Мохамед казва: Който има особена любов към Бога, Бог му дава сърце, което вижда отвъд двете очи. Бог можем да Го разберем дотолкова, доколкото е любовта и отдадеността ни към Него – това е мярката.
Който е изоставил зикр, казва Мохамед, който е изоставил постоянната молитва, той е изгубил своето достойнство.
Ако човек не може да открие мъдростта на Бога, вселената го поглъща, т.е. разни светове, което означава разни ограничения.
Всеки човек трябва да изгради двореца на своето сърце, защото там се намират всичките красоти.
Когато те сполети беда и докато тя не те напусне, трябва да вярваш в наградата си от Бога, казва Мохамед. Разбира се, тук става въпрос за беда, която те предпазва от друга, по-голяма беда – трябва да я оцениш, за да не дойде не опасното зло, а зловещото зло – има голяма разлика; вместо да преживееш големи напрежения, да преживееш фаталност – разликата е голяма.
Сърцето е създадено, за да бъде извор на сияние. После Мохамед казва: Изчезването в Бога, това е най-живителното умиране.
Любящият вижда Бога чрез прозореца на сърцето си. Ако направиш едно добро дело, без да следваш Истината, това дело не е добро, то не спада към висшата мярка.
Кое е най-важното нещо в живота? Мохамед казва: Благословението свише, благословението отгоре. Иначе целият ти труд, ако е без благословение отгоре, е разпилян.
И накрая казва нещо прекрасно:
Превърни страданието си в розова градина
ТАЙНАТА, НАРЕЧЕНА МОХАМЕД - лекция на Елеазар Хараш, изнесена на 1-и Май 2007г:
Образованието на Мохамед е започнало в пустинята. Пустинята е велик учител. Той живеел с нейната безкрайност, с нейната прелест и с всички нейни ужаси. Всичко това го има в пустинята. Често той бил замислен, защото много обичал човешкия род. Мохамед бил с много дива енергия, много страстен, много спонтанен, даже на моменти избухлив, но имал две неща в себе си, за което е избран: голяма искреност и голямо истинолюбие, което след време се превръща в мъдрост.
Мохамед е първичен, некултивиран, няма образование — като самата пустиня. Както казах, с дива енергия, но много истинен. И постепенно пустинята му дала разбирателство със себе си. Въобще той е велик син на пустинята.
Сам по себе си той бил една мълчалива и дълбока душа, бляскави очи, скрита стихия, но много, много сърдечен — много предания има за това. И много общителен. Но той познавал, както загатнах, и ужасите на пустинята, и разбира се, и нейните прелести. В тази велика и сурова пустиня той открил отговора, от който се зародило неговото вдъхновение.
Но първо да кажа: Що е това пустинята? Според суфите водата на живота, мястото на уединението. Освен това тя изявява небитието, скритата сила на Бога. Тя поглъща и времето, и пространството, тя е място на откровението, разбира се, за търсача. В пустинята той получил и откровението, и вдъхновението. Била му вдъхната истината и по-късно се родил Коранът, който е Божия воля. Така пустинята го научила да вижда отвъд, защото тя го задължавала да разбере себе си като търсач. И по-късно той казва: Аллах е целта на всички стремежи. Нещо, което е универсално и важи за всички истински религии. Бог е целта на всички стремежи. И още казва: Щом имаш любов, ще угасне тъмното лице на неверието.
Ако трябва да сравняваме, Христос е имал много тежка задача с втвърдените евреи, но при Мохамед нещата са по-тежки: страхотни араби, страхотни фанатици и племена, изключителни идолопоклонници. Но Мохамед успял, макар че много години имало заплахи за живота му; за три години тринадесет ученика и много тежки неща. А откъде идват самите тези тежки същества, наречени идолопоклонници и изключителни фанатици? Те идват от втория клон на Атлантида, тлаватли, така са се наричали тогава и са се съединили с марсианците, още тогава. И тука идват със своите ужаси. Той е успял днес толкова милиони хора да ги научи да се молят всеки ден по пет пъти, което означава, че в следващи прераждания от тях ще се родят много, много суфи. И в момента суфите са над четиридесет милиона, и много са тези послушни хора на Корана (после ще видим какво означава думата Коран и думата ислям). Този човек на моменти даже искал да се откаже, тъй като е било прекалено тежко. Но когато Бог има план, кой въобще може да откаже на Бога: нито Юда, нито Христос, нито Луцифер и така нататък. Всеки следва своя път и в името на човечеството. Както ще видим после, Сатана е изключително вярно същество на Бога, докато при човека има проблем. Човекът не е верен нито на Бога, нито на Сатана, нито на себе си, той затова е човек.
И после Мохамед казва в пустинята: Има само един Бог и Той е велик. И няма нищо по-неизразимо от Него. — Това е дълбоко преживяно в сърцето на пустинята, нещо изстрадано, нещо преживяно. Този чуден син на пустинята разбрал, че Бог е единствената Велика реалност и че Той ни е създал и Той ни крепи. А всичко друго е само Негови отражения — синове, учители, пророци, това са Негови отражения. Той дори ги нарича Негови сенки, които забулват Неговото величие, величието на Единния Бог.
И в тази пустиня се родила великата му мисъл, както казах, дълбоко изстрадана, преживяна от чудната му душа. И той казал: АЛЛАХ АКБАР. Изглежда много просто, означава: БОГ Е ВЕЛИК. Но в тези думи има голяма тайна, постепенно от време на време ще ги коментираме, тъй като изглеждат много простички, но не са.
Бог е велик. И още казал: Ислям, т.е. трябва да се предадем напълно в Божиите ръце. Ислям значи тотална покорност, напълно да се отдадем в Божиите ръце. И цялата ни сила, казва Мохамед, е в това — смирено да Му се отдадем, каквото и да стори Той с нас. Защото Аллах е акбар, защото Той е велик, Той знае. Ние не знаем, но всичко, което Той прави, Той го знае и затова трябва да Му се отдадем.
Той често плачел в пустинята от това откровение, защото то е много изстрадано. Това не са обикновени думи, а те са изстрадани дълбоко. Но той знаел, че арабите били големи фанатици, пълни с идоли и освен това много опасни. Но той искал да им даде чистото откровение, откровението на пустинята. Той съзрял, че суровите изпитания в пустинята също са Божия воля. Те са дадени от Бога, той го нарича още: от Необходимостта. И понеже бил много искрен, той схванал, че това са най-мъдрите условия. Значи не роптаел, а казал и схванал, че това са най-мъдрите условия.
Но що е това искреност? Тъй като говорим, това е негово силно качество — що е това искреност? Накратко: Началото на истинското развитие започва от нея, от искреността. Тя е метод, чрез който човек излиза отвъд света. Отново изглежда някаква обикновена дума, сякаш я познаваме, но тя е повече от дума и идея. Докато другите остават в света, искрените преодоляват света. Има, разбира се, една обикновена искреност, но тя е без дълбочина; тя е човешко дело, за нея не говорим. Тя проблясва и се изгубва. Тука говорим за дълбоката, скритата искреност на душата на човека. Тя свързва човека с вечността, с безкрая, тя върви натам. В този смисъл искреността е свързана с вътрешната същност на нещата и тя озарява тази същност, вътрешната, и води в друга страна. Самият искрен човек се видоизменя и накрая той разбира, че идва от вечността и се връща към нея.
Тайната на тази искреност е в това, че тя изработва в човека истинската и правилната целеустременост. Без нея вече посоката е друга, без нея ти оставаш в своята бедна, човешка природа. Може да я одобряваш, може да харесваш нещо в искреността, но ако не я разгърнеш по законите на Истината, оставаш в човешката природа. А искреността завръща човека в първичното чувство. А какво е то? То е решаващо, то улавя Бога. И искреността е именно мярка. Тя е дълбоко преклонение към вътрешната същност на нещата. Това е искреността — дълбоко преклонение към вътрешната същност на нещата, към истинската същност.
Още в пустинята Мохамед е разбрал, че трябва да следва Бога абсолютно предано и без въпроси, защото Бог е Велик. И впоследствие това откровение “Бог е Велик” се превръща в душата на исляма и в душата на суфи. Това простичко изречение, че всичко, което прави Бог, е добро и мъдро и това наистина е така, е всъщност висша мъдрост. И това просветление озарило мрака на собствената му душа. И Мохамед засиял в суровата пустиня, и вътре в него бликнал извор, бликнал живот и вдъхновение. Иначе този мрак заплашвал със смърт и разрушение. Но след това откровение цялата душа на Мохамед се разпалила, защото това било велика Истина и тя му дала нещо от себе си, нещо толкова важно за неговата неспокойна и търсеща душа. Това откровение го спасило от мрака, но дали тези странни араби, тези изключително диви и опасни същества със своите идоли, със своя фанатизъм щели да го разберат? Дали щели да го приемат, дали щели да приемат исляма? Той самият не знаел това. Но вече знаел, че е избран от Аллаха.
