Д-р Тимен Тимев: Трябва да балансираме между общуване и самотност

Ние живеем далече от себе си, захвърлени в чужди души, или в чужди страни. Ние не живеем в своята родина. Нещо сме като изгнаници, защото обикновено малцина от нас могат да преодолеят всички тези бариери, прегради и тази цивилизована и културна смет, която ни е закрила нашият собствен велик образ, който можем да го видим едва в Огледалото на Вселената.

Трябва да умеем да се вглеждаме не само в житейското огледало, а да прилагаме техниката, посредством която да умеем да заставаме срещу огледалото на Природата, на Вселената. И от нея да черпим нашата собствена безкрайност, която е скрита от модерния живот – тя е скрита в Природата и Вселената.

Този, който не е успял да се срещне все още със своето призвание, неговият живот е наистина ад! Той е ад, въпреки, че този ад е гланциран отгоре от милиардите съблазни, мимолетните измами, наслаждение, консумации…

Обаче, когато човек остане за малко сам, той изведнъж разбира, че всичко е отминало. Той отново остава с онази вътрешна тревожност, че онова голямо призвание, което носи в себе си, то отново е някак си отстранено, затлачено и закрито.

Всеки мозък е омнипотентен. Като махнем даже гениите и олигофрените, средната маса от индивиди – милиардите индивиди, носят неподозирани способности, които обаче трябва да имат условия да ги актуализират. Защото потенциите на човек могат да се отключат даже и при едно неблагоприятно общество. Всъщност иска се голям кураж, голяма твърдост, едно възпитание на волята и самоорганизация, но най-вече строгост към самия себе си. За съжаление обаче, колкото и да сме готови да се срещнем със своето призвание, то днес сме свидетели на това как може би никога преди това не са съществували по-трудни условия за индивидуалното развитие, каквито те са днес. Автоматизацията, техниката.., тя прави така да служим на нея, тя ни пречи да се срещнем с нас самите.

По пътя към призванието е необходимо да се научим на балансирането между общуване и самотност. В големите градове имаме събиране на много мозъци и аури заедно. Големите градове представляват нещо като генератори на безкрайно ценна интелектуална, емоционална, артистична и технологична енергия. Въпросът е ние да не се застояваме там, а да идваме като грабливи, в хубавият смисъл птици, да се спуснем за малко, за няколко часа, да можем благородно колкото може да откраднем от т.нар. колективен мозък на човечеството, след което да се усамотим. Защото в усамотението тази информация в нас може да се оплоди, да израсне и да даде плод. Ние се срещаме за да можем да обменяме душите си и всеки взима това, което другия му дава. Ако не останем сами, образите и мислите, които сме получили, те не могат да израснат в нас и да изкристализират.

Какви са всъщност начините, които ни позволяват да премахнем и израснем тези пречки, които ни пречат да се срещнем с нашето призвание? Какво е всъщност истинското призвание на всеки човек, независимо даже от дарбата? Различните таланти, наклонности и дарби, те се явяват всъщност най-радикалния и същевременно най-ясния път да се срещнем със себе си. Да бъдеш талантлив, да имаш дарба, това означава да получиш щастието да сключиш някакъв прекрасен съюз с Природата, посредством някакъв род знаци. Талантът означава, че аз ставам близък на стихиите, на пролетта, на ураганите, на ветровете, на красотата на Природата или на красотата на звездите, или пък на тайните на Вселената. Ставам съпричастен посредством упражняването на някакъв език, който става за мен ежедневно занимание.

За да можем да се срещнем със своето призвание, трябва от малки да усвоим някой език, с който ще провокираме Природата и боговете да ни заговорят. Ако Природата обикновено пред хората мълчи, то това е защото те са смазани от съвременните изисквания на цивилизацията – да работиш, да си зает, да бъдеш брокер, да изкарваш пари, да оцеляваш, а от друга страна си съблазнен от хилядите съблазни на тялото, отприщените инстинкти, еросът, който е снизен и е станал общодостъпен. Т.е. всичко това ни разтваря в една всеобща нивелираност. То ни отдалечава от нас и нашето призвание.

Призванието на всеки един индивид е да почувства огромната значимост, която той носи, която е родена от неговата абсолютна уникалност. Във всеки човек има нещо, което е несравнимо с никой друг. Всеки от нас е изключение. В този смисъл, трябва да премахнем закона на статистиките и големите числа, които поставят под общ знаменател хората и масите.

Информационните канали днес, особено телевизията, внушават на човек неговата посредственост. Обществото скрива от нас нашето богоподобие, което от своя страна ни отдалечава от нашето призвание. Внушават ни, че сме посредствени, казват ни, че други са по-талантливи, а ти си по-бездарен. Други са великите – ти си посредствен. И поради лошите условия, в които обикновено се раждат милиарди хора, някак си благоприятстват да затвърждават в нас тази лъжа. Как можем да премахнем тази лъжа? Тук има няколко основни техники.
Първо трябва да престанем да се оглеждаме в социалните огледала на другите. Т.е. суетата на другите не трябва да бъде толкова значима за нас. Обикновено ние се стремим да се харесаме, да получим ръкопляскания, да бъдем под светлината на прожекторите и т.н. Това не е лошо, в млада възраст дава самочувствие да растеш още повече, но то в един момент също се превръща в една преграда. Затова както сме свикнали да заставаме срещу огледалото в тоалетната за да се оглеждаме да се бръснем, или пък жените да се наконтят за да бъдат харесвани, то това всъщност е малкото огледало, което не може да ни срещне с нас. Това огледало ни среща с нашите социални маски!

Всеки иска да изглежда така, както днес някакви стандарти го налагат. Това е животът в неавтентичността, животът във фалшивостта. Решава се, че стандартните модели за красота са едни и момичетата започват да отслабват, решава се, че мъжът трябва да бъде днес много егоистичен, агресивен или пък с подострени вежди и той се превръща в този шаблон. Т.е. днес хората се подлъгват по тези стандарти и модели, които ги отдалечават от тяхното призвание.
 
Затова огледалото вкъщи трябва да се смени с огромното Огледало на Природата. Какво означава това? Когато застанеш срещу планината ти трябва да можеш да се оглеждаш в нея. Не само да виждаш и да съзерцаваш планината. Ти трябва да си способен да виждаш в планината своя образ. Планината ти напомня: Ти който си застанал срещу мен и имаш тези остри зъбери, ти имаш тази необятност, тези простори, ти носиш тази мощ! Когато застанем срещу водата, тя трябва да ни учи на своята игривост, на своята палавост и т.н.

Обикновено Светът, който заварваме и ни прави нас посредствени, той самият ни се внушава, че е познат и банален. Свещеното, което губят децата в процеса си на съзряване, а което са гледали идвайки в този Свят с отворени очи, е че си въобразяват, че Светът е познат и банален! По този начин и самите ние ставаме банални и познати. Ние се лишаваме от тази божествена енергия и това самочувствие, което ни дава Красотата на Природата и величието на Космоса и звездите. Ние се лишаваме от тях, защото не умеем да се идентифицираме с големите стихии на света и най-вече – не умеем да анулираме обикновеният вид на света.

За да се доближим до нашето призвание, ние първо трябва да се проникнем от усещането и разбирането, че светът не е обикновен. Светът не е познат. Нас погрешно ни участ в училище, че предметите около нас са тривиални. Всичко, което ни обкръжава, цялата Природа – всичко това е божествено и пропито с енергии и живот. Това означава, че трябва да свикнем да премахваме обикновеността на света и да се насочим към неговата необикновеност.  Ние трябва да се научим да дереализираме този свят, който са ни внушили, че носи една реалност, и да се опитваме да приближим неговата необикновеност, неговата божественост.

От тези божества, които са навсякъде около нас – дървета, растения, животни, скали и т.н., ние обикновено гледаме да извлечем някаква полза. А ние не виждаме в тях божествената същност, която носят. Ние не виждаме тяхната божествена природа, защото сме я закрили с нашите утилитарни епитети. Т.е. закрили сме я с ползата, която извличаме от нещата.

Има един закон: За да стане природен обект, обект на изкуството и на естетиката, той трябва да стане безполезен. Нашата полезност прави нетривиалния свят банален. Затова трябва да се опитваме да дематериализираме света и да махнем човешките етиките и полза от него. По този начин ние ще приближим самата божествена същност на нещата. Второто условия да се приближим до нашето призвание и богоподобие, което е толкова закрито и отдалечено от нас е да извършим дереализация на света около нас. След това имаме персона – тук трябва да осъществим практиката за деперсонализация на самите себе си. Какво означава да се деперсонализираш? Това е да застанеш пред огледалото и постепенно да започне да премахва всички социални маски, които са му наложени или сам си е наложил. Често на въпроса Кой съм аз? , човек казва за себе си това, което казват другите. Тоест това е нашата външност. Това е нашата социална маска. Това е нашият психологически костюм. Когато застанем дълго време пред огледалото и започнем да отместваме това, което другите виждат в нас, стигаме до сюблимният, страхотен, ужасен, но и най-прекрасен момент: Да се опитаме да видим себе си такива, каквито другите не могат да ни видят. Тогава вече започваме да чувстваме, че навлизаме навътре в нашето същество.

Това навлизане навътре в нашето същество, то ражда този духовен живот, това духовно упражнение, благодарение на което ние разбираме, че сме много по-безкрайни, отколкото досега сме си представяли. Разбираме, че ако сме приели някаква социална маска, например – аз съм инженер, работник, лекар или изследовател, то това въпреки, че заема някаква голяма част от нашата вътрешна същност, то  все пак още стои на повърхността.

Хармонии, пропорции и симетрии е това, от което е съставен Света, а Енергията е възбудата, която кара тези хармонии и пропорции да се движат. Тази Сила, която непрекъснато твори толкова красиви природни организми, също така самото наше тяло, което е толкова сложно – във всяка клетка протичат 600 000 цикъла, да не говорим за мозъка…, този безкрайно добре сработен и съгласуван механизъм, всичко това трябва изведнъж – без никакво външно образование да помогне за осъзнаването, че ние като тяло и всичко около нас е толкова съвършено! Всички системи около нас са направени да ни служат.

Ние имаме толкова много подаръци – да дишаме, да живеем, да се движим, да виждаме красотата, да се удивляваме на съвършенството на собственото си тяло. Всичко това, само то е достатъчно човек да разбере, че е нещо безкрайно значимо. Ние трябва да се проникнем от чувството за богоподобие, въпреки, че обществото ти казва, че си шлосер или не си се издигнал. Това всичко са социалните фалшификации, които трябва да ги анулираме и махнем, защото те закриват нашата автентична същност.

Когато човек осъзнае, че всичко е единно и приготвено да му служи на него, той трябва да се проникне от чувството, че има Бог. И че, ако не Бог, то има някаква велика и световна Сила, която всъщност го кара да върви напред.

Д-р Тимен Тимев пред Портал12.