Чистият смях: Всеобща проверка за Края на света ❤️

Един ден, когато живеехме с най-щастливи предчувствия, ни съобщиха, че светът ще се свърши всеки момент. Беше голям удар, защото въпреки предупрежденията на разни учения и категоричния тон на някои пророчества съобщението ни изненада. Имаше най-различни реакции. Леля Мадрона например взе да се запасява с ориз и зеленчуци, а господин Андреу (съсед от втория етаж, третата врата) уби котката си с един удар по врата, като каза, че иска да и спести душевните мъки.

Аз ужасно се обезпокоих. Трябваше да се оженя след две седмици (начиная от първото съобщение за катастрофата) и съзнавах, че няма да имам време за нищо. Това е неудобството да се жениш вече на години за момиче също на години и възпитано по старому. Радиото постоянно повтаряше, че е въпрос на часове, а небето последователно сменяше цвета си с много ефектни преливащи се съчетания, които при други обстоятелства биха заслужили възхвала. Линията на метрото Рома - Орта се повреди, но кажете ми какво значение можеше да има такова дребно произшествие редом с огромната тревога.

Ние, хората, вършим много странни неща. С Елизенда (моята годеница) бяхме решили да заминем на сватбено пътешествие във Флоренция и ми хрумна да се обадя по телефона на един приятел художник, който живееше там, и да го попитам там какво е времето. Приятелят ми, който беше образован италианец и не беше привърженик на заобикалките, ми каза да не се залъгвам - и там, както и навсякъде, хората си стягаха куфарите - образно казано - по вина на свършека на света.

Отидох да видя господин Ернест във филателния му магазин. Господин Ернест, както всеки се е досетил, е бащата на Елизенда. Беше практичен човек, не си губеше времето за празни работи и никога не мечтаеше освен насън. Посрещна ме с недоверие, по обичая си, озъбвайки се едва ли не. Знаех си аз. По пътя от къщи (ъгъла Тамарит - Уржел) до магазина на господин Ернест (на средата на улица “Оспитал”) си представях разговора и реакцията на господин Ернест, когато го уведомя за моето намерение - много разумно, от друга страна - да ползвам Елизенда, преди да се е свършил светът. Ще му обясня спокойно, че всички предразсъдъци ще се обезсилват поради изключителните обстоятелства, така че, моля, не ми излизайте с дребнобуржоазни скрупули. Смятах, че ще се вбеси (нищо не му струваше да показва безграничен гняв), но той окончателно ме шашна.
- Какво ми обясняваш на мен? - каза ми той. - Вие се оправяйте! Мен ми се е запалила главата да търся непромокаем плик за жълтата non dentelee серия от Мартиника!
(Тази жълта серия от Наветрените Антили беше гордостта и сигурността за стари години на господин Ернест. Казваше ни го по хиляда пъти на ден.)
- Непромокаем ли? - попитах искрено смаян. - Защо? Нима някой е казал, че работата ще свърши с дъжд?
Господин Ернест дотогава не беше се сетил. В действителност никой не беше споменавал за нищо конкретно: ни вода, ни огън, нито нищо...Нищо определено, искам да кажа.
Моят бъдещ тъст (на път да стане мой извънбрачен тъст) седна и цял ден се отпусна, сякаш изведнъж се срути върху стола.
- Ако ще е огън, оставам без пукната пара - каза той. - Всичко, което имам, е горимо. А ти ми идваш сега с твоите плътски вълнения.

Зарязах го по средата на думата, като преди това не пропуснах да ми отправя състрадателен поглед, предназначен да изрази презрението, което заслужават хората с низък морал. Горката Елизенда е на път да бъде пожертвана, а той, нейният баща, пет пари не дава, вълнуват го само марките, дивидентите и нищо друго. После ще се оплакваме - ако изобщо има “после”, - че централистите ни обвиняват, че сме се вкопчили в материалния интерес и изсушаваме Духа.

На Рамблата хората се щураха, явно водени от фикс-идеи. Взех разстоянието дотам на четири крачки, и аз самият се чувствах съсипан и замаян, сякаш душата ми беше заредена с някакви загадъчни ловни сачми. Сирените на линейките и полицейските коли добавяха нов елемент към безпорядъка на улицата, тъй като зашеметяваха истински, без да помагат по никакъв начин да се нормализира движението. Но те бяха нужни, разбира се, защото както се знае в подобни случаи (особено що се отнася до края на света), винаги се намират нетърпеливци, които избързват и се престарават, слагат каруцата пред воловете и предизвикват събитията, от които се боят. Накратко, някои хора се самоубиваха както можеха - с газ или хвърляйки се от балкона, поглъщаха разни лекарства или се бесеха на най-невероятни места, защото откритите греди взеха да не достигат.

Тъкмо излизах на площадчето “Пла де ла Бокерия” и в краката ми падна старица, която долетя от един трети етаж. Казвам “долетя”, защото беше много слаба дама и оказваше слабо съпротивление на вятъра. Стискаше клетка, която се разби при падането и от нея излезе кадънка, здрава и читава на вид. Но не, залиташе на една страна, влачеше цялата си дясна половина и има толкова лош късмет, че падна в канала и не вярвам да се е чуло нещо повече за нея.

Разтревожен, намусен, с желание, което, струва ми се, беше повече плод на размишления, отколкото на потребностите на плътта, тръгнах към “Портал де л’Анжел”, където в един голям магазин работи Елизенда. На нейния щанд (дамска бижутерия) имаше опашка, неспокойна и нервна, образувана от купувачки, които не бяха на себе си. Страхът, че спестяванията му ще останат затворени в банката, докато светът замира, събуждаше потребителски ламтеж (винаги наличен) у гражданството.

Елизенда, замаяна, ми махна за поздрав много разсеяно, защото две жени се караха за една огърлица и тя трябваше да ги разтърве.
- Като луди са - каза ми тя, без да ме погледне. - Види се, искат да се докарат за последния случай.
- Трябва да говоря с теб, Елизенда.
- Веднага ли?
- Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не знаем колко време ни остава.
Каза ми да я почакам в кафенето на магазина, след няколко минути щели да я сменят. Не знам, може и така да ми се е сторило, но не ми се видя много зарадвана. Покорно се отправих към кафенето и си поръчах абсент.
- С лед или без лед? - попита ме сервитьорът.
- Какво значение има това сега? Невероятно е как още не сте осъзнали какво става!
Засегна се и ми донесе едно питие, което, мога да се закълна, не беше първокласно. Такива сме, не сме солидарни дори в мигове на изпитание, а после се оплакваме.

Радиото съобщаваше, че са се образували колони на изходите от града, а на улица “Меридиана” станало голямо задръстване. На автомагистрала А-17 се получило верижно сблъскване и Червеният кръст искаше плазма. Огнена топка беше паднала между Полиня и горите на имението Маури и запалила поляна, покрита със сухи съчки. Според говорителя новината не беше потвърдена и той молеше хората да запазят спокойствие!

Елизенда се появи с разрошени коси. Една гривна и се закачила за пуловера и докато се мъчела да я откачи, и се пуснали няколко бримки. Това я беше изкарало от равновесие.
- Опомни се, момиче - казах и аз. - Там, където сме се запътили, няма никаква нужда от пуловери.
Тя седна и ме попита малко рязко:
- Какво искаш сега? Какво ти е?
Отговорих ѝ, че не става дума за мой личен въпрос, а за едно колективно сътресение, което ще бъде последно. Елизенда закри очите си с ръцеи и изхлипа. Неочаквано изпитах угризения заради ненужната жестокост. Виждах я толкова женствена и толкова беззащитна! Ръцете ѝ трепереха и аз ги взех в своите, разнежен и влюбен.
- Не се измъчвай така, любима. Каквото и да се случи, това, което ни остава, си е само наше. В действителност трябва да сгъстим бъдещето, което бяхме планирали. Ако не са години, ще бъдат минути, но ти предлагам да им се насладим, без да ги украсяваме с церемонии…
- Какво искаш да кажеш?
- Ами виж, бяха цял куп неща: да се обзаведе жилището, да дочакаме увеличението на моята заплата, да направим сватбата и после - брачната нощ...Вижда се, че не е работа само за няколко седмици. Но нещата жестоко се измениха и ни принуждават да прескачаме етапите. Накратко, смятам, че това “после” трябва да мине пред второстепенните неща и да стигнем направо до брачната нощ. Разбираш ли ме?
Елизенда изведнъж забрави позата си на крехка женственост и цялата се изпъна.
- Естествено, че разбирам. Ти си направил своята сметка. Ще се учудиш ли много, ако и аз съм направила своята?
Сърцето ми щеше да изскочи. Аз мислех, че сметките на Елизенда трябва винаги да съвпадат с моите, и прежълтях. Промяната трябва да е била твърде явна, та Елизенда смекчи жеста и сега тя взе ръцете ми и ги погали.
- Когато говорехме за бъдещето - продължи тя, - ти беше мъжът на моя живот. Щяхме да бъдем щастливи, повярвай ми. Нямаше да се оплакваш. Но едно кратко бъдеще - това е нещо друго. За такава кратка връзка има друг, който повече ме привлича. Моля те да направиш усилие и да ме разбереш...Има мъже, с които никога не бих потеглила на дълго пътешествие, но за едно късо еднопосочно пътуване - светкавично, без изненади и последващо мърморене - изискванията са по-други. Нали разбираш?
Отговорих ѝ с друг въпрос:
- Ама вече намерила ли си го?
Тя стисна по-силно ръцете ми и ми каза, че го е видяла.
- А той знае ли вече?
- Предполага.
Елизенда с подчертано сериозен тон добави, че всичко това е в сила, ако краят на света наистина настъпи.
- Ако ли не - продължи тя, - забрави този разговор, нищо не съм ти казвала, ще ти бъда вярна и предана както винаги.

“Да, да! - разсъждавах аз бързо, с разстроени нерви. - Ако не се срине всичко, ще излезе, че не трябва да имам причини за тревога…”

Види се, последните думи съм произнесъл на глас, защото Елизенда каза:
- Недей да се цупиш. Нали и ти гледаше да се възползваш!
Струва ми се - не съм сигурен, - че не си допих абсента. Нещо стягаше гърдите ми и закопнях да си изляза, да подишам чист въздух. Елизенда даже не се помръдна от масата. На ескалатора петата ми се закачи за едно стъпало и насмалко да прибавя една малка лична драма към общата. Във всеки случай в душата ми се разиграваше истинска драма.

На улицата се продаваха извънредни издания на вестниците с големи заглавия, които съобщаваха, че на улица “Сант Андреу” горят три къщи поради изтичане на газ. В протестантските страни бяха мобилизирали Армията на спасението, а на руските и американските космодруми космонавтите бягаха, излитаха с ракетите си, карайки се с учените, които също искаха да се качат.

Преди да стигна на площад “Каталония”, ме спря мъж на средна възраст с цигара в ръка и ме попита имам ли огън.
- Още ли я карате така? - попитах го аз прекалено строго и продължих по пътя си.

На площада гълъбите се събираха на малки групи, сякаш разговаряха, а не удряха често-често с човки в земята както обикновено. Чуваха се далечни експлозии и откъм морето небесният свод се осветяваше, сякаш някой пускаше разноцветни ракети. Изглеждаше, че това е краят, но не беше. На другия ден всички вестници обясняваха: избухването на една свръхнова чрез последователни галактични удари беше предизвикало временно разстройство в слънчевата система. Едно слабо изучено явление, гаф на специалистите, които се извиняваха, като ни казваха, че сме се отървали на косъм. А работата е там, нека си го кажем, че още сме на азбуката. Очевидно, ако светът се свършваше по-често, хората щяха да получават много изненади.

Във всеки случай властите би трябвало много да внимават, преди да сеят паника, защото има случаи като моя например: я да видим кой храбрец ще ми каже, че това не е нищо.

Пере Калдерс, "Public Disorder", 1984 г.