Марина Цветаева към Рилке: Ако някой сънува и двама ни - в неговия сън ще се срещнем

"Орфей взривява националността или пък я разширява толкова, че в нея са включени всички минали и настоящи...Какъв ти германец там!...И какъв ти руснак!...Националността - това е капсулованост и затвореност.

Да пишеш, вече означава да пренасяш от първоезика на някакъв друг език - на немски или френски е все едно. Нито един език не е майчин. Писането е повторение на образеца. Затова не разбирам, когато говорят за френските или руските поети. Поетът може да пише на френски, но не може да бъде френски поет. Това е смешно.

Аз не съм руски поет и винаги се чудя, кокогат ме смятат за такава и ме разглеждат като такава. Човек затова става поет - за да бъде всичко, а не французин, руснак или т.н.

"Ти си това, което ще сънувам тази нощ,
...Което ще ме сънува тази нощ.
...Да сънуваш или да те сънуват...?
Ще бъда една непозната в чуждия сън.
Никога не те очаквам, винаги те разпознавам.
И ако някой сънува двама ни - в неговия сън ще се срещнем"

Любовта не желае да бъде възвеличавана. Сама по себе си Тя е достатъчно Велика, абсолютна..., част от Абсолюта. Дълбоко в себе си знае, че цялото блаженство е в душата, а там, където започва душата, свършва тялото. Бедният Данте! Кой ще си спомни днес за Данте и Беатриче?...Ревнувам от човешката комедия...
Душата никога не е така обичана като тялото, най-много да бъде похвалена. Кой някога се е обрекъл заради една душа?..."

Из писмо на Марина Цветаева до Райнер Мария Рилке (1926г.)

***
Марина Цветаева (1892 - 1941) е родена през 1892 г. в Москва (Русия), в семейство на интелектуалци – майка й е високо ерудирана концертна пианиста, а баща й Иван Цветаев е изкуствовед, филолог и основател на Московския музей за изобразително изкуство „А. С. Пушкин“. Цветаева започва да пише поезия още като дете, и постепенно това става смисъл на живота й: за нея да пишеш означава да живееш – верую, в което влага цялото си същество. Стихията, с която се отъждествява е Огънят, а силата в която вярва – Любовта. Обърната към вътрешния си свят и самобитната си душевност видната руска поетеса не успява да изгради връзка с външния живот. Неслучайно в личните й записки и писма срещаме: „искам да живея с душата си“ и „в жилите ми тече не кръв, а душа“. 

***
Поезията на Райнер Мария Рилке е проникната от копнеж по съкровена човешка близост, чиято непостижимост води до все по-дълбока самота и изтънчено самовглъбяване. В духа на немския неоромантизъм Рилке създава „чисто изкуство“  (на немски коренът "рейн" - Райнер - онзачава - чист, чистота), отправено пряко към човека като единствена значима реалност. Определящи мотиви на творбите му е смъртта и копнежът по отвъдното. За Рилке смъртта е не гибел, а своеобразно възнесение към непознати и далечни небесни региони. Много от повтарящите се образи в творчеството му се фокусират върху проблемите на християнството (например стихотворението „Слизането на Христос в ада“) в една епоха на скептицизъм, самота и дълбока вътрешна тревога. Като изключителен майстор на формата Рилке си служи със сецесионно оцветен свещенодействен език, достигащ до границите на възможно изразимото. 

Важно е да се отбележи, че Рилке е бил свързан с Морис Метерлинк и Лев Толстой, с когото има забележителна и дълбока среща в Ясна Поляна.