останалите...? Докога ще продължаваме все така да стоим потопени в своето действащо бездействие, объркани както досега или все някога ще се запитаме, защо реално поели сме този първи дъх, наричайки го наш живот? Живеем ли наистина или минаваме сякаш като в сън, докато всъщност живота ни изтича, слушайки хилядите гласове, потапящи ни просто в една излюзия?
И все пак трябва да знаем, че в нас има една необятна красота и това е нашата душа. Ще се впуснем ли в търсене на скритото съкровище или ще се оставим на вълните да ни тласкат на брега на суетата на света...Сега какво нашепва твоята душа?