Подкрепям Портал 12!
Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции!
Виж повече
Днес 14-и Септември 2024-а година се навършват 94 години от рождението на акад.Антон Дончев, който бе един от лекторите в Портал12 и подкрепи развитието на медията. В тази статия ви споделяме няколко откъса от неговата книга Сказание за Хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес ( очаквайте скоро в книжарница Портал12). Нещата, които се споменават в избраните цитати не са случайни, защото те са ключове към символи, посветеност и тайни.Препоръчваме ви да прочетете още:
Мое задължение беше като пазител на Книгата да я нося край кладите, за да могат умиращите наши братя да получат утехата, че Словото на апостол Йоан е край тях. И Книгата ги гледа.
Тъй като аз умрях, главното на смъртта е, че те пращат извън времето, пращат те в междузвездното пространство, в което няма време (АУДИО)
Да гледаме Истината в Очите - да казваме Истината!
А сега, акцентите:
— Къде е Аспарух? Знаеш ли?
Жрецът каза:
— Спрях да поливам цветята. И земята се напука, стеблата клюмнаха и цветята тръгнаха да умират. Тогава полях с изворна вода само едното цвете. То живна, изправи се и се отърси от смъртната дрямка. А знаеш ли какво стана с второто цвете? Кубрат каза:
— Другото цвете се изправи, макар да не беше взело ни капка вода. И макар пръстта в неговото гърне да бе останала все суха и напукана, цветето оживя. Когато бях дете, жреците ми показваха такива цветя, защото искаха да ми покажат, че невидими нишки свързват живите същества под небето на Тангра.
......
— Погледни входа към оная уличка. Покрита е с рогозки и пред входа е спусната мрежа, за да не влизат птици. Тук хората не дават дори на птиците да летят. А жрецът отговори:
— Това е улицата на златарите и мрежите са против гарваните и враните, които крадат лъскави камъни. И наистина из тържището — по покриви, колове и въжета — бяха накацали или тежко летяха сити гарвани. Но не се чуваше да грачат, защото човешката врява беше по-силна от граченето. А наймного гарвани имаше накацали на рогозките и мрежите върху улицата на златарите, където в полумрака светеха изумруди и сапфири от Египет, гранати от Родопите, бисери от Персийския залив, ахати от Либия, хризолит от остров Забергет в Червено море, опали от Индия и кехлибар от славянското море. И както гарваните, ята дрипави хора се трупаха пред мрежата към златарската улица, пред която пазеха силни мъже с тъпи и равнодушни лица. Тези хора виждаха сини, зелени, червени и жълти приглушени блясъци — и какво виждаха гарваните, знае само Тангра, а пък Аспарух виждаше сиви искри, защото светът още не му връщаше своите багри.
.....
И жрецът каза:
— Видях изображение и на вашия Бог. И разбрах, че той прилича на нашия Голям конник.
А Терес му каза:
— Или вашият Велик конник прилича на нашия Херос. Ала нашият Херос не е Бог. Ние имаме доста богове. И нашият бог Дионисий е тръгнал от Фригия, минал е през Персия и е стигнал до Индия, като е увличал народите в своя божествен танц. А се е върнал отново в Тракия през черноморските степи. И с Дионисий е вървяло изображението на конника, който пробожда змей или лъв с копието си.
Тогава жрецът попита:
— А знаеш ли кого убива конникът? И Терес го погледна в очите. Двамата се гледаха, а конете ги носеха през степта. И очите им като че ли плуваха върху вълни, защото се спущаха и се вдигаха. Но двамата мъже не откъсваха погледи един от друг.
И Терес каза:
— Богът конник побеждава сам себе си, въплътен в образа на своя двойник, бил той змей, лъв или грифон. И конникът, и лъвът са две части от едно тяло, защото Бог е Един. А жрецът измъкна от плоската кожена торба на седлото оловна плочка, голяма колкото длан. И на плочката бяха надраскани числа от 1 до 16 само в един ред.
И жрецът каза:
— Ако ти си жрец, не можеш да не знаеш над кой Храм стои каменна плоча, на която в квадрат са наредени числата от 1 до 16 в 9 водоравни и 9 отвесни реда. И като събираш числата на всеки ред — и наляво, и надясно, и нагоре, и надолу, и по чертите, които съединяват ъглите на квадрата — винаги се получава Едно и също число. Вземи плочката и напиши числата. Терес пое плочката, сложи я в лявата си длан и без да се замисли, извади ножа си....
..................
А някога сляп жрец го научи — преди безброй години — на Тайната да се радва на живота. На умението да не забравя, че е жив. Защото ние забравяме, че живеем, и тогава ставаме като животните. Всички сме потопени в морето на живота. И вълните ни носят, заливат ни, галят ни — и само най-мъдрите могат да повдигнат главата си над водата. Но какво може да се види от височината на една глава? А жрецът научи Кубрат да излиза от тялото си и от морето, та да измъква душата си на брега — наистина за кратък миг, за един дъх, защото колко може риба да живее на брега — и от този бряг, където времето е спряло, Кубрат да погледне морето на живота, което плискаше в краката му. И Кубрат виждаше собственото си тяло там, долу, потопено в живота, и си казваше: „Аз живея, животът е мой! Радвам се, че живея!“ И отново се хвърляше сред вълните, в истинския живот, защото онова там, на брега, не беше живот — на брега нямаше звуци и багри. И зеленият мрак на морето се затваряше над главата му и Кубрат почваше да живее. В най-тежките и решителни мигове на живота си, но и в най-радостните и спокойни мигове Кубрат умееше да се спре, да излезе на брега и да погледне отстрани себе си и живота. А годините минаваха и дойдоха дни, когато Кубрат можеше да излиза на брега, но трудно се връщаше сред вълните. И сега той гледаше блесналата степ, виждаше хората и конете по нея, виждаше огньовете и шатрите, а усещаше, че не може да слезе при тях, да се слее с тях. Сякаш нарочно беше застанал на могила, за да бъде всичко в краката му. Животът течеше и плискаше в краката му, вълните гъмжаха от живинки, а Кубрат не можеше да се хвърли и да се гмурне във вълните....
А Кубрат не се изплаши от знанието, че стои на брега и не може се върне в морето на живота. Той знаеше — и без предупреждението на слепия жрец, че никой безнаказано не може да стои без дъх на брега на съзерцанието. И като умен човек, комуто са запушили с длан носа и устата, та не може да диша, Кубрат се мъчеше да не се изплаши, да не се замята в тревога, а търсеше с поглед и мисъл някой или нещо, което да го нарани, да стигне до сърцето му, да го стресне и да го накара да си поеме дъх. И Кубрат знаеше, че миговете са броени, че той може да остане завинаги на брега на живота, където няма песен и няма багра, където няма болка, но няма и радост. Тогава Кубрат вдигна глава и видя едно момче, застанало на ръба на площада. А до момчето стоеше златен кон.
И всички — и хората на лявата ръка, и хората на дясната ръка, и дори великият жрец — отправиха погледи нататък, накъдето гледаше ханът. Удивиха се, като видяха момчето и коня, защото там склонът на могилата беше стръмен, та те като че ли изникнаха из земята. И всички помислиха, че някакво конярче води нов кон на хана. Но жрецът пръв обърна глава и се сепна, като видя лицето на хан Кубрат. Ханът имаше бялото вкаменено лице на човек, който е видял призрак. А хан Кубрат се смрази, защото видя самия себе си, такъв, какъвто беше преди шестдесет години. Момчето Кубрат беше възкръснало.....
Акад.Антон Дончев из Сказание за Хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. ( очаквайте скоро в книжарница Портал12)
