Сведенборг: В древността 'змии' били наричани онези, които имали повече доверие на сетивните неща, отколкото на Откровенията

В древни времена „змии” били наричани онези, които имали повече доверие на сетивните неща, отколкото на Откровенията. Но това е още по-лошо в наши дни, тъй като днес има хора, които не само не вярват в това, което не могат да видят и почувстват, но които също така се и утвърждават в такова неверие чрез знанията, неизвестни на древните, с което още повече ослепяват. За да се разбере, как такива хора ослепяват себе си, така че нищо да могат да видят и чуят, и които формират своите заключения относно Небесните неща на базата на чувствени възприятия, научни познания и философия, и които са не само „глухи змии”, но и „летящи змии”, относно които често се говори в Писанието, и които са още по-пагубни, ще приведем като пример какво те мислят за Духа:

Човекът на сетивността или онзи, който вярва в доказателствата само на сетивното, отрича съществуването на Духа, защото не може да го види и казва: „Това е нищо, защото не мога да го почувствам, а каквото мога да видя и докосна, то съществува”. Човекът на науката или онзи, който формира своите заключения въз основа на знанията, казва: „Какво е Духът, ако не пара или топлина, или нещо, известно на науката, което изчезва веднага като дим след смъртта? Нима животните също нямат тела, чувства или нещо подобно на разсъдък, макар че казват че умират, докато Духът на човека остава да живее след смъртта?”. Така те отричат съществуването на Духа.

Философите, които желаят да бъдат по-проницателни от останалите хора, говорят за Духа с термини, които сами не могат да разберат, понеже според тях, ни едно изражение не е подходящо за духа, което произхожда от нещо материално, органично или пространствено. По такъв начин те толкова абстрактно разсъждават за него в своите идеи, че той изчезва от тях и се превръща в нищо. По-разсъдителните отстояват, че духът е мисъл, но в своите разсъждения за мисълта, в резултат на отделянето от нея на всяка субстанция, те заключават най-накрая, че мисълта трябва да изчезва след като тялото умре. По този начин всички, които разсъждават, основавайки се на сетивните неща, научните познания и философията, отричат съществуването на Духа и затова не вярват в нищо, казано за духа или за духовните неща. Ако попитаме хората обикновени, но със сърца, какво знаят за духа, те казват, че знаят, че той съществува, защото Господ е казал, че те ще живеят след смъртта. По такъв начин те не унищожават своя разсъдък, а го оживяват чрез Словото на Господа.

Сред най-древните хора, които били Божествени хора, „змията” означавала предпазливост и благоразумие, а също и чувствената част в човека, чрез която те проявявали благоразумието, предпазващо ги от беди. Това значение на „змията” е показано и от думите на Господа към своите ученици: „Ето, аз ви провождам като овци между вълци: бъдете прочее разумни като змиите, и незлобиви като гълъбите” (Матей 10:16), а също и чрез „медната змия”, възнесена в пустинята, чрез която се обозначавала сетивната част в Господа, Който сам е Божествен човек и сам се грижи за всичко, и провижда за всичко. Затова всички, които гледали към Него, били спасени.

Човешката личност е изцяло зло и лъжа, които произлизат от любовта към себе си и към света, и от неверието в Господа или в Словото Му. Тя вярва в себе си и има убеждението, че каквото не може да бъде разбрано посредством сетивността и научните познания, е нищо. По такъв начин хората ставали все по-зли и потъвали в лъжите и затова имали изопачено виждане: злото виждали като добро, а доброто като зло; лъжата виждали като истина, а истината като лъжа; нещата, които наистина съществували, те отричали, а утвърждавали неща, които не съществували; това, което било нищо, те смятали за всичко. Те наричали омраза любовта, а омразата – любов; тъмнината – светлина, смъртта – живот, и обратно. В Писанието такива хора са наречени „куци” и „слепи” – такава е човешката личност, която сама по себе си е адска и прокълната. И тъй като те вярват, че духовното и Божественото не съществуват, с това утвърждават, че няма нищо друго освен плътското и светското. Затова те обичат всичко, което принадлежи на тях самите и на света. По такъв начин злото и похотта произтичат от лъжата.

Най-древните хора, които били Божествени хора, били така устроени, че всеки обект, който наблюдавали в света или по лицето на земята, те наистина виждали, но мислели за Небесните и Божествени неща, които този обект обозначавал или изявявал. Тяхното зрение било повече като инструмент, следователно, такава била и тяхната реч. Всеки може да знае от собствен опит, че ако е внимавал за значението на думите на говорещия, наистина ще чуе думите, а ако не ги чуе, ще възприеме само смисъла, а онзи, който мисли по-дълбоко, не ще разбере дори смисъла, а нещо по-дълбоко (универсалният смисъл). Но потомците, за които тук става въпрос, не били подобни на своите бащи, понеже, когато наблюдавали обектите от света или по лицето на земята, те ги възлюбвали, с което умовете им прилепвали към тях и така те започвали да мислят за тези обекти, а чрез тях – за нещата Небесни и Божествени. По такъв начин сетивното станало принцип за тях, а не само инструмент, както било при техните предци. А когато това, което е в света или
по лицето на земята, стане принцип, тогава чрез него хората разсъждават за Небесните неща и така ослепяват. Как става това, може да бъде познато от всеки с подобен опит, понеже, който обръща внимание на думите на говорещия, а не на техният смисъл, улавя съвсем малко от смисъла, а още по-малко от вложения универсален смисъл и понякога съди за всичко, което казва човек, само по една дума или даже по граматическите особености.

Човек живее като диво животно, когато неговият вътрешен човек е така отделен от външния, че въздейства върху него само в най-общ смисъл, понеже човекът е човек поради това, което той получава посредством своя вътрешен човек от Бога, а е диво животно поради това, което получава от своя външен човек, който, отделен от вътрешния, не е нищо друго освен диво животно, имащо подобна природа, желания, апетити, фантазии и сетива, а също така подобни органични форми. Въпреки, че може да разсъждава и както му се струва, изкусно, той може това от духов- ната субстанция, чрез която получава вливане на живот от Господа, но в такъв човек тя е изопачена и става живот на злото, което е смърт. От тук той е наречен мъртъв човек (ходещи гробове).

Емануел Сведенборг из Небесни Тайни