Търси

Майстер Екхарт: Естественото място на Бога е целостта и чистотата, а те произтичат от отречеността

Още по темата ...
Майстер Екхарт

Майстер Екхарт: Бог е навсякъде в следствие на Своята Безпределност

Виж повече
Майстер Екхарт

Майстер Екхарт: Отречеността не изключва деятелността, тя изключва само привързаността

Виж повече
Майстер Екхарт

Майстер Екхарт: Самопознанието е извисяване над човешкото Аз

Виж повече
20.02.2023 г.
1171
Подкрепям Портал 12! Портал 12 е алтернативна медия. Подкрепете ни за повече материали, видео и лекции! Виж повече
Прочетох много писания на езическите учители и на пророците на Стария и Новия Завет и със строгост и усърдие търсех коя е най-висшата и най-добрата добродетел. Коя е тази добродетел, с която човек би съумял плътно да се приближи до Бога и би могъл по благодат да стане това, което Бог е по естество, напълно да се уподоби на първообраза, какъвто той е бил в Бога, когато между Бог и него е нямало никакво различие - още преди Бог да е създал тварите. И когато се задълбочавам в Писанието - доколкото схваща разума ми и доколкото може да вникне - не намирам нищо, освен чистата, превъзхождаща всичко отреченост, защото всички добродетели имат някаква привързаност към тварите, а отречеността е свободна от всички творения. Затова нашият Господ казва на Марта: „Едно е само потребно“, а това е все едно да каже: Марта, който иска да бъде чист и без печал, той трябва да има едно, отреченост.

Учителите възхваляват любовта, подобно на свети Павел, който казва: „Какъвто и подвиг да направя, ако нямам любов, аз съм нищо“. Но аз поставям отречеността по-високо от всяка любов.

Първо, защото най-доброто в любовта е това, че тя ме заставя да възлюбя Бога, а отречеността заставя Бога да ме възлюби. Много по-ценно е, че аз привличам Бога към себе си, отколкото това, че сам се стремя към Него. И всичко е от това, че Бог може по-дълбоко да проникне в мен и по-добре да се съедини с мен, отколкото аз мога да се съединя с Него. А това, че отречеността привлича Бог към мен, ще докажа така: всяко нещо с по-голяма охота пребивава на своето естествено място.

Естественото място на Бога е целостта и чистотата, а те произтичат от отречеността. Затова Бог непременно трябва да отдаде Себе Си на отреченото сърце.


Второ, поставям отречеността по-високо от любовта, тъй като любовта ме принуждава всичко да претърпявам заради Бога. Отречеността ме убеждава да не съм възприемчив към нищо, освен към Бог. Защото много по-достойно е да си възприемчив единствено към Бога, отколкото да понасяш всичко заради Бога. Това е така, защото в страданието човек има привързаност към тварите, от които и страда, а отречеността е свободна от всякакви твари.

Това, че отречеността не е възприемчива към нищо, освен Бог, ще докажа така: което трябва да бъде възприето, трябва в нещо да бъде възприето. Отречеността е толкова близка до Нищото, че няма нищо достатъчно тънко, което би могло да се съдържа в нея, освен Бог. Той е така прост и тънък, че може да намери място за Себе Си в отреченото сърце. Затова отречеността не е възприемчива към нищо, освен Бог.

Учителите също поставят смирението над много други добродетели. Но аз ценя отречеността над всяко смирение и ето защо: смирение може да има без отреченост, а съвършена отреченост без съвършено смирение не може да има, тъй като съвършеното смирение стига до унищожение на самия себе си.

Отречеността се докосва толкова тясно до Нищото, че между съвършената отреченост и Нищото не може да съществува нищо.


Затова съвършената отреченост не може да съществува без смирението. А две добродетели винаги са по-добре от една.

Поставям отречеността над всяко милосърдие, защото милосърдието не е нищо друго, освен че човек излиза от самия себе си заради страданието на ближните, и от това сърцето му се помрачава. Отречеността пребивава свободно и остава в себе си, не позволявайки от нищо да се наскърби. А може ли нещо да смути човека, значи пътищата му не са насочени към благото.

Накратко казано: ако обхвана с поглед всички добродетели, няма да намеря ни една така без недостатък и толкова влечаща към Бога, както отречеността.

Човекът, който е напълно отречен, дотолкова е потопен във вечността, че него не може да го разтревожи нищо преходно. Той не е възприемчив към нищо телесно и е мъртъв за света, защото всичко земно не му е по вкуса. Това има предвид свети Павел, когато казва: „Аз съм жив и все пак не съм жив, Христос е жив в мен“.

Истинната отреченост не е нищо друго, освен това, че Духът стои неподвижно сред всички вълнения на радост и печал, чест, безчестие и поругание, стои като могъща планина при лек ветрец. Тази неподвижна отреченост води човека към съвършено уподобяване на Бога. Защото това, че Бог е Бог, го има Той от Своята неподвижна отреченост. И от отречеността има Своята чистота, Своята простота и Своята неизменност. Затова, ако човек иска да се уподоби на Бога - доколкото творението е способно да придобие богоподобие - това трябва да се извърши чрез отречеността. Тя води човек в чистотата, от чистотата в простотата и от простотата в неизменността, а те пораждат подобието между Бога и човека. 

На Бог му е по-мило да се намира в отреченото сърце, отколкото във всички други сърца. Ако ме попиташ, какво търси Бог във всички неща, ще отговоря от „Книгата на Премъдростта“, където Той казва: „Във всички неща диря Покоя“. Но никъде не съществува пълен Покой, освен в отреченото сърце. Затова тук на Бог му е по-добре, отколкото в другите добродетели или неща.

из Наставления и Мистични слова - Майстер Екхарт
Коментари 0

За да коментирате, е нужно да влезете

Спонсори на Портал 12