Метерлинк: Сигурно, поколението, за което вие мрете, трябва да заслужава тези жертви?

О, ти малка, чудна, републико, толкова смислена и толкова сериозна, тъй прекрасно уредена, толкова спестовна и въпреки това в една тъй голяма и неопределена мечта предадена! Малък народе, толкова решителен и толкова дълбок, отхранван от светлината и топлината и от всички най-чисто на природата, от душата на цветята, от видимата усмивка на материята и нейния мил стремеж към щастие и красота, кой ще ни каже какви проблеми си разрешил, и какви предоставяш на нас да разрешаваме, какви знания си придобил и какви оставяш на нас да придобием?

И ако е вярно, че ти си разрешил тези задачи, че ти си придобил тези знания не с разум, а с една добродетел, с някакво сляпо примитивно чувство, какви още неразрешими загадки ни принуждаваш да разрешаваме? О, малко поселище, пълно с вяра, с надежда, с тайнственост, защо твоите сто хиляди девици са си поставили една длъжност, която никога един човешки род не си е поставял?

Ако си пазехте малко повече силите, ако мислехте малко повече за себе си, да бяхте по-малко прилежни в работа, щяхте да видите една нова пролет и едно второ лято, но вие, във величествения момент, когато ви кимат всички цветя, вас ви обхваща смъртоносна страст към работа и със счупени крила, с тяло покрито с рани, намирате почти всички смъртта си в по-малко време от пет седмици!

Защо се отказвате от съня, от сладостта на нектара, от любовта, от безгрижното безделие, което вашата сестра пеперудата не си отказва? Не можете ли да живеете като нея? Не е гладът, който ви подтиква към работа. Две или три цветя стигат, за да се нахраните, а вие посещавате в час двеста или триста, за да натрупате едно съкровище, чиято сладост никога няма да вкусите.

Защо си причинявате толкова мъки? Защо такова осигуряване? Сигурно, поколението, за което вие мрете, трябва да заслужава тези жертви; сигурно, то трябва да бъде по-красиво и по-щастливо, и да създаде неща, които вие не сте могли да постигнете? Ние виждаме вашата цел, тя е също ясна като нашата: вие искате да живеете във вашето потомство толкова дълго време, колкото и самото земно кълбо ще живее; но каква е тази велика цел и задачата на това вечно възобновявано съществуване? Но не сме ли по-скоро ние, които се заплитаме в съмнения и колебания, които сънуваме детски сънища, и които ви поставяме безполезни въпроси?

Вие сте станали, минавайки от стъпало на стъпало, всемогъщи и щастливи, вие сте, може би стигнали до последните висини, откъдето владеете над природните закони, вие сте, може би безсмъртни богини и ние ви запитваме още какво се надявате, накъде сте се отправили, къде мислите да спрете и кога вярвате да стигнете до края на вашите желания. Ние сме така създадени, че нищо не ни задоволява, че нищо не ни изглежда да има своя собствена цел, че нищо не може да съществува – ей така, без да има някаква задна мисъл.

Могли ли сме ние до днешен ден да си представим един от нашите богове, от най-простия до най-всемогъщия, без да не сме го заставяли да действа непосредствено, без да не сме го задължавали да създава безброй същества и предмети и зад тях да крие хиляди цели? Можем ли да се задоволим да си представим спокойно и само за няколко часа една особена интересна форма на действащата материя, за да приемем веднага, без учудване и колебание, другата форма, която е несъзнателна, неизвестна, спяща и вечна?

Пчелите даряват човека с мед и благоуханен восък, но това, което е по-ценно от меда и восъка, това е, че те обръщат неговото внимание върху веселия летен ден, дават му възможност да вкуси хармонията на хубавото годишно време, защото всичко, с което те са свързани, е свързано с представата за ясно небе, с празника на цветята, с най-щастливите часове на годината. Те са душата на лятото, часовникът на минутите на изобилието, бързото крило на парфюмите, издигащи се във въздуха, мисълта на изливащата се светлина, шепотът на спокойния въздух, песента на тихата атмосфера и техният полет е видимия знак, ясният музикален звук, на безбройни малки радости, които се раждат от топлината и живеят в светлината. Те ни научават да разбираме интимния глас на най-щастливите часове на природата. И всеки, който ги е веднъж познал и обикнал, за него едно лято без пчели е така нещастно и непълно, като да е без птици и без цветя.

Който присъства за първи път на този заглушителен и безреден епизод, каквото е роенето на един силен кошер, изгубва присъствие на духа и се приближава със страх. Той не може да познае това ли са онези сериозни и миролюбиви пчели, каквито ги знае през работното време; още преди няколко минути ги бе видял да пристигат презаети от всички страни на полето, като онези малки трудолюбиви женици, които нищо не може да отвлече от техните домашни грижи. Уморени, задъхващи се, те бързо, възбудено, но тихо, се вмъкват почти незабелязано в кошера и младите амазонки, пазители на входа, ги поздравяват с пипалата си, когато минават край тях. Едва-едва разменят те по три четири думи, които изглежда са необходими и предават бързо медовия си товар на една от младите пчели, които се навъртат винаги във вътрешния двор на работилницата или пък се изкачват сами по питите и изпразват двете тежки кошници с цветен прашец, които висят на задните им крака, в обширните хамбари, след което веднага отпътуват обратно, без да любопитстват по-нататък какво става в работилницата, в спалните на нимфите или в царския дворец, без да се смесят нито за минутка с бъбривите безделници на площада пред входа на кошера, където през време на силната горещина, едно голямо множество от пчели се грижи за вентилацията на въздуха.

Днес, всичко е сменено. Наистина, една част от пчелите излизат, както и преди като че ли нищо не ще се случи, отиват и се връщат от паша, почистват кошера, хранят малките и дават вид като че ли общото опиянение не ги засяга. Това са пчелите, които няма да придружават царицата, но ще останат в старото гнездо да го пазят и да хранят и отглеждат деветях или десетях хиляди яйчица, осемнадесет хиляди ларви, тридесет и шест хиляди нимфи и седем или осем княгини, които остават в кошера. Те са избрани за тази важна длъжност, без да се знае как и кой е заповядал. Но те са твърдо и непоколебимо верни на тази заповед и при всички мои опити, като напръсквах с боя тези избраници, които се познават лесно измежду ройните пчели по своя сериозен и замислен вид, то намирах съвсем рядко някоя от тях да се смеси с опиянената тълпа на рояка.

И въпреки това, възбудата изглежда толкова примамлива! Това е религиозен екстаз, може би несъзнателен, заповядан от Бога; това е празникът на меда; победата на видът и на бъдещето; това е единственият ден на радост, на самозабрава, на необузданост; това е Великден-ът на пчелите. Изглежда, че това е единственият само ден, когато те ядат, за да задоволяват своя глад, за да вкусят от сладостите на струпаните от тях богатства. Те ликуват, те не могат да познаят себе си. Тези, които никога не правят даже едно безполезно движение, сега бродят насам-натам, излизат и влизат, за да настроят своите посестрими, да видят дали царицата е готова, да заглушат своето нетърпение. Те не чувстват повече нито страх, нито грижи. Те не са вече диви, подозрителни, раздразнителни, буйни, необуздани. Човекът, непризнатият господар, когото те не припознават никога, и който само за това владее над тях, защото се нагажда според техните навици, обичаи и закони и следва стъпка по стъпка следата, която оставя техният дух, движен само от мисълта за доброто бъдеще, човек може да се доближи до тях, да разкъса светлия и подвижен воал, който те образуват около него, да ги вземе в ръка, да ги къса като зърна от грозд – те са така мирни, така безопасни, като едно стадо водни кончета или пеперуди. През този ден те са така щастливи, при все че не притежават повече нищо, те гледат доверчиво на бъдещето и ако не ги отдели човек от тяхната царица, която носи в себе си това бъдеще, те се покоряват на всичко и не закачат никого.

Но истинският сигнал не е даден още. В кошера цари една непонятна възбуда и необяснимо безредие. Обикновено, щом пчелите се завърнат от работа, като че забравят, че имат криле и всяка стои почти неподвижна, ако и не бездейна върху питите на мястото, определено от видът на работата, която има да извършва. Сега, като обезумели, те тичат в гъсти вериги по страничните дъски на кошера като кипящо тесто, мачкано от невидима ръка. Вътрешната температура на кошера се повишава понякога толкова много, че восъчните пити омекват и се обезформят. Царицата, която обикновено не напуща никога средата на кошера, тича сега възбудено и стремглаво по повърхността на бръмчащата маса. Дали това е да се забави, или ускори отпътуването? Дали тя моли, или заповядва? Дали тя разнася възбудата, или сама се отдава на нея?

Според това, което ние знаем за психологията на пчелата, роенето се извършва винаги против желанието на старата владетелка. В основата си, царицата е, в очите на аскетите работнички, които са нейни дъщери, орган на любовта, необходим и свет, но малко нещо слабоумен и детински. Затова те я третират като поставена под опекунство. Те изпитват към нея голяма привързаност и нежност; на нея те дават най-чистия мед, специално прочистен и смилаем почти без остатък. Тя притежава една свита от придворни или ликтори, както казва Плиний, която бди над нея ден и нощ, улеснява я в майчините ѝ длъжности, приготвя ѝ килийките за снасяне на яйца, грижи се за нея, храни я, чисти я, милва я и даже изяжда нейните екскременти. И най-малката неприятност да ѝ се случи, веднага това се разнася в кошера и всички пчели я заобикалят, и оплакват. Ако се отнеме на кошера царицата, и ако пчелите нямат надежда да си произведат на нейно място нова, по причина че или не е оставила царско потомство, или че няма в кошера по-младо от тридневно пило, защото всички ларви от работници пчели по-млади от три дена могат, благодарение на едно особено хранене, да се преобразят на царски нимфи. В това се състои главният демократически принцип на кошера, с което се компенсира привилегията на майчиния произход. И тъй, в такова положение, ако се вземе царицата от кошера, то веднага спира всякаква работа, пилото бива напуснато, една част от пчелите се впуща вътре в кошера да дири своята майка, друга част изхвръква да я търси навън, веригите от работници, които са на строежа на восъчните пити се скъсват и разпръсват тези, които събират мед не хвъркат по цветята, пазачите на входа напущат своя пост и тогава крадци и разни лакомци на мед, които винаги душат за неочаквана плячка, влизат и излизат от кошера, без никой да помисли за защита на богатствата, събрани с такава мъка. Постепенно такъв кошер обеднява и запустява и неговите обезкуражени жители измират от терзания и нищета, при все че всичките цветя на лятото са на тяхно разположение.

Но даде ли им се пак тяхната царица преди нейното отсъствие да е почувствано от пчелите като факт свършен и непоправим, преди деморализацията да ги е обхванала напълно (пчелите са като хората: едно нещастие и продължителна безнадеждност замъглява разума и счупва характера им), даде ли им се царицата след няколко часа, то те ѝ правят едно извънредно и трогателно посрещане. Всички я заобикалят, натискат се, пълзят едни върху други и я милват, минавайки край нея, с пипалата си, които съдържат множество органи още неизвестни, поднасят ѝ мед и я придружават на тълпи чак до царските покои. Веднага редът се възстановява, работата почва отново от най-вътрешните пити с пило до най-крайните пити, дето се складира излишъкът от реколтата; тези, които събират мед, изхвръкват като черни нишки из кошера и се завръщат често, и след три минути, натоварени с нектар и прашец, крадците биват прогонвани или убивани, пътищата биват почистени и кошерът закънтява отново от меката и монотонна радостна песен, която е хвалебен химн за присъствието на царицата.