Омраам: Понякога забелязвахме, че Учителя е тъжен. Това можеше да продължи с дни и се питахме защо..?

Спомням си за нашия живот с Учителя... Колко бяхме несъзнателни! Докато ни показваше как да станем строители на един нов свят, ние си имахме други грижи, което разбира се често водеше до спречквания, до конфликти; всеки със своите предразсъдъци, претенции, принадлежност към някаква група. Понякога забелязвахме, че Учителя е тъжен. Това можеше да продължи с дни и се питахме защо... Сега знам защо. Но колко е трудно хората да разберат, че най-същественото е да се научат да живеят задружно, братски.

Духовните школи в миналото не са били отворени за всички. Онези, които искали да бъдат приети в тях, е трябвало да преминат през ред изпитания и знанията са били предавани предимно устно Днес времената са други. Първо, не е необходимо да влезеш в школа, за да получиш езотерични познания; вече няма нищо свещено, непрекъснато се публикуват книги, които задоволяват човешкото любопитство по отношение и на най-свещените истини. Но промените, които непрестанно стават в света, изискват по-голяма част от човечеството да осъзнае, че е необходимо да заработи задружно за идването на онова, което Исус е наричал „Царството Божие и неговата Правда“. А как да работят задружно, след като все още не са се научили да живеят заедно? Ето това беше основният замисъл на Учителя Петър Дънов при създаването на Бялото Братство.

Обикновено хората общуват най-вече с онези, които са от тяхната социална среда, с които имат еднакво равнище на възпитание и образование, подобни вкусове и т. н. Но ако възпитаме у себе си съзнание за братските връзки, които могат да свържат всички хора, това вече няма да бъде така. Дори когато хората се събират в църква или в храм, за да пеят и да възхваляват Бога, пак не се постигат големи резултати. Ние не сме дошли на Земята, за да станем членове на някаква църква, да принадлежим към една или друга религия и да я възхваляваме, а за да се смесим с другите и като своеобразен фермент да увеличим положителните въздействия в умовете и сърцата на хората. Защото, съзнателно или не, всеки човек оказва влияние върху тези, които го заобикалят или които среща, затова работата, която се извършва в даден колектив по отношение на себеовладяването и разбирането на другите има важно въздействие и извън колектива. Цялата Земя трябва да се ползва от усилията и достиженията на учениците на една духовна школа.

За да подчертае важността на братския живот, Учителя казваше: „Радвайте се, че Господ ви е събрал на това място. Всеки от вас е една буква от азбуката на живота. Какво може да се прочете, ако буквите са разделени една от друга? Като се приближавате, ставате една велика творба, от която се разбира какво е написал Творецът. Виждам например, че някои представляват буквата „л“, други „ю“, трети „б“, а след това „о“ и „в“. И ето на, получава се „любов“. И да има малки разстояния вляво или вдясно, не е толкова важно. Същественото е буквите да се приближават дотолкова, че заедно да образуват думата „любов“.

Хората са склонни да се откъсват от колективния, от универсалния, от космичния живот, за да живеят в своя личен, индивидуален живот. Въобразяват си, че като се изолират от другите, ще бъдат по-защитени. Ама не е така, това е само илюзия. При това вътрешно дистанциране, което сами създават, те излагат душите си на всевъзможни опасности. Ако не можем да сме винаги с другите, трябва поне да останем свързани с тях чрез мисълта си. Един ден Учителя каза: „За да можем истински да достигнем до Господа, трябва да се свържем с всички създания в света, които в този момент мислят за Него.“ И това ме накара да се замисля дълбоко: не можеш да намериш Господа, ако се стремиш към Него сам.

В духовната наука най-дълбоко е понятието „Единство“, тъй като в него е скрит смисълът на нашето съществуване. Съзнанието за принадлежност към едно и също семейство поражда у нас чувството за сила. Но тази сила не произлиза от нас самите, а от разбирането, че сме част от едно универсално семейство; именно това разбиране ни спасява от усещането за самота, безполезност и празнота, които понякога ни завладяват.

„Никой не подозира какви страдания ще връхлетят Земята, ако хората не направят усилия да заживеят братски. Отделният човек, отделното семейство, отделната нация не могат да постигнат нищо велико, ако се противопоставят на другите... За да се развиват и процъфтяват, всички хора, всички семейства, всички нации трябва да се обединят, за да образуват един народ. Очевидно това ще бъде дълъг процес, но той все някой ден трябва да започне.“

Учителя не се занимаваше с настоящото състояние на нещата, той бе обърнат към бъдещето и говореше така, сякаш онова, което желаеше да стане, вече е осъществено, тъй като за реализацията най-много помагат мисълта, чувството и вярата. Той казваше: „Всяка Божествена идея, в която вярвате, се подкрепя от Светли същества в Невидимия свят. Всяко от тези същества ви поддържа, подкрепя вашия устрем за осъществяване на една такава идея. Колкото и слаба да е устойчивостта й във вашето съзнание, щом като тези същества дойдат, те ще й придадат сила. Пространството е населено със същества, които се привличат от благородните човешки устреми. Все едно че сте ги повикали; те се притичват незабавно. За тях няма разстояния, няма граници. Те са нашите невидими помагачи.“

По време на съборите много братя и сестри пристигаха от всички краища на страната и дори от чужбина. Навремето, когато бях все още много млад и наивен, вярвах, че всички те пристигат с абсолютно безкористни намерения. Но се оказваше, че някои просто искаха да се представят като астролози, хироманти, гледачи на карти, лечители, екзорсисти и се вкопчваха в другите е цел да им покажат своите таланти. Така след всяка беседа на Учителя, един брат, който също искаше да има ученици, претендираше, че ще разясни онова, което сме чули в беседата. Той наистина беше много образован, но на практика нищо друго не правеше, освен да обърка идеите в главите на слушателите си. Една сестра, която се представяше като пророчица, събираше вечер около себе си млади братя, за да ги учи да се молят. Всъщност тя имаше съвсем други намерения. Горката!... След известно време престанахме да я виждаме, а няколко години по-късно умря от венерическо заболяване. За някои Братството беше нещо като кошара: може би не съзнаваха своето поведение, но тези хора, образно казано, търсеха овце за стригане или за доене, сред събралите се около Учителя.

Последователите на една духовна школа не бива да остават в неведение по отношение на Невидимия свят, населен със Същества, които влияят върху живота им. Но знанието за съществуването на тези същества може да има и много отрицателни въздействия върху онези, които са психически крехки или неустойчиви. А какво се случва, когато някои хора, завладени от изкушението за лесно печелене на пари, започнат да се набъркват в живота на другите, да предсказват бъдещето, като им гледат на ръка или разгадават астрални карти?... Тези хора раздават съвети и предупреждения, без да се запитат дали онова, което са предсказали, наистина се случва и дали тяхната така наречена „помощ“ е от полза за конкретния човек.

Така един мой приятел дойде при мен видимо превъзбуден. Той ми каза: „Брат Михаил, ти имаш големи познания, моля те, помогни ми! - Ама какво става? - Нали знаеш, че жена ми е бременна, а един хиромант й предсказа, че ще умре по време на раждането. И сега тя е убедена, направо е сигурна, че ще умре. Ела да й кажеш, че ще живее.“
По ръката е възможно да се разчетат някои бъдещи събития, но е много трудно да се правят категорични изводи - винаги има нещо, което може да ти убегне. Във всички случаи, каквито и да са знаците, които могат да се видят върху ръката, абсолютно безсмислено и дори престъпно е да съобщиш на бременна жена, че ще умре, давайки живот на своето дете. И така, отидох при жената на моя приятел и й казах, че я виждам да живее много щастливо с детето и с мъжа си. Тя обаче беше толкова убедена във фаталния край, че не преставаше да ме пита: Ама вярно ли? Наистина ли ще живея? - Да, категорично, вярно е!“ Така или иначе, невъзможно ми беше да й кажа нещо друго. За щастие всичко стана както им казах и те бяха толкова признателни, че после постоянно ме канеха у тях на гости и аз вече не знаех как да им отказвам.

Учителя не забраняваше на никого да се интересува от хиромантия, от астрология и т. н..., но и не ни насърчаваше особено. Да се научим да предвиждаме бъдещето не е най-полезното нещо, което можем да вършим. Колко много са хората, които дават празни надежди или погрешно пророкуват трудности и безпокойства! Правилото е никога да не се предсказва на някого близкия му край, защото това може да отслаби естествените му защитни сили, волята му за живот, и така да се пропусне всякакъв шанс за оцеляване в случай, че смъртта все пак не е била неизбежна.

Понякога Учителя се намесваше и предупреждаваше онези, които се представяха като вестители на Небето, както и тези, които много лесно се оставяха да бъдат повлияни. По-често обаче не се намесваше. Той не участваше и в уреждането на многобройните проблеми, които непрекъснато възникваха в Братството. Дали не си даваше сметка какво се случва? Това би ме учудило, защото той не само имаше способността да разпознава хората, но и беше изключително наблюдателен. Всеки, който си постави за цел, би могъл да се научи сравнително лесно да контролира думите си, обаче жестовете, които прави несъзнателно с ръце, с крака, с тялото си, както и трудно забележимите мимики на лицето (чело, очи, нос, уста), са почти неконтролируеми, а именно чрез тях човек изразява истинската си природа.
Твърде бързо забелязах навика на Учителя да наблюдава заобикалящите го хора и разбира се най-вече учениците си. Правеше го обаче много деликатно и дискретно, за да не смути онзи, когото наблюдава. И когато все пак улавяхме неговия поглед, той бързо го отклоняваше сякаш случайно се е спрял върху нас. Но когато бе убеден, че не си даваме сметка за наблюдението, погледът му проникваше до дъното на нашите души.

Всеки човек е „терра инкогнита“ за другите (непозната земя). Ето защо, когато срещам някого за пръв път, най-напред се обръщам към Създателя, който познава всички ни, и Му казвам: „Господи, открий ми онова, което Ти знаеш за това същество, за да мога да му бъда полезен.“

Понякога чувам някои да се учудват, че един велик Учител не може да произведе чудодейно въздействие върху околните било чрез своята сила и авторитет, било само с излъчването, с аурата си. Господи, колко са наивни хората! Възможностите и на най-големия Учител всъщност са ограничени. Във всеки случай той не би могъл да направи по-добри онези, които отказват да се поправят, да се усъвършенстват, защото те имат свободна воля. Може да затворите някого, дори на парчета да го нарежете, но ако той не ви разреши, няма да успеете да направите нищо, нито за сърцето, нито за ума му.

На Изгрева имаше една котка и Учителя казваше: „Вижте тази котка. Като ме види, ходи след мене, или ще дойде и ще легне до мене. Но моето присъствие не може да и въздейства, за да овладее котешките си инстинкти. Като види мишка, оставя ме и тича да я хване.“ Ето, така става и с хората. Мнозина от тях са като котките. Присъствието на едно Светло същество може да освети само онзи, който го допусне в своето сърце и глава. Приемете един ангел в себе си и ще се убедите в неговата мощ. Допуснете у вас да влезе дявол и също ще видите на какво е способен.

В първите години много бях учуден, че някои братя и сестри след известно време започват да се отдалечават от Братството. И Учителя нищо не правеше, за да ги задържи. Случваше се да съм свързан с някои от тях, струваше ми се, че споделяме еднакви убеждения, един и същи идеал, и не можех да разбера какво става. Един ден споделих това с
Учителя и той каза: „Щом напускат Братството, значи не са били истински свързани с него. Онзи, който е станал част от Братството, не може да го напусне.“

Най-много обаче ме изненадваше това, че някои хора, след като бяха слушали Учителя с години, се оставяха да бъдат повлияни от първия, който им казва: „Защо още следвате този самозванец, този еретик? Не виждате ли, че е опасен човек, който ви води към пропаст? Щом Църквата го е заклеймила, значи има причина за това.“ Случваше ми се да разговарям с такива хора. Те дори признаваха, че учението на Учителя ги е просветило, подкрепило ги е, че близо до него са преживели изключителни моменти на мир, радост, светлина и братски живот. Но някакви клевети, чути оттук-оттам са придобили по-голяма тежест, отколкото собствените им впечатления. За тях личният им опит и преживявания нямаха значение. Ето нещо, което никак не можех да разбера. Все пак, като размисли добре, човек открива причината: тези хора бяха толкова слаби и неуверени в своето собствено мнение, в собствените им опитности, че всеки би могъл да ги отклони от пътя, в който те имаха възможност да израснат, да се развият, да еволюират.

Е добре, какво трябва да направи Учителя при такова положение? Да приеме. Защото някои хора е трябвало да останат с него само известно време. Те са взели онова, от което са имали нужда, а другото не беше негова работа. За него важното е винаги да дава от себе си най-доброто, за останалото той не носи отговорност.

„Отче, аз за тях се моля, не се моля за света, но за тези, които ми даде Ти, защото са Твои.“ Тези слова, казани от Исус в молитвата му по време на Тайната вечеря, ни разкриват, че дори Той не се е молел за всички, а само за онези, които Бог му бе поверил. Но в същото Евангелие е казано: ,,Бог толкова възлюби света, че даде своя Син единороден.“ Тези два стиха от Евангелието може да изглеждат противоречиви. Не, Исус се моли за своите ученици, а те, заедно с Него, се молят и работят за света. Защото, за да се помогне на света, най-напред трябва да се подготви едно мощно ядро, което да притежава сила. В началото Исус концентрира своята работа върху самия себе си и върху своите ученици; след това учениците му тръгват по света, за да предадат тази сила, скрита в ядрото, което са формирали.

Да изгради ядро, това именно желаеше Учителя. Защото животът винаги намира начин да даде уроци на хората, така че те да се пробудят, да се осъзнаят и да се хванат на работа. И ако един живот не стига, няма защо да се безпокоим -търпението на Господа е голямо, безкрайно, а те отново и отново ще се връщат на Земята и ще продължават да получават уроци. Каквото е търпението на Бога, такова трябва да бъде търпението и на духовния учител - безкрайно.
„Знам кои ме мамят - казваше Учителя, - но ще продължа да вярвам в тях, защото имам вяра в доброто, заложено у човека. Каквито и да са неговите слабости, аз постоянствам във вярата, че доброто ще победи. Колкото и дълго да упорства в измамите си, аз вярвам, че това същество ще стане един ден истински човек. Постъпвайки така, аз следвам примера на Бога. Докато другите го отхвърлят и престават да му вярват, Бог търпеливо придружава човека и му казва: „Каквото и да си сторил, можеш да се изправиш. Ти ще напреднеш и от теб ще стане истински човек.“

Учителя беше обикалял България дълги години и познаваше много добре своите слушатели, но винаги искаше да помогне на всекиго да се развие, да напредне. Така понякога след беседа той запитваше онези, които му бяха близки, да кажат каква е основната идея, която може да се извлече от всичко казано. И ето че някои разправяха неща, нямащи нищо общо с беседата, а други се отклоняваха от сюжета, като добавяха всякакви лични истории и подробности. Рядко се намираха такива, които можеха ясно и кратко да изложат казаното в беседата. Учителя ги изслушваше, но никога не се произнасяше след тях.

Имаше в Братството един младеж, малко по-възрастен от мен, който не преставаше да ми досажда (на български казвахме „да ми гризе цървулите“). Та един ден, след като отново беше дошъл да ме безпокои, аз направих грешката да се оплача на Учителя: „Ама кога най-после ще престане да ми дотяга?“ И сигурно съм изразил гняв с думите си, защото Учителя ме погледна сериозно и само ми каза много деликатно: „Михаиле, кожата ти е станала малко суха“. Ето това беше всичко. Можеше да ми каже: „Ти си глупак, нищо не разбираш, никога няма да се оправиш...“ Ама друго не каза освен „... кожата ти е станала малко суха“, което много повече ме засрами.

Бях несправедливо нападан и несъмнено Учителя знаеше това, но не одобряваше моя яд и възмущение. Аз пък толкова исках да му направя добро впечатление, а стана точно обратното, изложих се. Бях тъжен и засрамен, но Учителя ме остави на моите терзания, чак докато осмисля нещата. А какво разбрах? Че занапред вместо да се гневя срещу неправдата, трябва да стана по-силен и най-вече да не му се оплаквам. Веднъж той ни каза следното: „Желаете Бог да дойде и да обитава у вас. Ще дойде, но при условие, че се откажете от навика да му се оплаквате. Защо трябва да разправяте на Бога, че еди кой си ви е наранил, друг ви е пренебрегнал или намразил? Разбира се, Бог ще ви изслуша, но няма да вземе отношение. Е, и аз по негово побие, като идвате да ми се оплаквате, слушам ви, но мълча, не взимам отношение. Защо? Защото ако взема страната на един или на друг, това няма да реши проблемите.“

Впоследствие често мислех за тази случка, която всъщност ми беше много полезна. Разбрах, че каквото и да ни се случва в живота, неизбежно ще ставаме жертва на несправедливост, никой не може да избегне това, трябва предварително да го знаете. Единственият начин, за да не се чувствате наранени от срещата с тази по-малка или по-голяма неправда, е самите вие да укрепнете. Винаги ще има нечестни, лоши, завистливи хора, това е неизбежно. Сам себе си трябва да промениш.

В Братството Учителя искаше преди всичко да се научим да живеем колективен живот, което изисква да развием качества за разбиране на другите, снизходителност, търпение. Но веднъж си зададох въпроса дали търпението не трябва да има известни граници; редно ли е всичко да понасяме? Поставих този въпрос на Учителя и той ми отговори следното:

„Ако някой се качи на гърба ти, трябва да изтърпиш; ако изпрати срещу теб рояци мухи и комари, също ще търпиш. Но ако ти застрашава очите, ако ти запушва погледа с ръце, когато си на път, това не бива да приемаш.“

Какво ще рече това обяснение? Че в ежедневния живот трябва да укрепнем, за да можем да издържим товара, който другите са сложили на гърба ни; че трябва да бъдем търпеливи, ако ни шантажират и нападат несправедливо. Единствено не трябва да приемаме онова, което ще ни попречи да видим добрия път и да го следваме. В този случай трябва да се противопоставим с всичките си сили. Но другото трябва да изтърпим.

Ето защо Учителя често ни напомняше колко е необходимо да работим върху характера си. Той казваше: „Всичките ваши усилия в живота трябва да са насочени и съсредоточени към развитие на вашия характер. Характерът е синтез на вашите мисли, чувства и действия.“ И така аз се стараех да работя, както той изискваше и както той самият постъпваше, защото не само извън, но и вътре в Братството, за него нищо не беше лесно.

Великите Учители се натоварват с най-трудната задача - да слязат чак до дъното на човешкия ад, като за целта приемат да влязат във връзка с всички човешки създания. Те никога не се отдалечават от тълпата и при всички обстоятелства трябва да останат достъпни за нея и разположени братски.

Всички пречки и трудности обаче, които Учителя трябваше да срещне по пътя си, както и тези, които аз имах след него, не успяха никога да ни обезкуражат, нито да разколебаят убеждението ни, че единственото смислено нещо в живота е идеята за братството и работата за нейното осъществяване. Градете своя живот върху идеята за братството и ще влезете във връзка с всички, които споделят този идеал. Ще усетите тяхната сила на ваша страна, те ще ви предадат плодовете от своите опитности, ще ви поддържат с мислите и с примера си. Вибрациите се разпространяват, пътуват в пространството и хората ги улавят. Не си мислете, че ние сме единствените, които проповядваме тази идея. Хиляди същества, които не познаваме, са зад нас и заедно с нас.

Преди толкова векове Христос каза: „Отче Наш, Който си на Небесата, да се свети Името Твое, да дойде Царството Твое, да бъде Волята Твоя, както на Небето, така и на Земята“. Колко хора са се молили за идването на Царството Божие! А не само са се молили, но и са работили, посветили са целия си живот, а някои от тях, като Исус например, са пролели и кръвта си, пожертвали се. Напразни ли са били тези жертви? Не! Нищо не се губи. То остава да съществува в известни области на Вселената, в онзи резервоар, който не престава да се пълни със сили и течения, които тези хиляди същества сърдечно, пламенно, са отправили в пространството. Един ден този резервоар ще се напълни, ще прелее и ще отнесе всичко по пътя си като при огромно наводнение. За този резервоар трябва да мислим, за да се чувстваме винаги подкрепяни в нашата работа за достигане до онази обетована земя, където хората живеят братски.

из спомените на Брат Михаил - Омраам от срещите с Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов)