Безсмъртието е завоевание, а не подарък от Всевишния

Безсмъртието на човешката душа е потенциал, който следва да реализираме. В Божия план за света е предвидено сами да се преборим за своето безсмъртие, да го изстрадаме, да го извоюваме. Не съществуват срокове за осъществяването на този потенциал. Времето и пространството, безбройните светове на формите само създават условията и изпитанията за неговото постигане. Пред нас е Вечността и безкрайният Път на духовно-нравственото усъвършенстване.

Само че липсата на времеви и пространствени ограничения не бива да потушава пламъка на стремежа към издигане, а, напротив, би трябвало да го  стимулира да се извиси в цялата си творческа мощ.

Понеже след нас иде нескончаемата върволица от същества, представящи по-ниските стъпала на еволюционната стълбица. Върховният Разум на Вселената очаква от нас да помогнем в тяхното движение напред и нагоре. По посока. А вездесъщото Развитие няма нито начало, нито край. То е едно от Лицата на Бога и изгражда основите на Неговия сияен престол в небесата на непостижимото.

Учителят Беинса Дуно определя безсмъртието като “стремеж на човешката душа”, постоянен идеал по нейния път в живота. Според неговото виждане безсмъртието е синоним на равновесие между силите и явленията в Природата. И обратно- смъртта е резултат от изгубването на това равновесие. Безсмъртието е тъждествено на съединението и хармонията, а смъртта- на разединението, несъгласието и дисхармонията. Единството и борбата на противоположностите рисува декорите на всемирния спектакъл, а съществата, притежаващи свободна воля, на всяка крачка правят своя избор: наляво или надясно, нагоре или надолу, напред или назад. Дори и да спрат за миг с желание да отдъхнат, те знаят, че трябва да продължат. Не си спомнят кога и как са проходили. Паметта им вече не съдържа картини за първите им стъпки. Крайната цел е забулена от мъглите на неизвестността - там някъде, зад хълмовете на Съдбата. Дори и на километър напред нямат видимост, понеже пътят е тъй лъкатушен, а завоите - толкова остри. Пред техния взор е открита само една съвсем малка отсечка. За нейното преминаване е нужен земен живот.

Бог е дарил човека с един прекрасен инструмент - душата, и очаква от него да се включи пълноценно в огромния космически оркестър на Любовта, Красотата и Доброто. Разстоянието между третата цигулка и солиста никак не е малко, ала такава е логиката на израстването.

Разнообразието от музикални инструменти в този оркестър е неизчислимо. Всеки от тях има собствен тембър, форма, сила на звука, мелодичност, нотен обхват, честота на трептенията, собствено място и роля между останалите. При възпроизвеждането на някои произведения- симфонии, оратории, кантати, концерти – вземат участие всички инструменти. При изпълнението на камерни творби- само някои. Това зависи от волята на композитора. А Той е само един - Бог. Най-преданите Му Синове и Дъщери дирижират оркестъра – цялата общност от изпълнители с различен темперамент, професионално майсторство, степен на подготовка, вдъхновени или безразлични спрямо плодовете на своя труд. Никой не може да каже кога е била проведена първата репетиция и кога се е състояло първото представление. Малцина получават шанса да надникнат зад завесите и да уловят фрагмент от подготовката за поредния концерт.

Мнозинството – тези, които още не са овладели нито един инструмент или просто искат да послушат – заемат местата на публиката. И … представлението  започва. Добро или лошо, длъжни сме да го изгледаме да края. Речем ли да се измъкнем на пръсти по някое време (т.е да избягаме от дълга си в живота), ще ни хванат авторитетно за ухото и ще ни върнат обратно. И тъй докато разберем окончателно, че Вечността не е развлечение, а призвание; че безсмъртието не е дар на милосърдие, а награда, спечелена в най-лютата възможна битка – със самия себе си.

"Най-малките наглед работи, на които отдаваме най-малко значение, имат най-голямо съдържание в себе си”, свидетелства духовният Учител на България и планетата. Правилната посока за Развитието винаги е от малкото към голямото. Ще настроиш инструмента си и първо ще посвириш само на един слушател – ти самия. Като си научиш добре урока, отиди при учителя си и го зарадвай. После ще се съберете няколко ученици и ще посвирите помежду си, може и на различни инструменти- това е вече един малък оркестър. Ако сте в хармония един спрямо друг, ако радвате душата с изпълнението си, може да ви поканят  в големия оркестър. А там ще ви посрещне капелмайсторът и ще ви запознае с репертоара. Ако ви допадне, ако вплетете в унисон звуците на своя инструмент в палитрата на целия оркестър, ще останете, ще свирите с усмивка и ще доставите наслада на слушателите и на диригента. Ако ли не - обратно в музикалната школа или в детската забавачница. И пак - отначало. Време – дал Господ. От тебе се изисква разум, воля и упование. И, ако можеш, да не спираш по Пътя и да не се връщаш назад.

Защото “изкуството се придобива с голямо търпение и трудолюбие”, а за мързеливите не е предвиден парцел на Небето. Само който пее и свири както трябва, ще бъде поканен да прекрачи портите на Рая.

Той вече ще е разбрал кой е основният тон на неговата душа, какви са изискванията на капелмайстора и кое е разковничето на неговото ползотворно присъствие сред другите оркестранти. А и след като е заплатил скъпо и прескъпо усвояването на Божествената музика- с кръвта на сърцето си, едва ли отново би пожелал да замени блаженството на Вечната Светлина с преизподнята на земното изпитание.
автор: Константин Златев