Христо Нанев: Доброто е в сърцето и в чистотата, и в съхранеността на душата (ВИДЕО)

Христо Нанев - Премълчаните истини за пророка Дядо Влайчо
         
Здравейте, господин Нанев!
Днес ще говорим за Дядо Влайчо - Дядо Влайчо такъв какъвто е, и такъв какъвто се опитват днес да ни го представят, какъвто се опитват да го приватизират и институционализират. Всъщност, може ли дядо Влайчо да бъде институционализиран, при положение, че той цял живот е бил преследван точно от институциите и ако щете от съселяните си?
Човекът, който е с нестандартни възможности, той е невъзможно да бъде рамкиран по никакъв начин. А Дядо Влайчо е точно такъв. Един самоук, самороден, народен прорицател, с вродена дарба, който още приживе е бил неразбиран от хората. Не са го разбирали, даже в неговото село. Той непрекъснато пътува, странства - предупреждаван, заплашван.
Затова самата идея за стандартизиране по някакъв начин на този Божи пратеник... - представяте ли си един ангел да бъде институционализиран? - То е безмислица.
Дядо Влайчо е роден с ясновидство. На шест години изгубва майка си, остава сирак. 
И тя му казва: “Сине, оставям те на Исус.” - пред иконата издъхва.И той поема по своя път. 
Едно дете, което е силно вглъбено в себе си, което дори избягва игрите. Винаги е в някаква молитвена медитация, откъснат от другарчетата си и ходи в една гора, близо до неговото село - Коньово. И там получава “Силата” - силата, ясновидското прозрение се пробужда и започват неговите предсказания от детството.
Естествено никой не му вярва още тогава, докато не идва неговото пророчество, че скоро се задава една война - тая война ще вземе жертви. И не минава и година и идва Балканската война. И тогава се замислят неговите съселяни: “Кой е този Влайчо?”
Почват да го търсят. Той им предсказва: “Кой ще е ранен, кой ще се върне...” - и почва да израства в очите това дете, да израства в очите на най-трудното - да те признаят близките, хора от селото.
Той изгражда в село Коньово Дружество за изследване на психичните възможности в човека. Едно ирационално и модерно, изпреварило времето си сдружение, в едно селце някъде.

Което всъщност потвърждава, че Дядо Влайчо не е просто един гадател или един прорицател?! 
Не, не.

Той е имал своите духовни търсения, своето духовно израстване и всъщност е един Божи пратеник с точно определена мисия в това време.
Точно така. Той е и предсказател и лечител, и духовен проповедник. 
После става последовател на Бялото Братство. Той е и творец - автор на стихотворения, на разкази - една сложна многопластова натура, която трудно се вмества в рамките на онова време.
Когато идва Първата световна война и него го мобилизират и изпращат на фронта, младежа Влайчо, отказва да носи пушка. Това по време на война е страшно, равностойно на разстрел. 
Командирът е бил по-благоразумен човек и го праща в столовата. Зачисляват му полковото магаре, за да носи баките  с храна на войниците. 
Дядо Влайчо дори не иска да товари магарето с тая тежест, а сам носи тежестите -магарето си хрупка тревичка до него.
По време на войната е толкова нестандартен, че самият той споделя в своите записки и казва:
 “Имаше хора, които стреляха, убиваха, докато когато сме били на бойната линия - без да стреля, той държи пушката, но не стреля - куршумите, минаваха край мене и нито един не ме докосваше.”
Пак знак за Божие пратеничество и че тоя човек не е от тоя свят. Той е от други светове.
Предсказва края на Първата световна война и предупреждава: “На 30-ти януари ние ще се приберем по домовете си.” - никой не му вярва. 



Обаче точно на тая дата ги събират и казват: “Здавайте оръжието, тръгвате за дома.” 
Славата му тръгва от фронта и почват да го търсят в неговото село.
Той е от богат род. Баща му е бил заможен селски чифликчия. Събират се тълпи от народ в дома му - да предсказва. 
И тогава местните селяни пак реагират. Тук е много интересно - в това село Коньово все реагират срещу Влайчо. От тогава може би казват: “Тук се внасят болести - да отиде някъде настрани. Ти си богат. Направи му една къща, ама извън селото.” 
Бащата строи на един хълм, не далеч от селото една къщичка, която той нарича “моето манастирче” - с една градина от петнайсетина декара, където засажда посеви, с една приемна и една стая, в  която остава да приспива. 
 
Събират се тълпи от народ - 500, 1000, до 1500 души чакат при ясновидеца Влайчо. По онова време, никой не знае за Ванга.
Звездата на Ванга изгрява малко преди Втората световна война. Малко известно е, че големите тълпи от народ се събират при Дядо Влайчо. И докато чакат тези хора да им дойде реда, от добро сърце - вижте колко са били съхранени българите - решават да работят на градината.  Окопават и се грижат за посевите и Влайчо им раздава безплатно храна от градината.

Така започва неговата славна епопея и така започват и гоненията срещу него.
Вие много добре поставихте въпроса: стандартизирания Влайчо, вкаран в една институция и реалния Влайчо.
Влайчо не влиза в никакви институции. Затова е много трудно и един паметник да хване истинския Влайчо…,да хване Духа му. 
Той, Духа, не може в паметник да се хване, но…
Тогава започват едни особени проблеми - църквата в село Коньово остава без  богомолци,  фелдшера остава без работа - всички търсят и отиват при Влайчо.
Събират се и пишат доноси срещу него и властта го подгонва още 1934 година. И така, той започва да обикаля от град на град, от село на село и става един странстващ пророк, скитник - гонен, приеман, укриван. 
Ето това е съдбата на Дядо Влайчо преди 9-ти септември.

Тоест, той не живее през цялото време приеман от обществото в село Коньово ? - да лекува, да предсказва бъдещето на своите съселяни и на хората, които го търсят. Реално той започва своите обиколки из цялата страна, където бива приютяван от хора от Братството, около Учителя Беинса Дуно.
Ето, че стигнахме до Бялото Братство - една отличителна черта на Дядо Влайчо, която също го поставя извън утвърдените рамки.

И която в момента бива много добре премълчавана - че той е последовател на Учителя.
Абсолютно, абсолютно!
Той трябва да бъде унифициран - да стане, едва ли не, един удобен пророк и предсказател, какъвто не е. Никое време не може да го унифицира. Никой гений не може да бъде унифициран. А Влайчо е гений в ясновидството.
Голямата промяна при него настъпва, след дружеството, което е създал, Срещата с Учителя, Който му влива много енергия, много размах. Той вижда един човек със свръх възможности и още повече се възпламенява природната дарба у него.
Пътува, изнася сказки, изнася беседи, реферати пред Бялото Братство. Пише разкази, пише стихотворения, което смущава много втората му майка, която е решила, че така не може  - той е на 30 години, а няма дом, няма семейство - и решават да го оженят. 
Женят го и му избират една мома-красавица, заможна. Той е бил от заможен род и тя заможна, но Влайчо го влече Духовното.
Правят сватба три дни - както са били някога сватбите. Обаче пред дома на младоженеца чакат тълпи от хора. И той вместо да тропа на хорото приема хора в беда. 
И така идва момента, когато най-после ги оставят с булката заедно и Влайчо й казва: “Аз те харесвам - тя е наистина хубавица голяма - но ако искаш да си живеем като брат и сестра остани, ако не - иди си.” И тя си събира багажа и си отива при баща си. Тука е много интересна съдбата. После се омъжва за един алкохолик. След този праведен, чист, свят човек. Това е живота, понякога такива неща сервира.
И Влайчо пише в спомените си: “И на мене вече ми олекна. Аз можех да се отдам на духовния живот с пълната си сила.” - и той го прави.

Той всъщност не само, че не се жени…
Той се жени, но не консумира брака.
Жени се, не консумира брака, остава сам до края на живота си. Съответно той спазва тази чистота.
И това също го приближава до Учителя Петър Дънов. 
Тук има свързващи звена, които са впечатляващи.

И също така раздава всичко, което наследява от своите родители. Той изцяло се отказва от материалните блага, които всъщност е имал.
Не само това - неговото манастирче, за което говорихме се превръща в нещо като дом за страдащи хора - събират се инвалиди, хора, които не могат да си изкарват хляба, около тридесет души. И Влайчо с тия подаяния, които му дават от ясновидството, тези хора ги издържа, което е уникално за онази епоха.
Дори завещава няколко декара на една жена, която е била без крака, за да може да я дава под аренда и да се изхранва.

Всъщност, това е Живият храм на доброто.
Това е истинският Дядо Влайчо, такъв какъвто е.
И от тук нататък почват най-големите преследвания. Стремежът да бъде унифициран и превърнат в един стандартен, удобен ясновидец на всички времена, се пропуска. 
Гоненията на Дядо Влайчо се засилват до такава степен, особено много след 9-ти септември, че той влиза в Лагерите за нищо. Той е нарочен, неудобен на всички власти. Това трябва да си го кажем чистосърдечно. Колкото и да го възхваляваме, точно това е неговата сила. 
Това е огромна сила -да застанеш срещу всяка една власт, която те преследва и въпреки всичко да не отвръщаш на злото със зло. Той е израснал много в духовен план. 
Известна е историята, как предсказва края на Георги Димитров и го натопяват и го вкарват в Белене за това.
А Дядо Влайчо си казва: “Да, мене ме вкараха в Белене, ама аз каквото получавах като информация, всичко го казвах на хората. Аз отидох в Белене, за да разбера, че не всичко трябва да им се казва, само това, което им е нужно.”

Защо господин Нанев? Защо тази отговорност е толкова силна и толкова важна: да се казва...само това?
Ами изглежда има някакъв Божествен промисъл дори и за тази Висша способност или дарба, наречена ясновидство. Защото тя не се дава случайно и не се дава на случайни хора.
Те са винаги проводници между Небето и Земята и помагат на хората в тоя нелек живот да оцелеяват, да се справят. И затова изискванията към тях са много високи - една грешна стъпка и си сриваш.

А дали, защото в живота на всеки един от нас я има тази възможност, до последно да променим начертания път?
Тук е интересно, че има някакъв шанс да смекчим, но да променим - не. Не, защото и Влайчо, до някъде си е знаел съдбата и Ванга си е знаела съдбата. 
И Учителя, тук е известен случая, когато ги подрежда на една маса  - Влайчо и Ванга - и ги кара да си предсказват един на друг. 
И Ванга предсказва бъдещето му иносказателно - как ще влезе в лагера: “Ще дойде есен, ти няма да си обереш, селянино - щото живее на село - тиквите, а тебе ще те приберат.”
 А Влайчо казва на Ванга: “Ще дойде време, когато ти ще - и то е близко това време - когато ти ще станеш вдовица, а дома ти ще стане като един клуб - пълен с хора.” 
И Ванга не е знаела бъдещето си и тя се учудва: как така, аз отскоро съм омъжена, как ще остана вдовица? 
Много скоро се сбъдват и двете неща. Влайчо отива в Лагерите, Ванга остава вдовица. И двамата са преследвани известно време. После зад Ванга застава Людмила Живкова - спасява я от преследвания.
Само погледнете какви трудове има на времето срещу Ванга - проф. Иван Попвасилев издава цяла книга за шарлатанката Ванга през 1954 г., ако не бъркам. 
И тя е негативния пример, с което се злоупотребява с хорската надежда  и невежество.
А коя е Ванга сега? Ето го преследването, удара и възвеличаването от друга страна.
Ако не те наранят, не те преследват ти не можеш и да растеш.
И Ванга и Влайчо минават своя растеж по пътя на огромни изпитания.

Да ви върна на момента преди, а и по време на Лагерите, когато всъщност са най-големите изпитания и най-голямото израстване на духа на Дядо Влайчо. 
Да кажем, че Дядо Влайчо е спасявал много от хората след това, които са заемали големи позиции във властта. Но нито един от тях не му е върнал жеста, спасявайки го от лагера, напротив.
Сега, при него са идвали, още преди 9-ти септември по-късни величия, като Добри Терпешев - секретар на комунистическата партия, Тодор Павлов -  има три пъти смъртни присъди отменяни от цар Борис III и Влайчо ги е укривал, Цола Драгойчева…
Това са изключителни величия след 9-ти септември.
В интерес на Истината, или не са знаели, или и да са знаели…, но ние ще стигнем и до там - как една делегация близки на Дядо Влайчо отива при Тодор Павлов и го моли за помощ. И той се учудва, казва: “Тоя хрисим, благ човек, него пък защо го  вкараха? Ще проверя случая.” 
Може би се е намесил Тодор Павлов - изиграло е роля. Но всичкото това става след смъртта на Сталин, когато желязната завеса пада, не е толкова страшна…
Когато Влайчо го вкарват в Белене, той предвижда 1947-ма година, че след две години ще умре Георги Димитров-вожда. 
На него му казват така: “Добре, ще те вкараме в затвора, ако умре ще те пуснем.”
 
След две години Димитров умира, а него го върти тази месомелачка със страшни обороти. И там е най-голямото училище за него. 
Да, той го приема като училище, защото е бил мъдър. И не случайно му е дадено тове ясновидство.
Самото посрещате е ужасяващо. Знаете ли как го посрещат в лагера?

Как? Разкажете ни?
Зимата, това е на остров Белене. Когато всичко е замръзнало. Лагерниците са строени на плаца на лагера. Има един кол за наказания. Събличат го Влайчо чисто гол и го връзват за кола. И милиционера, който е извършвал наказателната процедура го залива с две кофи студена вода. И стои два часа гол пред всички. Това е посрещането. Това е нещо страшно, целта е да бъде пречупен човека, уплашен. 
И тука, мене много ме е занимавал този въпрос, тия предсказания, които се явяват у пророците, тогава когато те са на границата на оцеляването, както е тук - той е замръзнал, посинял, зъбите му тракат в студа и то унизително пред всички останали. И Влайчо провижда и казва: “Ти в момента мене ме измъчваш, а твоя син преди малко почина” - което е озверява още повече този садист, който го е заливал със студената вода. И му казва: “Добре, аз ще проверя, ама само да не е така, аз казва лично ще те убия пред всички.” 
Малко след това му съобщават: “Сина ти почина” - Ау, той настръхва! Сваля топлия си кожух, завива Влайчо и почва да го разтрива - да не умре. Две смърти в един ден и на садиста му идват много. 
Какви са тия чудеса, които стават с тия пророци, предсказатели, Божии пратеници? 
И започва неговото няколко годишно присъствие в лагер Белене, където са недохранвани, измъчвани, работещи. А предсказанията се много, много се засилват в лагера.
Примерно един ден, Влайчо,  получава видение как река Дунав покачва нивото си и предупреждава началника на лагера:“Евакуирайте затворниците, защото ще има прииждане на водата.” 
Директора на затвора не се вслушва. Действително завалява един ден много силен проливен дъжд и водата се покачва и тръгва към лагера.
Тогава вместо да поощри Влайчо, че е предвидил това събитие, след като той си е изпълнил дневната норма, го праща да носи пясък през нощта - да продължава да работи на брега на Дунава, той да го да укрепва. Всички затворници са прибрани, само той цяла нощ работи. 
И го повлича Дунав, а той не е можел да плува. Той се помолва и се хваща  за коренищата на някаква върба и успява да се изтегли. Пак спасение свише на този богоцелунат човек, изпратен, да поддържа българският дух.

Означава ли това, че най-съкровените моменти на истинското добро, винаги след това са свързани с изпитания за човека направил това добро, за да го въздигне още едно стъпало нагоре?
Задължително, задължително!Най-голямата награда се оказва наказанието. И то наказание, за да схванеш, че наистина си на прав път. 
Това е антидиалектика, антилогика, но при този тип хора  със свръх способности, това е реалната мярка. Вкарайте тази антилогика в институциите. Как ще ви звучат? Абсурдно, нелепо.
Но това е феномена - големия, истинския, неподправения, а не измисления и вкарания в един удобен калъп, та да бъде удобен на всички. 
Не, Влайчо е бил неудобен и сега продължава да бъде неудобен, защото поддържа Духа  в едни много материалистични малко ожесточени времена, каквото е и нашето в това число. Така, че да не си правим илюзии, че ще го направим удобен. Няма да го направим удобен, колкото и да им се ще на някой адаптьори.

Стигаме до момента, когато той все пак успява да излезе от ужаса на Белене. Той това предсказва ли го или…? 
Има, за мен, един много специален момент, когато той се завръща в  селото си и хората отиват да го посрещнат. Той от скромност не слиза през другия вагон.
Точно така. Най-напред за неговото очакване, че ще излезе жив от лагера.
Когато умира Сталин и минава време, решават да ревизионират този тип строги наказания. И изправят лагерниците и почват да съобщават кой кога ще бъде пуснат на свобода. Когато четат името на Влайчо Жечев- гадателя - така са го наричали: гадателя от село Коньово - този който е чел се замисля и казва: “А тебе ще видим кога ще те пуснем? И въобще дали ще те пуснем?”
И в тоя момент Влайчо прошепва на човека до него: “Мене ще ме пуснат след два месеца.”
Действително, след два месеца го освобождават и него. Уникално е един ясновидец да знае  бъдещето си. А това влива огромна енергия на него да издържи.

А това случвало ли се е? Тъй като знаем, че много от ясновидците  виждат, но не могат да виждат за себе си.
За себе си - не, но във свръх ситуации, изглежда им се дава. Както е в случая - въпрос на живот и смърт.
После той отива в трудово възпитателния Перник. Отново го пращат. Не излиза веднага - на части, на части.
И когато най-сетне се прибира у дома, той е неузнаваем. Близките не могат да го познаят  - жълт, слаб, скелет: кожа и кости. И от онзи човек с дългите коси - достолепния, с брадата, един полу-жив човек, но с много силен дух, въпреки всичко.
Не са успели да го пречупят! А това е била целта, да бъде пречупен.

Във вашата книга има две снимки на дядо Влайчо преди Белене и след Белене. Там това, което ми прави впечатление са очите.
Очите на Дядо Влайчо след Белене са сякаш по-големи, по-ярки и по-магнетични, дори от снимката.
И по-виждащи, вероятно, защото почва да вижда вече много по-навътре, не по-далеч, по-навътре в нещата.
Тази школа, която е изкарал е грандиозна школа за него. От там нататък следва строгото предупреждение.
Тия очи ще виждат, защото е предупреден:
“Пускаме те от лагерите, но ако те хванем на един човек да ясновидстваш - отново отиваш там.”

И  какво прави той?
Продължава. Продължава, но вече тайно. Ето промяната. 
И очите стават по-големи и по-...както на котката очите в нощта - това са големи виждащи - е , грубо е сравнението за тоя финес, нали, но се разраства духовното зрение в още по-голяма степен.

Тоест, той не седи в село Коньово и там да посреща, а има един куфар? Вие сте го описали, с който…
Пътува…
Той е като Пантелей Пътник, Матей Миткалото. Той е апостол.

Апостол на Духа.
Да и на свободата! Защото Дух и свобода са две близки категории. Едната категория не може без другата...И на упованието.
Това са трудни години. Години на стандартизация на човешкото мислене. И от един нестандартен човек, който ако беше влязъл в стандартите нямаше да го гонят и преследват.

Трудни години за духа, най-вече, тъй като много хора и в момента въжделеят по времето, когато  е имало фабрики, стопанства и т.н.
И затворници в тях, които да си изплащат грешките. Да.

В книгата много ясно съм запомнила нещо, което Дядо Влайчо казва: “Това, което вие виждате днес, да се развива с такъв устрем , след време само за Миг ще стане на прах.”
Да, да.

Може ли нещо във форма да има устои и да съществува със здрави основи, ако в него липсва Духа? 
Ако духът е забранен, гонен, ако е  преследван, изтезаван?
Значи, тук конкретно, това предсказание е свързано с полета на Гагарин. Тогава, когато света е учуден: “Човек излезе в Космоса!”. 
И се казва: “Тук няма Господ, ние вече сме в Космоса. Ако имаше щяхме да Го видим в Космоса. Никой не Го е видял.” 
И се присмиват на Дядо Влайчо. “Ти все за Бога говориш. Къде е тоя Бог?” 
И тогава той казва: “Ето това, което завладя света, след време  стане на пепел, огън и прах.” Знаем как свършва Гагарин - при полет - възпламенява се самолета. Всъщност той предсказва края на Гагарин. 
Но това е един символ за краха на системата, която също се срива. Толкова мощна, уж силна  система за един ден се срути. Ние сме свидетели на това.
Това са част от неговите предсказания. Когато казваме за силата на неговия Дух - това са тези скиталчества на духа, на тялото , на този строг график, който е изграден. И във всеки момент, когато го търсят Дядо Влайчо могат да го намерят, т.к. неговия брат държи схемата - къде е Влайчо. 
Той не стои на едно място повече от един ден. Това го приближава много до нашите апостоли. И братът на Дядо Влайчо е знаел кой ден при кого е и при кой ятак е. И когато са идвали хора той ги е насочвал, след като се увери, че не са провокатори и нямат намерение да го връщат в Белене. 
И по тоя начин са го намирали в продължение на тридесет години без нито едно предателство - Уникално, уникално!

Уникално!
Да. Уникално за балканските широти и нрави.
Трудна съдба, трудна съдба, но на големите съдбата е винаги трудна. Нима на Ванга е лесна съдбата? На Слава Севрюкова? Ах, каква съдба! На Любомир Лулчев - уникална съдба! Може да избегне смъртта - отказва се, за да поддържа духа на хората.
Значи, това са хора, за които живот и смърт, за тях нямат значение. 
И точно за това работят за живота, за да могат хората да изпълнят по-цялостно мисията си тук на Земята.
Те не се боят от смъртта. Не се боят. Нито един от тях.
 
Смъртта е по-скоро заплаха да се прекъсне мисията, да се отиде в отвъдното и отново да се рестартира тоя живот и да се почне от нулата.
Дядо Влайчо има едно изказване: 
“Нека през своя живот напълно да се реализираме! Цялата тая мощ, не само за себе си, но и за хората - да успеят, защото пак ще се явят на земята и пак ще трябва да прохождат втори път, да проговарят втори път и да стигнат до изпълнението на тези задачи, които тука прекъснаха.”
Ето смисъла да изведем до край живота си!

И тук веднага се сещам за една много важна част от книгата. 
Дядо Влайчо говори, че той има много силна връзка с Боян Боев, с който са били близнаци в предишен живот, в който живот, Боян Боев е взел своя изпит, но Дядо Влайчо не е успял, не е устоял. И заради това в този живот, който ние в момента разказваме, получава тези изпитания.
Въпросът ми е: Успя ли Дядо Влайчо да вземе своя изпит според вас?
О, Боже мой! И още как го е взел изпита! 
Но тук само да доизясня: Дядо Влайчо е убеден в прераждането. За него е реалност, за Учителя е реалност. За всички изследователи на живота и на света на отвъдното, като две съставки на Едно Цяло, дори на цели институти, които работят в тая област, това си е една реалност.
За вас е реалонст?!
За мен е реалност. За всички здравомислещи хора , които са извън институциите, каквито и да са те, това е реалност.
Докато останалите са така много добре контролирани. На коня му сложи капаците и той си върви напред и не вижда какво става край него. И можеш да ползваш пълния му капацитет.
Влайчо вижда как някога е бил богомил в предишен живот. И Боян Боев са го мъчили с нажежено желязо по крака и той умира от тия изпитания, а Влайчо не е могъл да издържи на изпитанията и в един момент е показал признаци на слабост.
И така, в този живот Боян Боев накуцва с единия крак. Влайчо казва: “То е от там, когато те мъчиха с железата. А на мене тези изпитания сега ми са, защото тогава не издържах. Сега ще се справя. Ще положа всички усилия в още по-трудна ситуация да се справя.”
Висшата философия за живота, за смъртта, за мисията и за проникновения смисъл на това: за какво е целият този земен, ако щете, и небесен театър?
Какво се цели? Зад всичко това има една строга логика, Разум, Мъдрост. Тези прорицатели, ясновидци, те са на “ти с живота и смъртта, на ти с философията за живота и смъртта.”

Но и те имат своите задачи и своето израстване щом са дошли тук в плът?
Тяхната задача е да поддържат хората - слабите хора, тези, които са в изпитание, които се лутат - накъде да продължат? И тук в България затова са и те толкова много, щото изпитанията са ни много. Така е било винаги.
Имаме нужда от Божии пратеници!

И тук идваме до точката за доброто. Кое е истинското добро, което Дядо Влайчо е показал през целият си земен път, и което е искал да ни окаже като една пътека?
Е, истинското добро е да не станем слуги на злото.
Целият живот е един опит - едва ли не дали ще издържим на това в Името на Правдата, на Истината, която е Една! 
В Името на справедливостта, която няма и синоним.
Това са истини, които нямат синоними. Това са формули, които нямат синоними, но трудно се издържа на тях.
И точно доброто, това е горивото за издръжливостта на човешката душа тук на земята. Това е доброто!

Кой е истинският храм на доброто в този смисъл? Може ли доброто да бъде вкарано в един храм, в една сграда? Или всъщност доброто е в Храма на Сърцето на всеки един от нас?
Вие го казахте! Доброто  може да бъде привидно институционализирано в една сграда, но доброто не може да бъде вкопано в тая сграда по никакъв начин.
Доброто е в живота…, между хората. Това е доброто! И там е мярката за добро и зло, и мярката за издръжливостта на изпитанието: живот.

Всъщност, доброто е извън оградата?
Доброто е в сърцето и в чистотата, и в съхранеността на душата..., ако устои.

Това ли е примерът, който ни е дал Дядо Влайчо с целият си труден, изпълнен с много изпитания, премеждия и трудности живот?
Дядо Влайчо дава един пример, за мене, на това да не бъдем стандартни хора, да не бъдем унифицирани хора. Да имаме силата и устойчивостта да се борим за доброто, колкото и зло да срещаме. Ето, това е неговият жизнен път!
Със самата си жизнена реализация той показва, че не бива да се боим от злото. То не е толкова зло. То е привидно зло.
Тоест, то е зло дотогава, докато на нас ни изглежда страшно. Ако в един момент го преодолеем, то се разпада само. 
То бяга от нас. То е силно докато се боим. Спрем ли да се боим то се бои от нас.
Е, това е една мъдра негова философия.

Благодаря ви господин Нанев за това интервю..!
Благодаря и аз..!