Учителят прекарваше часове през нощта в нещо, което изглеждаше на дълбок, медитативен транс. На следващата сутрин, като идваше да пие чай с нас, той често даваше дълги и подробни описания на всички състояния и светове, в които е бил през нощта. Някои сутрини беше като развълнувано дете, което трябва да разкаже на някого за голямо приключение, което се е случило току-що.
Една сутрин той се появи за чай с бележка в ръка. "Закачих това на вратата си снощи - каза той - Не знаех дали ще оцелея при преживяването, затова оставих инструкции какво да се прави с тялото ми, ако умра през нощта. Някои от състоянията, в които влизам, са толкова фини, толкова напълно несвързани с тялото, че има вероятност да не мога да ги преживея. Но нещо ме принуждава да продължавам с тези пътешествия. Снощи оставих вратата си отворена. Не исках да създавам неудобства на никого. Ако умра през нощта със заключена врата, някой ще трябва да я разбива на сутринта."
Същото се случи отново и при друг случай, когато и двамата бяхме отседнали в Бхатия Бхаван. Когато той не се появи на сутринта за чай, аз отидох да го търся и намерих вратата му леко открехната. На нея беше забодена още една бележка, даваща информация на кого да се съобщи, ако той почине през нощта. Веднъж го попитах какво е усещането като ходи на тези вътрешни пътешествия:
"Преживяването на Себето е винаги постоянно - отговори той - но там няма ограничения за това, което човек може да открие, ако се гмурне достатъчно надълбоко в него. То е като безкрайна верига от планини. Стигаш върха на една и откриваш друга в далечината. Стигаш върха на другата и откриваш още една след нея. В най-фините нива на битието човек може да навлиза надълбоко в структурата на атома, може да стига до най-отдалечените краища на вселената или може да отива в и дори отвъд това място, където се проявява цялото творение."
Пападжи споменава за тези изследвания в писмо, което пише на Раман през 1981 г.:
...Много съм щастлив да се озова в затруднение, когато достигна граница на моите очаквания. Пристигам там и очаквам с нетърпение едно огромно измерение, което все още е неизвестно. И така, аз отново продължавам напред. Постоянно да се движа напред е игра, която харесвам. Може би никога няма да пристигна на дестинация. И ако можех да го направя, може би нямаше да я приема. Ти си добре дошъл да се присъединиш към мен. Нека видим как работи това.
В писмо, написано през следващата година, Пападжи описва какво се е случило, когато решил да отиде от Лакнау в Ришикеш, за да продължи с тази интензивна вътрешна работа:
"...Както знаете, отивах в Ришикеш по определен проект. Мислех си, че той може да ме ангажира поне за шест месеца, ако не и повече. Исках да разреша вечната, неразгадана Мистерия...Изведнъж ме осени едно разбиране. Не го наричам достижение, постижение, реализация или даже просветление. Толкова е рядко да се сблъскаш с такава ситуация. Никога досега не бях знаел, чувал, чел или преживявал нещо подобно. Дори костите ми получиха огромен и извънредно странен шок. Не мога да го нарека свобода, мокша или нирвана. Няма с какво да го сравня. Не мога да го дефинирам, обаче въпреки това бих искал да го опиша. Някакъв вид вибрация, която мога да нарека вътрешен ураган, завладя моята душа, ум и интелект, освобождавайки ме от концепцията за време и моите убеждения за реалността на будното състояние. Преди това бях убеден, че всички тези явления се редуват пред една същност, която е неподвижна и която идентифицирам със съзнанието. Сега ще отида в Хималаите да се забавлявам, без да върша никаква работа."
Раман разказва още:
Макар че Учителят изглежда прекарваше часове всяка нощ, погълнат от тези дълбоки, вътрешни състояния, той не насърчаваше другите да правят каквато и да било формална медитация. Той обичаше хората да се държат естествено и нормално около него. Когато го срещнах за първи път, аз все още бях много привързан към формалните практики за медитация. Веднъж Учителят ми каза, че съм "пристрастен към медитацията" - обвинение, което знаех, че е вярно. Обаче Учителят ми позволяваше да медитирам пред него, защото знаеше, че ми харесва. Понякога дори се преструваше, че самият той медитира, но за него това беше само игра. Ако около него имаше деца, той щеше да се забавлява да играе с техните играчки; ако около него имаше медитатори, той щеше да играе на медитация с тях, само за да ги прави щастливи. Веднъж седях с него в медитация за няколко часа в Рам Мандир в Лонда. Поне аз си мислех, че медитираме заедно. Когато отворих очи и го погледнах, той все още седеше там, с кръстосани крака, със затворени очи, но държеше радио-транзистор до едното си ухо, за да може да слуша коментари за крикет.
Учителят ми позволяваше да се отдавам на страстта си към медитацията само докато тя не даваше интересни резултати. От време на време изпадах в екстаз или транс. Ако Учителят видеше, че това се случва с мен, той ме раздрусваше за рамото, караше ме да стана, а после ме извеждаше на разходка. В Хардвар тези отрезвяващи разходки бяха доста приятни, но ако той ми правеше това в Нархи, Лакнау, аз трябваше да излизам с него на шумния и претъпкан пазар. Ако бях в особено тихо или чувствително състояние, това беше доста шокиращо преживяване за мен.
Учителят обясни това поведение, като каза:
"Не търси преживявания и не се привързвай към тях. Ти се опитваш да сграбчиш нещо, което не може да се сграбчи. Бъди нормален. Бъди естествен. Не се привързвай към блажени състояния. Ако го направиш, ти само ще създадеш още желания."
