Центърът не е географски, а символен, извън времето и пространството – Той е навсякъде

Човекът е като малък биохимичен робот с кратък живот, живеещ на малка планета около средно голяма звезда, разположена в периферията на галактиката, в един ъгъл на безкрайната Вселена, която се е появила преди около 14 милиарда години и един ден отново ще изчезне. Това кратко резюме изразява приблизително общоприетото виждане на повечето природоизследователи за човечеството и света. Това виждане се споделя и от голяма част от населението на Земята. И е разбираемо, тъй като не можем просто да отхвърлим заключенията от многобройни научни изследвания.

Огромният "напредък", който природните и технологичните науки постигнаха през последните векове, донесе големи ползи за човечеството, за които можем да бъдем изключително благодарни. И все пак, много хора изпитват вътрешна съпротива към материалистичната представа за човека и света, представена от природните науки. Това също е разбираемо, защото според духовните традиции всички ние носим вътрешното знание, че животът има смисъл и че съществуват скрити причини, поради които живеем на Майката Земя като мислещи, чувстващи и действащи същества.


Смисълът на живота

Смисълът на живота не е по дефиниция обхванат от природните науки, и никога не може да бъде обхванат. Когато говорим за придаване на смисъл на живота, можем да се докоснем до това, което бихме нарекли Тайна наука за душата, защото търсенето на смисъл е присъщо на човешкото същество – то е качество на човешката душа. За наша радост е така, защото ако не придадем смисъл на живота си, ще изпитваме малко или никакво вдъхновение и ще се изправим пред заплахата от депресия, с присъщата ѝ потиснатост и последствия. Придавайки смисъл на живота си, можем бавно, но сигурно да открием своето призвание като човешки същества и да го следваме.

Ако ограничим представата си за смисъл единствено до това „да водим приятен живот“ и „да имаме притежания“, душата ни ще заспи и ще се съсредоточим единствено върху материалния свят и неговия астрален двойник, които никога няма да ни дадат пълно удовлетворение. Ще остане един неудовлетворен копнеж, което ще ни тласка към "още", "по-красиво", "по-добро" и така нататък. Всеки път, когато след напрегнати усилия постигнем онова, което сме желали, отново ще разберем: истинската тръпка е била в преследването на целта, но постигането и не дава търсената Цялост.

Природната наука, в най-широкия смисъл, по дефиниция е ограничена до възприемаемото чрез сетивата или техните разширения. Според Тайната наука за душата, сетивно възприемаемият свят е само едно от многото измерения, които човек може да преживее – и не е най-важното. Всичко в сетивния свят е подложено на постоянно изграждане и разрушаване, нищо не е трайно. Ограничена до знанието за вечно променящи се обекти, природната наука никога няма да открие Същността. Докато древната наука за душата се отнася до живото преживяване на съдържанията на съзнанието за Същността.

Погрешно е да мислим, че сетивното възприятие е единствената форма на надеждно познание. За да провежда отговорно природонаучни изследвания, човек трябва да премине обучение, което трае години (в древността се е предавало в херметичните Школи на Египет). По същия начин, за да преживее измеренията на човешкото съзнание, които надхвърлят времето и пространството, човек трябва да се упражнява. Тогава ще стане ясно, че вътрешните преживявания могат да бъдат сведени до универсални структури, сравними с формули, описващи природни закони.

Слънцето и Земята

Ако нашата представа за човека и светогледът ни се основават изключително на възприятията на сетивата, можем да допуснем значителни грешки. В продължение на хиляди години човек е смятал, че Слънцето се върти около Земята, защото така изглежда на пръв поглед. Полският свещеник и астроном Николай Коперник (1473–1543) наблюдавал звездното небе вечер и нощем с просто око, от висока тераса в крепостната стена до катедралата в полския град Фраунберг. Въз основа на тези наблюдения той доказал, че Слънцето не обикаля около Земята, а Земята се върти около Слънцето.

Коперник записал своите открития в книга, но изчакал години, преди да я публикува, защото знаел, че хората ще му се присмеят заради новите идеи, ще кажат, че е загубил разсъдъка си, и дори може да го преследват заради „еретичните“ му възгледи. След смъртта му минали 150 години, преди властите да признаят, че Коперник е бил прав. Геоцентричният възглед, според който Земята е центърът, бил заменен от хелиоцентричния, в който Слънцето е в Центъра.

В Тайната наука за душата Земята е символ на човешката личност, а Слънцето – символ на душата. Ако искаме да поемем по духовен път, личността ни, с всичките ѝ подличности, не трябва да бъде центърът – „Земята“, а душата, символизирана от Слънцето. Това неминуемо води до обръщане на живота ни – преход от геоцентрична към хелиоцентрична отправна точка. В резултат ще започнем да преживяваме живота по съвсем различен начин и ще претърпим дълбока вътрешна промяна. Духовното Слънце ще започне все по-силно да свети в нас и чрез нас.

Ако се отъждествяваме с физическото си тяло, ние сме биохимичен робот в периферията на Вселената. Но ако се преживяваме като чисто съзнание, през което текат съдържанията на различни нива на съвестта, тогава сме в центъра на Вселената. За съзнанието на душата този Център е точно мястото, където се намираме в този момент. Той не е географски, а символен, извън времето и пространството – Център, който е навсякъде.

Светът на душата

Според редица духовни традиции сетивно възприемаемият свят е само една от многото сенки на един много по-голям, по-дълбок, по-висш, по-сияен и по-реален свят – светът на душата. От тази гледна точка всичко, което се проявява във външния ни свят или в съзнанието ни, може да се разглежда като символично отражение на Реалността на душата. В най-добрия случай това са конкретни проявления, произхождащи от онова, което гръцкият философ Платон (427–347 г. пр. Хр.) нарича „светът на идеите“, а философът Анри Корбен (1903–1978) – „въобразеният свят“ (mundus imaginalis). Това е божественият астрален свят на конкретните архетипи, с които можем да влезем в контакт чрез митични истории, свещени текстове, универсални символи и, разбира се, чрез самия живот на земята.

В света, в който живеем, можем да изпитваме красота, любов и радост. Но ако погледнем световните новини или личния си опит, веднага виждаме, че има и огромно количество страдание, мъка и ужас. Според науката за душата цялото това зло произлиза от замърсената астрална сфера, с която човекът е свързан по природа – той е роден от нея, израснал е в нея и диша в нея.

Гръцката митология нарича тази замърсена астрална сфера подземния свят – Хадес. Християнството има понятието „ад“, подробно разгърнато например в епоса Божествена комедия на Данте Алигиери (1265–1321) и в картините на Йеронимус Бош (1450–1516). Често свързваме думите „ад“ и „рай“ с определени места, но по-точно е да ги разглеждаме като състояния на съзнанието – от много ниски, тъмни и мрачни до много високи, светли и радостни.

В своите шедьоври Данте и Йеронимус Бош показват, че човек може да бъде освободен от злото и да извърши вътрешно пътешествие към изгубения Рай. Това е и радостното послание, което се предава във всички световни религии.

Китайският мъдрец Лао Дзъ пише за живота според Дао. Буда говори за влизането в нирвана – състояние отвъд въображението и умът ни. Христос насърчава своите последователи да влязат в Царството Небесно – изгубения Дом на Отец.

Как е възникнала тази замърсена астрална сфера, в която човечеството е пленено? Четем за това в разказа за падението на бунтовните ангели (Откровение 12:7–9) и в грехопадението на човека (Битие 3:1–5). Разбира се, това са митични истории, които вдъхновяват художници и писатели, но това не променя факта, че дълбоките истини, които съдържат, могат да бъдат преживяни с голяма сила. Немският протестантски обущар Якоб Бьоме (1575–1824) е писал обширно по тази тема, воден от лични мистични видения.

Вдъхновеният обущар

През 1600 г. Якоб Бьоме имал мощно мистично преживяване, докато гледал няколко калайдисани съда на рафт. Вътрешно видение му разкрило как са възникнали небето, земята и човечеството, как злото е влязло във Вселената и как може да бъде премахнато. Подобни озарения го спохождали и по-късно в живота.

Вдъхновеният обущар от Гьорлиц изпитвал огромна трудност да изрази в думи своите видения и прозрения, но въпреки това оставил след себе си обширно и впечатляващо творчество, което вдъхновило много велики мислители: не по-малко от тридесет книги и над сто послания. В живота си срещнал силна съпротива – учението му било смятано за еретично. Самият той обаче приемал тази съпротива като необходима за укрепване на вътрешния човек. В едно от своите произведения написал:

„За мен Слънцето често помръкваше, но винаги отново изгряваше. Колкото по-често залязваше, толкова по-ярко и сияйно изгряваше пак.“

Ако гледаме на душата като на Център, не можем да пренебрегнем символа на Слънцето. Физическото слънце – гигантската термоядрена пещ на около 149,6 милиона километра от Земята – е проявление на архетипното Слънце, духовното Слънце. Животът, топлината и светлината струят от този първоизточник – аспекти, които в християнството се обозначават като Отец, Син и Свети Дух.

Центърът е навсякъде

В астрологията и астрономията слънцето често се изобразява като кръг с точка в Центъра – двумерно, статично изображение на многомерно, динамично цяло. От една централна точка светлината се излъчва във всички посоки. Слънчевата светлина е дар, който човек може да приеме. Когато четем или чуваме, че Слънцето е било почитано и обожествявано в древни култури, може да го свържем с примитивност и идолопоклонство. Разбира се, тези елементи са съществували, но в повечето случаи почитането е произтичало от дълбоко вътрешно познание.

Например химнът към Слънцето на слънчевият Учител - фараона Ехнатон може да бъде разпознат като много чиста молитва – свещен текст, който говори за физическото слънце, но може да служи и за настройване към духовното Слънце.

Слънцето е приблизително 109 пъти по-голямо по диаметър от Земята, а масата му е около 300 000 пъти по-голяма. Когато се оставим да бъдем водени от гласа на душата, ние се предаваме на духовното Слънце – енергиен източник, несравнимо по-могъщ и по-всеобхватен от нас самите. Този източник знае по-добре от нас какво е добро за нас и за Цялото.

Духовното Слънце можем да си представим като сфера с всеприсъстващ Център, който е навсякъде, и безкраен, несъществуващ като граница кръг. Това е трудно за разбиране с обичайния ум. Но духовното Слънце е навсякъде, включително и в нас, а неговата фокусна точка може да бъде посочена пространствено – тя е в Сърцето ни, центъра на човешката система, в която живеем – микрокосмоса, който отразява макрокосмоса.

Мистичното сърце

Сърцето е тайна. То бие приблизително сто хиляди пъти на ден – това прави около четиридесет милиона удара на година и близо три милиарда за човешки живот от седемдесет години. Ние, хората, можем да чуваме как сърцето ни бие непрекъснато. С други органи не е така – можем да ги усещаме само когато има проблем, болка или заболяване. Сърцето има свой собствен ритъм, който можем да почувстваме не само в пулса си, но и в цялото си тяло.

В човешкия ембрион сърцето е оформено около двадесет и петия ден след зачеването и тогава вече започва да бие. То е най-мощният мускул в човешкото тяло и за разлика от всички останали мускули, сърдечната тъкан не старее. В непрекъснат ритъм на свиване и отпускане сърцето изпълва човека с енергия през целия му живот. Този ритъм се променя в зависимост от страх, емоции, физическо натоварване, медитация или сън. Всички клетки в човешкото тяло – около 75 трилиона – буквално „къпят“ в енергията на сърцето.

Научните изследвания показват, че сърцето създава най-силните електрически и магнитни полета в тялото. Мозъкът също генерира електромагнитни полета, но те са много по-слаби. Електрическото поле на сърцето е приблизително 100 000 пъти по-силно от това на мозъка, а магнитното му поле е около 5 000 пъти по-силно.

Природната наука показва, че ако променим електрическите и магнитните полета около молекулите, настъпват атомни промени, които позволяват да започнат нови процеси. В новата дейност на човешкото Сърце се крие ключът към фундаменталното обновление на човечеството и света. Това обновление произлиза от Искрата на Духа близо до сърцето – точно до горната част на дясната камера. Както подсказва името, това е духовен принцип.



Сърдечните хирурзи не могат да видят това мистично или свято сърце с просто око или с микроскоп, но някои хора, в които душата се е пробудила, могат да го преживеят. То се нарича с различни символични имена: божествена искра, първичен атом, перла, бисер, роза, лилия, скъпоценен камък в лотоса и т.н.

Пречистване
Когато човек стане възприемчив за всеприсъстващата духовна светлина, Искрата на Духа може да се разгори и да започне процес на пречистване – прочистване на сърдечното Светилище. Този процес е символично отразен в мита за петия подвиг на Херкулес. Гръцкият герой получил на пръв поглед невъзможната задача да изчисти за един ден дебелите пластове тор от оборите на цар Авгий, в които имало хиляди глави добитък. И все пак успял – като пренасочил водите на две близки реки първо през оборите, а след това обратно в коритата им. Така Херкулес изпълнил този колосален подвиг само за един ден.

Ако човек допусне Живата вода – духовните енергии – в живота си, неговото сърдечно светилище ще бъде пречистено и той постепенно ще се освободи от страстите, обобщени в седемте смъртни гряха: гордост, алчност, похот, завист, лакомия, гняв и леност. Тогава ще бъде положена основата за по-нататъшно обновление.

В едно от своите писания Якоб Бьоме сравнява вътрешната духовна трансформация с обръщане на човека „наопаки“. В първоначалния човек земното, материалното е било вътре, а човекът на светлината – отвън. След като Адам вкусва от дървото за познаване на доброто и злото, той трябва да напусне рая и бива „обърнат“ – земното става външната обвивка, а светлината се оказва затворена вътре.

Сега въпросът е дали човек, чрез пробудената Искра на Духа в Центъра на своя микрокосмос, ще съдейства на процеса, в който отново ще бъде обърнат „отвътре навън“, така че светлината да се освободи и първоначалният човек (Адам Кадмон) на светлината да засияе в пълното си великолепие.


Търсачът на Слънцето