Търси

12 избрани стихотворения от български поети

21.03.2016 г.
26042
8
Подкрепям Портал 12! Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции! Виж повече
Иван Вазов
Що е душата на поета?
 
Опната звънлива струна,
що от нищо затрептява,
на всяк удар и фъртуна
с една песен отвещава.
 
Христо Ботев
Моята молитва
 
"Благословен бог наш..."

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;
не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
 
Пейо Яворов
Сън

Сънувах те и тая нощ, о мила,
сънувах те - бленуваща до мен,
глава на рамото ми прислонила.
Тъмите бяха ярко озарени:
очите ти - през погледа ми замъглен -
горяха, в бъдещето устремени...
Тъй нявга бе, - то бяха дни честити! -
додето ти разумно се смири,
додето ти на всичко се насити.
Пробудих се и в мрака безпросветен
заплаках аз - и роних сълзи до зори
за твоя край и моя дял несретен...
 
Димчо Дебелянов
Да се завърнеш...
 
Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха - ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха.
 
Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо... Смирено влязъл в стаята позната, последна твоя пристан и заслона, да шъпнеш тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона: аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина...
 
О, скрити вопли на печелен странник, напразно спомнил майка и родина!
 
Дамян Дамянов
Писмо до теб
 
Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !
 
Никола Вапцаров
Прощално
 
На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

 
Блага Димитрова

Бяхме най-близки
 
Искаш с теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?
Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни –
дружески да си мълвят?
Не, ний не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки... Затова отсега нататък
ще сме най-чужди в света.


Валери Петров
Хвърчащите хора
 
Те не идват от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж – ето ги, литват над балкона с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси, и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора,
и изобщо, стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са от реалния свят.
Не се срещат на тениса, нямат собствен фиат,
но защо ли тогава нещо тук ни боли
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
 

Елисавета Багряна
Моята песен
 
Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.
Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне -
тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен - за моята малка родина,
чието е име - облак над мене надвесен,
чиято е песен - за мене мед и вино!
Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майки пеят - пеят, когато оплакват.
О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.
У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи - Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята - плодна, но тъжна безмерно.
Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека -
да стигнем небето, да стигнем чайките волни.
 

Стефан Цанев
Поезия за двама
 
Къде бях тази нощ?При коя жена?
Помня устните само и две колена.
Помня"Стига!Устните ме болят!".
Помня устните си,спящи на гръд.
Помня как зад гърба ми тракна врата,
Помня вятъра,издухващ нощта.
Помня пустите улици,помня празната длан.
И вървях като просяк,от банкери обран.

 
Станка Пенчева
Цената на доверието
 
Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля — вместо да ударя,
Да повярвам — щом ме погледнат в очите.
Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
С думи са ме оплитали —
И пак ме гледаха в очите.
Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
Веднъж да не повярвам само
На очите, които наистина
Са били искрени.

 
Мира Дойчинова - irini
Доброто
 
Не умира доброто у хората.
Няма как да изчезне. Не може.
Всеки ден побеждаваш умората,
и до кокал дори да е ножа,
всяка болка те прави по-силен...
(А е ясно – боли и не спира...)
Но доброто, в света непосилен,
не умира. Въобще не умира.
Не защото е нещо безсмъртно,
не защото е нещо божествено,
а защото човекът объркан
само тъй се усеща веществен –
като зрънце от своята истина,
като обич, дошла от забрава,
като дом, като смях, като пристан...
Не умира доброто. Спасява.
 
 
Коментари 8
  • Фффффффффффффф
    05.04.2017 г. 12:47
    :V:V:O
  • Hrisi 2б
    22.03.2017 г. 23:03
    :N:N:N
  • Hrisi 2б
    22.03.2017 г. 23:02
    :N :N обичам стихотвореня
  • Георги Русев
    23.04.2016 г. 23:37
    Поздравления за Вапцаров...
  • вг
    27.03.2016 г. 00:06
    Стихове идват, блъскат се в мен, сякаш пролетни води напират, и в моя свят преобразен посоката своя намират. :)

Коментари:

Спонсори на Портал 12